Ако Рембранд и Микеланджело трябваше да кандидатстват за изложби днес

Каква ли би била анотацията на Микеланджело за неговия Давид? - Ако Рембранд и Микеланджело трябваше да кандидатстват за изложби днес

Каква ли би била анотацията на Микеланджело за неговия Давид?

Едно от странните задължения на съвременните артисти е, че те трябва да пишат „изложения” (statement), в които да обясняват накратко произведенията си, защо са ги направили и дори понякога какво са искали да кажат с тях. Тези текстове се приемат за ключови за нашето разбиране за изкуството им. Без да напише своя стейтмънт, на практика нито един художник не може да бъде приет да следва за магистратура в западните академии.

„Ако тези текстове са наистина толкова съществени, то големите произведения от историята на изкуството спешно се нуждаят от стейтмънти. Това е административна криза, която трябва да бъде решена колкото се може по-бързо. Моля всички, които искат да помогнат, да напишат по един стейтмънт до 500 думи за някой следните артисти: Джото, Фра Анджелико, Пиеро дела Франческа, Перуджино, Артемисия Гентилески, Хуан Санчес Котан, Йеронимус Бош, Диего Веласкес, Микеланджело Буанароти, Караваджо, Рафаел, Джорджоне, Донатело, Тициан. Моля, помогнете! Това е въпрос на оцеляване за изкуството!“

Този апел публикува вчера американският арт критик Дейв Хики. Хики, известен с постоянната си ирония към академизирането на изкуството, е един от доайените на критиката в САЩ. Неговият зов тутакси бе поет от колегите му и играта започна. Първите изложения (стейтмънти) написа професорът по история на изкуството в Сан Хасинто Джон Сийд.

Ето как биха звучали според него стейтмънтите към някои от най-обичаните арт творби, ако авторите им трябваше да правят изложби днес:

Америка за България

Хуан Санчес Котан, „Дюля, Зеле, Пъпеш и Краставица“, 1602 г. Музей на изкуството, Сан Диего

Juan_Sánchez_Cotán-a

„Моята работа изследва темпоралната двойнственост между обекта и не-обекта в хегемонното пространство/не-пространство. Тези зеленчукови и плодови симулакруми всъщност противопоставят пре-марксистките мъжко/женски и хомо/хетеросексуални редакции на материалността чрез едни постоянно възвръщащи се формални безпокойства.”

Жан-Оноре Фрагонар, „Къпещи се”, 1675 г., Лувър

Colibri april 2017

Jean-Honoré_Fragonard-a

„Като накъсват загатнатия хетеронормативен дискурс на една прастара методология, моите картини намекват за персонален митопоетичен наратив, който въплъщава, но и едновременно с това превъзхожда мъжкия поглед. Като проучвам едновременно извивките на задните части и комплексните хомосоциални отношения в анти-Лаканианския контекст, аз изобразявам един конгломерат от изобилни, припокриващи се и кодирани роли и намерения.”

Микеланджело Буонароти, „Непокорният роб”, 1513 г. Лувър

michelangelo

„Пра-хомо-еротизираното тяло едновеменно формира моето поле на действие и базата на концептуалната ми таксономия. Моите скулптури изследват движението на нефиксирани обозначаеми и техните сложни формирования. Изборът ми на мрамор от Карара като изразно средство създава диалектика между до-класичните концепции за идеалната форма и хуманистичния натурализъм. Физическото усилие на всяка фигура в действителност е неефективно, но подсилващо напрежението, така че то изпълнява ролята, която даваме на прилагателното в текста.”

Йеронимус Бош, детайл от „Градината на земните удоволствия”, 1500 г., Прадо

hieronymus_bosch

„Тази имплицитна квази-театрална сюблимация в картината създава напрежение между състоянията на ангажиране с вътрешните и външните реалности. Докато се опитвам да създам един мост над непрекъснатостта между метафизиката и разказността, аз изследвам богатството на пара-въображението и еротичните тенденции”

Тициан, „Венера от Урбино“, 1538 г., Уфици

Titian-Venus-of-Urbino

„Жена, богиня, субект, обект и обозначаващо: Венера едновременно активира утопичните и дисутопичните пространства във Венецианския двор. Чрез поддържане на валенцията на женската обективизация и чрез своята красота, Венера поставя въпрос: Дали нашата тенденция да приватизираме желанието утвърждава или пък поробва нейната архетипна значимост?”

Диего Веласкес, „Менини“, 1639, Прадо

velazquez-las-meninas

„Като адресирам колапса на идентичността и личната автономност в едно авторитарно монархично пространство, аз загатвам за многостранните дидактични конструкции и формации в него. От моята централна и обективна роля на субект аз изследвам формалността и неформалността на нещата. По този начин аз проучвам ролята на обозначаващите и техните онтологични предположения. Освен това сменям местата на елементи от традиционната символика и йерархичната присвоена роля на артиста в католическия бароков контекст.”

Рембранд ван Рейн, „Автопортрет с барета и вдигната яка“, 1659 г. Национална художествена галерия, Вашингтон

Rembrandt

„Животът гравира себе си върху лицата ни, докато остаряваме, изобразявайки нашите склонности към насилие, излишество или вежливост.”

Bookshop 728×90