Bookshop Wallpaper

Артистичните и политическите доноси на Недко Солаков – II част

Агент „Чавдар“: Кой разказва политически вицове, кой слуша, кой се смее

Недко Солаков на откриването на своята изложба „Природа“ в пловдивската галерия „Сариев“ през 2016 г. Снимка: Лина Кривошиева/Галерия „Сариев“

E-mail

Всеки, който се интересува от съвременно изкуство, е виждал (или поне чувал за) „Строго секретно“ на Недко Солаков. Тази арт инсталация от април 1990 г. има уникално място в историята на съвременното българско изкуство и в историята на разкриването на досиетата на Държавна сигурност. Днес, 27 години след представянето на „Строго секретно“, дойде време да погледнем и към грозната истина зад нашумялото у нас и по света произведение на изкуството.  

В края на май, след като Комисията по досиетата обяви, че художникът Недко Солаков е бил таен сътрудник на Държавна сигурност, разказахме накратко как се е стигнало до това сътрудничество. Разкриването на досието на Солаков трудно може да се нарече изненада, защото веднага след падането на тоталитаризма, още в началото на 1990 г., той призна сам срамната си тайна под формата на произведение на изкуството.

Вижте още: АРТИСТИЧНИТЕ И ПОЛИТИЧЕСКИ ДОНОСИ НА НЕДКО СОЛАКОВ

Все пак, с решението на Комисията по досиетата вече знаем със сигурност както че е имало сътрудничество, така и какво е разказвал на службите художникът. Донесенията му могат да бъдат разделени на два вида. Едните информират за настроенията и художествените предпочитания сред студентите и някои преподаватели. Вторият вид сведения са значително по-грозни: Солаков докладва за свои познати, състуденти, които имат резерви към съветската култура, и други, които разказват политически вицове.

Преди да стигнем до конкретните случаи, едно кратко отклонение. В сряда, 20 юни, както обикновено през последните дни, към 18,30 ч. минах покрай градежа на „Бронзовата къща“ срещу Националната галерия. Работниците вече си бяха отишли, но авторът Деяноф беше там заедно с още един човек – Недко Солаков – който е член на Творческия съвет на Столична програма „Култура“. Без да навлизам в подробности, ще кажа само, че Солаков не позволи да бъде сниман, защото не желаел в „Площад Славейков“ да се появяват снимки и да се пише за „ченгето Недко Солаков“… На въпроса дали в написаното за него има нещо невярно, отвърна, че не всичко е 100% вярно и посочи, че произведението, с което се представил в Базел, не се казвало „I Miss Socialism“, а „I Miss Socialism, maybe“ – справедлива забележка,  която бе взета предвид.

Но едва ли това бе основната причина за недоволството на Солаков. Изглежда той предпочита да се чува предимно неговата версия за сътрудничеството му в ДС, от което, според него никой не е пострадал. Едва ли обаче е така – разказването на политически вицове далеч не беше безобидно занимание през 70-те.

Да се върнем към донесенията на художника. През 1978-а, в Общата художествена изложба, посветена на 70-годишнината от Октомврийската революция, студентът Солаков отново съчетава агентурната дейност с тази на художествен критик, пишещ строго секретни рецензии под псевдоним „Чавдар“:

„Моето мнение е, че повечето неща са повърхностни, безпроблемни. Съществуват някакви канони, от които повечето автори не могат да се отърсят – начини на третиране на формата, шаблонни теми. В някои работи се тръгва от случайно получени ефекти, които обаче не могат да доведат до нещо значително“.

Най-вероятно агентът е прав в наблюденията си. Въпреки това е трудно човек днес да си представи как в ДС биха използвали тези секретни „критически бележки“. Но изглежда, че са имали нещо наум, защото някой началник е подчертал „повечето автори“ и е написал на ръка „Кои конкретно?“.

