Bookshop March 2017 2

10 седмици № 1, защо?

„Стопанката на Господ“ от Розмари Де Мео, градска проза за селото

Четено: 15325 пъти E-mail

„Такива книги обичали — пълни с вече известни неща, 
изложени просто и ясно, без противоречия.“

Романът на Де Мео има защо да се продава добре. Авторката е уловила точната рецепта за комерсиален успех сред определена група: зовът на родната земя плюс леко маниерен език и обезоръжаващото ласкателство към читателките са безотказна схема. В това няма нищо лошо и веднъж разбрано, то прави книгата по-забавна.

„Стопанката на Господ“ е роман предимно за жени, при това за тези от тях, които гледат с интерес към романтичните суеверия на прабабите си и с лека насмешка – към позабравените догми на смущаващата ги нормативна религия. В този смисъл такъв като мен няма какво да прави по страниците на тази книга, защото това е все едно Луций Катилина да нахлуе, преоблечен в женски дрехи, на празника на Добрата богиня в Рим. Господа, нямаме работа тук. Да оставим дамите да си побъбрят за магии и да идем на мач.

От чисто професионална гледна точка романът е прекрасен. Така се пише, ако искате да продавате и да ви благодарят за хубавото и вдъхновяващо четиво. Розмари Де Мео е доказала, че писането е занаят и наука. Всичко, което една уважаваща себе си българска дама би искала да намери, е вътре: мъдростта на бабите и майките, силата на земята, малко от онзи позитивен патриотизъм, който действа положително на самочувствието, домашни ритуали и добра храна. На практика тази книга би трябвало или да бъде забранена от Църквата (като това ще бъде още по-добра реклама), или половината текст да бъде заменен с молитви към света Богородица, за да мине през строгите ръце на предполагаемо мизогинната цензура от безмилостни инквизитори. Виждате шегата в това, нали? Е, приятното томче е тъкмо добра шега: в него има нещо от хумора, присъщ на всяка добра съзаклятническо-комерсиална идея.

Идилията на селската мъдрост и на земната сила е пожелателна, разбира се. Намираме се в Графството. За съжаление, българските села не са това, което г-жа Де Мео описва… но всички бихме искали да са такива. Вероятно можем да се надяваме, че някога селата отново ще бъдат горди и независими като Хам на Червенокосия Джайлс, а дотогава тези от нас, които имат вкус към подобни неща, ще изпитат носталгично удоволствие от „Стопанката на Господ“.

Ако тази книга беше за писана от мъж за мъже, в нея щеше да има лов, печене на ракия, разкази за преследван човек, криещ се в горите и може би релеф с дракон и рунически надпис, открит от деца в дерето. Всичко това са трафарети, но пък те не омръзват и се поглъщат лесно. „Стопанката на Господ“ е една от многото книги, които мога да нарека градска проза за селото. Това е изживяване на мита за вечното завръщане по приятен начин, достъпен „за нас, изгнани от света“, както би го казал Дебелянов.

Една хумористична забележка от книгата си струва да бъде отбелязана: че истинската религия на повечето българи е „абе има там една сила…“. Дали отношението ни към тази несъмнена истина ще бъде снизходително или не – всеки решава за себе си. Но наблюдението е вярно. А безобидната заигравка с имена като Авитохол може да предизвика усмивка у исторически изкусените.

Неизбежно тук има и нещо повърхностно. „Стопанката на Господ“ не е месо за здрави челюсти, а мляко за детски уста. Но е чувствителна, щадяща книга. Не търсете в нея жестоките тайнства на тракийската Бендида. Просто можете да подарите добре оформената книга на сестра, майка или приятелка. Ако не друго, то милата добронамереност на жеста ви ще бъде забелязана.


ДС