Желев пред научния елит през ’62: Превърнахте философията в прислужница на политиката

В новата си книга проф. Ивайло Знеполски разглежда интелектуалната история на България през социализма

Желю Желев (1935 – 2015)

Четено: 457 пъти E-mail

„Философия – прислужница на политиката“ е една от главите на двутомното изследване „Как се променят нещата“ на проф. Ивайло Знеполски. В нея се разказва за протеста на един аспирант в Софийския университет през 1962 г. – бъдещия президент Желю Желев, който на конференция на най-високо научно ниво дефинира „онази чудовищна проституция, на която философията беше принудена да се отдава“ и дори назовава поименно отговорниците за това.

kak se promenyat neshtata_cover_tom_1В „Как се променят нещата” (с подзаглавие „От инциденти до голямото събитие”) Знеполски разглежда ключови моменти от интелектуалната история на България в периода 1956 –1989 г. – като се основава на богат документален материал и на непубликувани досега документи от държавни и частни архиви.

В центъра на историческия разказ са известните философи и историци Николай Генчев, Исак Паси, Асен Игнатов, Добрин Спасов, Желю Желев, Иван Славов, Илчо Димитров и др. Документалният разказ е съпроводен от теоретични сгъстявания, които засягат важните теми за отношението между власт и наука, съдбата на науката и на учените в тоталитарна среда, както и чисто човешката им съдба, формите на научна съпротива, Държавна сигурност в университета, пораждането на научна общност, връзката на индивидуалния разказ със социалната история, проблема за научния авторитет и за властта на науката, за принудата и свободното действие в тоталитарната държава, дебата за тоталитаризма, за границите на реформаторското мислене, особеностите на българското дисидентство и много други.

„Как се променят нещата” излиза в два хронологично свързани тома, изграждащи своеобразна смислова опозиция. Първият е озаглавен „Властта в университета”, вторият –„Университетът във властта”.

Представянето на изследването ще се състои в Нова конферентна зала в Ректората на Софийски университет „Св. Климент Охридски” на 22 юни от 17,30 часа. Книгата ще представят Анастас Герджиков, Георги Каприев, Райна Гаврилова, Пламен Дойнов, Георги Лозанов, Димитрий Гинев, а водещ на дискусията ще бъде Йордан Ефтимов.

Предлагаме ви откъс от „Как се променят нещата“ на проф. Ивайло Знеполски.

Философия – прислужница на политиката:
Протестът на един аспирант

След продължителна пауза в антисталинистката и антикултовска реторика, гарнирана със слухове за несигурното положение на Хрушчов и дори за реабилитацията на Сталин, на XХІІ конгрес на КПСС (17 – 31 октомври 1961 г.) неочаквано отново се подхваща темата за престъпленията на Сталин, задълбочава се критиката на пораженията от култа към личността. Това събитие временно стъписва прикритите и дори неприкрити сталинисти в ръководството на българската Комунистическа партия, които добре знаят, че рефлексът им за оцеляване налага присъединяване към официалната съветска линия и демонстративната ѝ подкрепа. Отново в официалните документи се появява антикултовската реторика. През пролетта на 1962 г. е закрит и последният лагер за принудителен труд в България – лагерът в Ловеч, спечелил си мрачна слава като „лагер на смъртта“. За по-малко от две години в него, според оспорваната статистика, най-малко 155 души намират насилствената си смърт. В много от днешните мемоари началото на 60-те се описва като момент на еуфория, обзела либералните артистични и университетски кръгове. Травмата от погрома на Унгарската революция частично е отшумяла и отново са подхранени надеждите за предстоящо либерализиране на режима. Видими са белезите и за снишаване на идеологическите цензори в Университета.

