Ако Макюън нямаше лоши сънища

За „В черупката“ на Иън Макюън (изд. „Колибри“)

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Ако Макюън нямаше лоши сънища

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

„О, боже, аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствувам владетел на безкрайни простори! Ако нямах лоши сънища!“
Шекспир, „Хамлет“, превод Валери Петров

В този цитат се крие ключът към новия роман на Иън Макюън „В черупката“. В разговор нарекох книгата „дъщерна“ на „Хамлет“, защото в известен смисъл тя е точно това – интертекстуален разговор с един от най-древните сюжети.

В духа на постмодерността Макюън е разбулил архетипа, затворен в шекспировата пиеса. И в „Хамлет“, и във „В черупката“ в ядрото на всичко е идеята за мъртвия баща-бог, който трябва да бъде осмислен. Но ако при Шекспир въпросът е „Да бъда или не“, при това зададен директно и свързан с настоящето, Макюън отива по-далеч и пита между редовете: „Ще бъда или не“. Препратката е към бъдещето.

Английският писател, който е един от най-големите литературни гласове на съвремието, обичайно е злободневен и геополитически ориентиран. И в другите си романи той разсъждава неприкрито за бъдещето на света едновременно във философски и политически план. „В черупката“ не прави изключение, но тук тези разсъждения са доведени до есенциалност и екзистенциалност. Малкото и голямото са събрани в ембрионалния си етап – съществуващи и несъществуващи едновременно. Виденията за бъдещето, родени от самото бъдеще – нероденото дете в утробата, са страховити. Няма по-силна антиутопия от това бъдещето да се саморазголва в ужасяващ наратив, при това логичен и съчетан с невинността на лишеното от сетива съзнание – човекът и човечеството в своята невинност, с вездесъщия поглед на несъздаденото.

Америка за България

Ужасяващо е това зародишно откривателство. Културната среда се оформя в утробата на света, променя се с бързината на препускащото време, което едновременно е безкрайно и недостатъчно. Първоначално човекът/човечество вижда Европа пунктуално и твърде конкретно като карта на възможностите, но постепенно осъзнава новите перспективи, които го плашат. И това върви паралелно с натрупващото се напрежение и трагедия в ограничения свят на едно недовършено семейство. Това е истинско майсторство – да побереш огромното и детайлното в едно, да съчетаеш птичия поглед и зрението на мравка в простичък разказ от името на ембрион. Въздействието на този подход надминава очакваното от читателя, остава и се доразвива и след края на книгата.

Всяка дума в този кратък роман има поне няколко значения, поне няколко смисъла и нива. Образите означават няколко неща едновременно. Архетипно и интертекстуално се свързват в познати символи – мръсния, но скъп дом, в който живее бременната Труди (Гертруда при Шекспир), е аналогия на „нещо гнило в Дания“ и заедно с това на рушащия се съвременен свят – красив и същевременно съсипан. Прогоненият баща, на когото му предстои да умре, е прокуденият бог, заместен от консуматорската нищета на духа, олицетворена от Клод (Клавдий при Шекспир). Отхвърлянето започва преди началото, обичта и омразата са в околоплодните води – ясна препратка към първичния бульон, към зараждането на света в абсолютен, относителен и сакрален план. Вездесъщият поглед на детето вижда всичко навсякъде – нов бог идва в замяна на стария, отровен от консуматорската жажда. Клод, изкусителят и отровителят, е и аватар на Сатаната. Макюън непрекъснато дава ключове за тези аналогии – уж изпуснати изречения, а всъщност врати за влизане в скритото.

„От Клод се носи миризма на сяра.“

Основните сблъсъци на микро и на макро ниво са свързани с духа и материята. Затова и разказвачът е нероден, ембрион като „котка на Шрьодингер“, съществуващ и несъществуващ в света едновременно. Поезията, същност на бащата, е целенасочено убита от консуматорството, въплътено в неговия роден брат, с активното съдействие на майката, която ще роди бъдещето.

Kinomania

Всъщност Макюън е доразвил Шекспир, превърнал го е в пророчество за новото време, не просто в екзистенциална драма на личността. Затова и културните препратки са изключително много – Джойс, Майкъл Дрейтън, Ридли Скот и купища още. Дори закачливо е вмъкнато намигване към Роалд Дал – замръзнало агнешко бутче е обмисляно като оръжие на убийство.

Езикът на романа, вдъхновено преведен от Надежда Розова, също е част от общата цел. Регистрите се сменят рязко. Поетичността прелива в сухи фрази, а после се връща. Ритъмът е диктуван от степента на опиянение на майката, която се отразява и на ембриона. Разбираема, стегната и целенасочена структура на речта, която не дразни, не се разпилява и не излиза извън естественото си течение.

Всъщност, всичко в тази книга е посветено на целта, на ясното внушение. Романът е като уроборос-спирала. Нараства в дълбочина, свързва началото и края в безкрайно повторение. Есенциална книга, която лично аз намирам за връх в творчеството на Макюън, благословена с краткост, която не се разлива, но се вдълбочава в самата същност на читателя. И дори да не открие, забавлявайки се, всички препратки, връзки и символи, той може лесно да намери това, което отдавна знае:

„Векът е разглобен. О, дял проклет:
да си роден, за да го слагаш в ред!“
Шекспир, „Хамлет“, превод Валери Петров

ДС