Все пак, основният интерес на тайните служби не е бил в „шаблонното третиране на формата“ в българското изобразително изкуство. Водещият офицер получава задача да накара агента „да събере информация за коментари във връзка с Националната партийна конференция“. Ако някой не знае какво представляваха националните партийни конференции, едва ли тук е мястото да го обясняваме. Ще кажем само, че за висшите функционери на БКП може и да са били много важни, но за нормалните хора имаха по-малко значение дори от партийните конгреси, към които също почти никой не проявяваше искрен интерес, въпреки че неизменно заемаха целите първи страници на основните вестници. Това бяха неща, които просто няма какво да се коментират.

Видимо агент „Чавдар“ е имал трудности да събере информация и коментари за партийните конференции, защото (неясно дали по своя инициатива, или не) продължава да изпраща мнения на различни студенти за изложба на Иван Кирков. Мненията варират от „лигльо“ до „притежава една безкомпромисност, която ми допада“ и „има много кухи работи, но са направени майсторски“.

Въпреки че в поредната началническа резолюция се иска да се посочи по-ясно отрицателното в работата на Иван Кирков, личи, че ДС започва да губи интерес към проблемите на естетиката във визуалните изкуства. И отново е поставен въпросът да бъдат събрани коментари за Националната партийна конференция.

Тук се намесва началник с нечетлив подпис, ядосан от липсата на конкретност в задачата, и оставя следния коментар:

„От кои лица да събира коментари? От пътуващите в трамваите ли?“.

На 19 април 1978 „Чавдар“ все пак изпраща (доста правдива, но едва ли удовлетворяваща шефовете му) информация за Националната партийна конференция:

„Провеждането на Националната партийна конференция не засяга много колегите ми, с които съм бил в контакт през изминалите седмици. Въпреки разговорите, които по един или друг повод стигаха до темата, никой не изрази конкретно мнение по въпроса. Единствено Д.П., който, четейки „Работническо дело“ едно сутрин преди десет дни, заяви: „Аман от тая конференция! Само за нея пишат“.

В късната пролет на 1978 г. Солаков получава задача да събира коментари относно интереса към изложбите на Николай и Светослав Рьорих (но междувременно не пропуска да съобщи за състудент, който четял Библията). Оценките, събрани за един от проектите на Людмила Живкова и семейството художници-мистици, са разнообразни и противоречиви. ДС иска конкретни имена. Ако информацията е стигала до Людмила Живкова, тя вероятно е сложила преждевременен край на някои кариери в Комитета за култура, а други може би са тръгнали нагоре.

След неуспешния опит на ДС да бъдат събрани коментари за Партийната конференция, пореден пример за професионалното ниво на разузнавачите е следващата задача за Чавдар – да събере мнения от състудентите си за събитията в Югоизточна Азия. Като оставим настрана, че от така поставената задача не е ясно за кои събития става дума (може би войната между Виетнам и Лаос?) – Мисайлов получава отново обвинения в непрофесионализъм от шефовете си.

„Другарю Мисайлов, вземането на сведения не е самоцел! С какво това сведение ни помага в оперативната работа?“ – това е въпрос, който вероятно всеки, прочел повечето донесения на агент „Чавдар“, си задава, но от него разбираме, че повечето от останалите информации, които Солаков предоставя, сигурно помагат в оперативната работа – включително и мненията на 5-6 студенти и един-двама преподаватели за общите художествени изложби, Иван Кирков и Н. и С. Рьорих. Освен това той дава и други сведения.

„Чавдар“ (Солаков) не се занимава само с художествена критика. Той е нещо като момче за всичко на ДС, получава дори задачи от семейно-битов характер. Негов състудент се държи грубо с жена си, която иска да се разведе, и на „Чавдар“ му е наредено да се сприятели с него и да докладва за отношението му към действителността. (Така де, днес е груб с жена си, утре може да предаде Родината.)

Друг студент отива на екскурзия в Чехословакия и задачата на „Чавдар“ е да научи дали няма намерение да пренесе незаконно валута.