Тази нова ситуация заварва приетия с конкурс през есента на 1960 г. за аспирант Желю Желев в трудна и деликатна ситуация. Той е избрал за своята кандидатска дисертация една амбициозна тема, която от десетина години се дискутира активно в средите на съветските, източно германските, полските и дори българските философи – тази за дефинирането на понятието материя. Амбицията му очевидно е да надстрои резултатите от протеклата дискусия и да направи своя смела крачка, разкривайки редица несъвършенства на канонизираната в марксистката литература Ленинова дефиниция от книгата му „Материализъм и емпириокритицизъм“. Запознавайки със своята идея колегите си от катедрата „Диалектически и исторически материализъм“, той среща неразбиране и неодобрение. Особено негативно е настроен деканът на факултета, който едновременно е и ръководител на катедрата – доц. Гиргин Гиргинов. Желю Желев е съветван да се откаже от идеята си и да избере друга тема. Всички утвърдени преподаватели, към които се обръща, отказват да му станат научни ръководители, което в известен смисъл го поставя извън законовите рамки. Без научен ръководител и утвърдена тема на дисертацията, все пак той продължава да се води аспирант. Желев упорства и не се отказва от намерението си, използва всеки подходящ форум, за да представи публично идеите си – университетски семинари, обсъждания на книги и т.н., – до голяма степен окуражен от новия курс на критика към култовските методи на управление.

През пролетта на 1962 г. от ЦК на БКП идва нареждане до идеологическите институти (Философско-историческия факултет и Института по философия при БАН) да организират теоретична конференция, на която да бъдат обсъдени грешките на Сталин във философията. След политическото развенчаване на Сталин на XХ конгрес на КПСС голяма част от българските философи продължават да третират Сталин като класик на марксистката философия, редом с Маркс, Енгелс и Ленин, и да се позовават на неговите трудове. Показателен е фактът, че инициативата за конференцията не идва от средите на самите философи, а е спусната като политическа поръчка. Впрочем скоро се разбира и кой е истинският поръчител: „по препоръка от Москва“. За подсилване на мащаба са поканени да участват и всички преподаватели по марксизъм-ленинизъм от страната. И така, насрочената на 12 юни 1962 г. теоретична конференция се очертава като поредното формално, показно партийно мероприятие, симулиращо заемане на правилна позиция. И действително е щяло да остане такова, ако аспирантът Желю Желев, в отчаянието си, не беше видял в предлаганата от конференцията трибуна възможност за спасение – да представи индиректно своя случай и с критиката си да направи пробив в съпротивата срещу темата на дисертацията си. Грижливо подготвя дълъг текст и предприема дързък за времето си ход – записва се в списъка на ораторите, сред официално утвърдените философски авторитети.

Нека, преди да продължа разказа, представя накратко биографията на Желю Желев до този момент – 12 юни 1962 г., който за него ще се окаже решителен и повратен. Роден е на 3 март 1935 г. в село Веселиново, Шуменско, в бедно селско семейство със седем деца. „Останаха съвсем сирачета след смъртта на майка им. Голямо тегло, голяма гладория и недоимък препатиха тези деца […] А Желю, душата му като на птичка. Все високо лети. Хем дрипавичък, хем с вдигната глава […] Сирак, сирак, хептен сирак, ама порасна, без да зарови душата си в земята.“

Самият Желев си спомня как ходи бос по праха на селските улици. Бедното селско момче получава възможност от „народната власт“ да учи и да се издигне в рамките на политиката на режима за създаване на собствена пролетарска интелигенция, която да заеме мястото, освободено от буржоазните кадри. Той принадлежи към тези слоеве, които са спечелили от промяната на 9 септември 1944 г. и се явяват реална опора на режима. Желев получава възможност да учи в престижната Шуменска гимназия, където, наред с високия успех, прави първите си стъпки като активист на младежкото комунисти ческо движение и се издига до председател на ученическия комитет. Неговият съученик, а по-късно и състудент, Асен Игнатов свидетелства, че „като гимназист Желев е ентусиазиран комунист“, а самият Желев признава, че когато научава за смъртта на Сталин, се сковава на едно място и изтръпва, разплаква се горчиво.Неговият преподавател Добрин Спасов също отбелязва, че в университета го е наблюдавал „колко трудно е преживял разкритията на XХ конгрес“. Но и кой ли от тези млади, родени от времето активисти, на които режимът предоставя шанс да се измъкнат от беднотията и да се издигнат, не е бил въвлечен и съблазнен от митологията на комунизма? В гимназията Желев развива интереса си към обществените въпроси и безспорно чувства властта като своя. Заявява в спомените си, че още като ученик е прочел всички трудове на Сталин. Те събуждат и интереса му към философията. В трудовете на вожда философията се разкрива като вълнуваща, интригуваща и в същото време ясна и достъпна наука. В университета Желев бързо се откроява със своята ученолюбивост, активност и контактност. Той става член на бюрото на Комсомола в своя курс и се проявява като добър организатор. Учи усилено, чете с особено настървeние Хегел, но и не губи интерес към процесите в обществото. Още като студент дръзва да изпрати в реномираното московско сп. „Вопросы философии“ своя статия, посветена на щекотливата по това време тема за характера на противоречията в социалистическото общество, в която наред с обичайните партийни клишета на времето за неантагонистичния характер на тези противоречия поставя и неособено популярния тогава въпрос за наличието и на антагонистични противоречия. Тази публикация притежава смисъла на атестиране на неговите качества на надежден млад изследовател и на политическата му надеждност.

След завършване на университета Желев прави неуспешен опит да стане аспирант в Института по философия при БАН. Основната пречка се явява фактът, че не е член на Комунистическата партия – наложилата се практика отрежда аспирантурата за партийни членове, които трябва да бъдат подготвени за „борци на идеологическия фронт“. Желев е принуден временно да се върне в родното си село и скоро след това, като единствен висшист там, му е предложен поста на щатен секретар на ДКМС. Желев развива активна комсомолска дейност, успява да съживи апатич ния живот на селската младеж, подема инициативи, които печелят популярност и широко одобрение. Тази му дейност е пропуск за членството му в Комунистическата партия – през 1960 г. той е приет за член на БКП в партийната организация на с. Веселиново. Така следващото му участие в конкурса за аспиранти се оказва по-ус пешно. Шансът му, който ще осъзнае по-късно, е, че е приет не в Института по философия, а в Софийския университет. Желев започва университетската си кариера с дълбока убеденост в силата на марксистката философия и желанието да се развива като творчески марксист. Към всичко това трябва да добавим и някои черти на характера му. Преподавателят му Добрин Спасов казва, че още като студент е виждал в него „въплъщение на здравия смисъл и упори тостта на българското селско момче“, а дългогодишният му приятел Иван Славов го определя като „най-импулсивния и яростен“ сред колегите му в университета, човек, склонен към крайни реакции – сталинист още от ученик, след XX конгрес той отива в другата крайност, отърсва се много радикално от заблудите си.

Конференцията се открива на 12 юни 1962 г. в големия салон на Академията на науките. Ръководи се от известния с умереността си преподавател по логика от Философско-историческия факултет Ангел Бънков. Ходът на дискусията показва политически късогледа рутина, целяща преди всичко да свали Сталин от пиедестала му на класик на марксизма. На критика се подлагат тезите му: законите на диалектиката – говорел за „четири черти на диалекти-ката“, а правилното било „четири закона“; не разглеждал закона за отрицание на отрицанието във връзка със закона за преминаване на количествените натрупвания в качествени изменения и т. н. Ходът на дебатите заплашва да превърне конференцията в повод още един път да се говори за Сталин като философ, грешил, както и всички останали философи. Очертавало се поредното формално мероприятие, което с нищо не заплашвало властващата позиция на сталинизма и догматизма в българските научни среди.

Желев посвещава много време и усилия за изготвянето на своя доклад, структурирайки го около няколко пресичащи се основни теми, чиято логика ще се опитам в резюме да предам. Започва с констатацията, че темата на конференцията е формулирана стеснено и погрешно. Основният проблем са не грешките на Сталин във философията, а престъпленията на Сталин по отношение на философията и на духовния и културен живот изобщо. По-нататък Желю Желев подлага на критика имитативната десталинизация в България. „У нас във философията – заявява той – още не е имало XXII конгрес“, нещата не са се променили, нещо повече – никой не предприема нищо за променяне на нещата, тъй като те са оставени в ръцете на добре известните стари сталинисти. „Тези хора очевидно не могат да живеят без култ. XXII конгрес им отне окончателно култа на Сталин, на който те довчера се кланяха и в името на който интригантстваха във философията.“