От него се иска да се сприятели с трети студент – за да разбере мнението му за международната обстановка и социалистическата реалност.  Междувременно идва Московската олимпиада, съветската армия нахлува в Афганистан… новодошлият на власт в Ирак Саддам Хюсеин започва война с Иран. ДС се бори с враговете на социалистическа България, като събира все повече информации за мнения и настроения, включително вицове.

„Петокурсниците не коментират Ирак и Афганистан – донася „Чавдар“. – По повод действията и изказванията на Джими Картър (президент на САЩ в периода 1977-1981) са съгласни, че в тях личи отсъствието на професионализъм“.

После се връща на любимата си тема:

„Изложбата на Димитър Казаков се възприема резервирано. Енчо Пиронков почти не предизвиква интерес. ОХИ (на тема „Български предания и легенди“) се възприема много добре“.

Има и едно по-различно донесение – Солаков докладва, че студентът Е. С. „бие жена си с цел да я приобщи към религиозна секта“. Ако се абстрахираме от мотивите за донесението и от факта, че в онези години все още можеше да се случи милицията да бие някого, за го откаже от религията (му), това изглежда почти като почетна постъпка.

В рапорт до началниците си ст. л-т Мисайлов споделя какво му е споделил агентът:

„Чавдар“ ме информира, че младият художник Б. А. му разказал следния виц: „В трамвая влиза жена с голям куфар, но никой не ѝ отстъпва място и тя пита възмутено:
– Няма ли мъже тук?
– Истинските мъже са в Полша – отговаря някой от пътниците“.

„Чавдар“ получава нова задача: да събира сведения за коментари на колегите си и в културните среди относно събитията в Полша. А ДС си поставя за цел да изучи по-подробно младия художник Б. А. Не знаем какво са установили службите за него – но твърденията на Недко Солаков, че никой не е пострадал от донесенията му, не звучат никак убедително. Защото донесенията за вицове продължават. Следващият не е само про-полски, едновременно с това той е про-китайски и антисъветски:

„Поляк уловил Златната рибка и поискал китайците три пъти да нахлуят в Полша.
– Но защо три пъти? – учудила се рибката.
– Защото така ще трябва да минат през Съветския съюз 6 пъти“.

След това сведение „Чавдар“ получава задача да установи сред кого се разпространяват вражески изказвания и какво е отношението към предстоящия XII конгрес на Партията.

Така, сред шеги, закачки, вицове и донесения, стигаме до последната информация от Недко Солаков. Изглежда, че към края на кариерата си в ДС той се е специализирал в политически хумор, неговите разпространители и неговите слушатели. Солаков информира не само кой е разказал виц, но и кой го е чул, кой се е смял…

„Знаете ли какво е милицията? Това е биещото сърце на Партията“, разказал студентът Х. А Г. П. се е пошегувал така, че като нищо е можел да получи обвинение в подстрекателство за насилствено сваляне на народната власт. След като се изказал, че „по-голямо лайно от НДК досега у нас не е правено“, посочил и „единственото хубаво нещо там“.

„Това била подвижната сцена, която ставала за държавен преврат, тъй като можела да се смъкне в мазето заедно с целия официален президиум“ (бел. ред. – който се подреждаше на сцената по време на партийните конгреси).

Според запазените документи, последната поставена задача на Недко Солаков е да установи отношението на Г. П. към  XII конгрес на БКП (сякаш не е ясно) и кой упражнява влияние върху него.

А на 14. XI. 1981 г. делото му е свалено в архива и не е ясно дали е успял да изпълни последната си задача. Понеже има и документ, според който досието му е унищожено, не е ясно и каква част от него е оцеляла. Но пък изглежда днес вече е ясно с какво се е занимавал Недко Солаков през студентските си години. Добре е да се знае.

От последните няколко досиета на интелектуалци, които прочетохме, не става ясно с какво техните донесения и въобще сътрудничество са полезни за България. Далеч по-сигурно е, че тайните служби са навредили на много хора – в много случаи заради сведенията, осигурени от техните тайни сътрудници. В тази история невинни няма, но големият виновник е тоталитарната система и основна бухалка Държавна сигурност.


ДС