Изразът довчера демонстративно визира периода между двата съветски конгреса. Днес същите хора, довчера обожавали Сталин и преследвали всеки, който не е ортодоксален сталинист, „надя-ват тогата на […] борци за чистотата на философското наследство на Ленин, забраняват, задушават, тероризират всеки опит да се оспорват едни или други идеи от това наследство“. Така привържениците на „култа“ минават в ново настъпление под ново знаме – знамето на ленинизма. Като не могат да спасят стария си кумир, те издигат нов. Не е трудно да забележим, че тази критика почива на дълбоко преживян собствен опит, опира се на собствения му сблъсък с бетонната стена на догматизма в начинанието му да подложи на критика Лениновото определение на материята. Поведението на Желев показва, че по принцип проглеждането, въпреки официално предоставената информация за престъпленията на сталинизма, е много по-категорично, когато минава през екзистенциалния опит, през личния сблъсък с абсурда на системата (третираща един млад и навлизащ в науката аспирант като заплаха за авторитета на Ленин и нещо повече, на самия марксизъм) и настъпилото в резултат на това разочарование.

Така Желев стига до основната си теза, че въпросът за същността на „култа“ във философската област се свежда до характера на отношението между политиката и философията.

„Периодът на култа беше период, през който под формата на свързване на философията с политиката, с практиката, със задачите на социалистическото строителство и международното комунистическо движение, философията беше превърната в жалка прислужница на политиката, точно както през Средновековието беше прислужница на богословието.“

Философията е загубила своя облик на наука и се е превърнала изцяло в теоретична прислужница на политиката, сведена е до идеология, само в идеология, до идеологическа прислужница на идеологията. Заставена е да се принизи до емпиричните положения на политиката и „да обосновава политическите предразсъдъци на партийните вождове, независимо от това дали са правилни, или неправилни, верни или неверни; на философията въобще беше отнето правото да разсъждава върху верността на политическите тези […] Оттук и онази чудовищна проституция, на която философията беше принудена да се отдава“.

Под булото на защитата на издигнатия нов култ на Ленин и ленинизма Желев вижда нещо много банално – политическа корист. Защитата на този култ не почива на валидни теоретични аргументи, а е обикновен инструмент за властване. Само повтаряйки опростените идеологически постулати на диалектическия материализъм, свеждайки философията до собствената си мярка, тези „съвсем посредствени и некадърни за теоретична работа, не обладаващи никаква природна склонност към теоретизиране, към абстрактно-логическо и диалектическо мислене“ хора могат да си лепят етикета философи. И: „Много хора от такова безсъвестно и невежествено обслужване на политиката направиха научна кариера, станаха доценти, професори и академици.“ Сега тези „философи“ всячески се противопоставят на критиката на култовския стил, защото се чувстват лично заплашени и „прекрасно разбират, че заедно с култовщината ще трябва да си отидат и те“. Ето защо всичко, което излиза от рамката на техния кръгозор, е определяно като „ревизионизъм, идеализъм, отстъпление от диалектическия материализъм“ и пр. Оттук и общата оценка за съвременното състояние на философията в България – „повсеместна дървенящина и склероза“.

В изказването си Желю Желев подлага на фронтална атака основните философски институции – Института по философия при БАН и теоретичното му издание „Философска мисъл“, единственото професионално философско списание в страната, посочвайки ги като основна опора на сталинизма и догматизма, като активни разпространители на култовския стил във философията и пречка за развитието на философията. На всички в залата е ясно кои стоят зад тези институции – по същество Желев атакува официалните философи на режима – мрачната и могъща фигура на академик Тодор Павлов, директор на института и главен редактор на „Философска мисъл“, и проф. Райчо Караколов – негов заместник и член на редколегията на списанието. Последният е назован и поименно. Желев обръща внимание върху едно от последните издания на института, сборник от статии в чест на Тодор Павлов (публикуван два месеца след XXІІ конгрес), където Райчо Караколов открито говори за приносите на Сталин, за Сталин като за нов етап в марксистката философия и прави апология на погромите, които той е организирал върху най-изтъкнатата част на съветската философска мисъл. Изводът на Желев е, че апологети на култа днес се представят за борци срещу култа и оглавяват „борбата“ срещу него. Така „борбата“ се свежда до общи приказки за значението на XXІІ конгрес на КПСС. Изказването на Желев влиза в скандален дисонанс с установения стил на общо говорене и абстрактна критика на „култа към личността“. Това поименно назоваване прави сблъсъка конкретен и видим. Желев си позволява не само персонифициране на опонента, но и нещо повече, отправяне на призив тези, чиято основна дейност във философията е била да пеят дитирамби за гения на другаря Сталин, „да изчезнат от науката, както и самият култ“. Бездарните партийни функционери, назначени като философски цензори, никога няма да забравят казаното. Желев се превръща в мишена на конкретно засегната група. Ситуация, помагаща да разберем и един от механизмите на комунистическата власт – лична корист в защита на окупираните партийни и административни позиции. Така съзнателно или по непредвидимата логика на полемичната си страст никому неизвестният аспирант се изправя срещу най-могъщата фигура в българския марксизъм – академик Тодор Павлов.

Тодор Павлов (1890–1977) е свързан с комунистическото движение още от 20-те години на миналия век, а през периода 1932–1936 емигрира в Съветския съюз и става преподавател, заедно с Вълко Червенков, в института „Червена професура“. След това неочаквано се завръща в България, според установените мнения – като съветски резидент, нещо, за което говори и фактът, че след окупирането на страната от Червената армия през септември 1944 г., след осъждането и екзекутирането на регентите на малолетния цар, е назначен за един от новите регенти. Пост, който заема до провъзгласяването на републиката през 1947 г. През 1945 г. е основан Институтът по философия при БАН, инициативата е на двама стари академици – Димитър Михалчев и Спиридон Казанджиев, към които се присъединяват и двама новоизбрани – Тодор Павлов и Михаил Димитров. Първият директор на института е Димитър Михалчев (1945–1947), постът му се полага поради неговия авторитет и талант. Но със завършването на съветизацията на страната и изчерпването на функциите на Регентския съвет настъпва моментът да бъде отстранен и маргинализиран. На директорския пост се настанява Тодор Павлов и остава задълго там. Неговата единствена известна книга – „Теория на отражението“, получила официално признание в Съветския съюз и сред международните марксистки кръгове, претендира за принос в защитата и развитието на Лениновите идеи във философията. До края на живота си Павлов ще експлоатира тези дивиденти, заобиколен от тълпа кариеристично настроени клакьори, отказвайки да види, че науката отдавна го е задминала. Тодор Павлов стои начело на Института по философия в периода 1947–1952 г., време, през което успява изцяло да го ориентира към изпълнение на идеологическите задачи на утвърждаващата се във властта Комунистическа партия и да го напълни с верни „борци на идеологическия фронт“. След смъртта на Сталин той временно минава на по-заден план, но след Унгарската революция отново влиза в употреба и през 1957 г. е избран на член на ЦК, а през 1966 г. – за член на Политбюро. През 1960 г. отново му е поверено директорското кресло на Института по философия, на което остава до смъртта си през 1977 г. От това кресло, утроило тежестта си поради партийните позиции на директора, той по същество контролира и регулира цялото философско поле, разполагайки свои хора в университетски катедри, издателствата, отделите „Пропаганда и агитация“ и „Наука и образование“ на ЦК и Министерството на образованието.

Райчо Караколов отначало е назначен за преподавател във ФИФ, след което преминава в Института по философия, където ръководи секция „История на философията“, а впоследствие се издига до заместник-директор и дясна ръка на Тодор Павлов. Спечелва си репутацията на един от основните проводници на сталинисткото опростяване на философията и принизяването ѝ до елементарни прагматични цели.

Изказването на Желю Желев на конференцията предизвиква истински скандал. Самият той описва в спомените си противоречивите реакции на залата. Някои от присъстващите възмутени са искали да му се отнеме думата и да бъде свален от трибуната. Председателстващият проф. Ангел Бънков проявява академична толерантност и му позволява да завърши, макар, както коментира Желев, да изглежда силно изненадан от чутото. В залата прозвучават и откъслечни аплодисменти. По-късно част от аплодиращите ще бъдат идентифицирани като студенти, обстоятелство, което ще бъде използвано срещу Желев.