Bookshop Wallpaper

България, 2017: пълзяща реставрация на комунизма

Опитът на БСП да заличи Комисията по досиетата е национално предателство, предателство спрямо човешкото

Корнелия Нинова, лидерът на БСП, първа се е подписала под законопроекта, предизвикал остри обществени брожения. Снимка: БГНЕС/Гергана Костадинова

Четено: 1758 пъти E-mail

Няма лъжа, няма измама – онова, което отдавна се шушукаше зад кулоарите, вече набира плът и кръв: премахването на Комисията по досиетата става все по-вероятно. Разбира се, законът, чието приемане БСП преследва, не споменава такива грозни думи като премахване и закриване – той е старателно опакован в лицеприятни слова, обещаващи подмяна на настоящата Комисия с Институт за национална памет. Интимният смисъл на начинанието обаче е тъкмо такъв. Ако бъдат въведени, промените, за които левицата ни копнее, ще затруднят достъпа до досиета на Държавна сигурност така, че имената, служили допреди четвърт век задкулисно на лъжата и злото и заемали или заемащи публични или обществени длъжности, вече няма да бъдат оповестявани.

На практика това ще сложи край на действащите в момента задължителни предварителни проверки за принадлежност към службите на кандидатите ни за народни представители, за евродепутати, за президенти, вицепрезиденти, членове на политическите кабинети, директори в държавната администрация, главни редактори на всички по-значими медии и пр. Казано по-откровено, с готвените законодателни промени пътят на всички доносници на демоничната Държавна сигурност както към върховете на държавната власт, така и към най-престижните обществени позиции ще бъде окончателно разчистен.

Така че не националната памет – националната безпаметност е скритата, непровъзгласена цел на левицата ни. Едно е сигурно: нейното най-ново начинание е съставна част от една злокобна тенденция в гражданския ни живот, която мандат след мандат набира сили. И която бихме могли да окачествим като пълзящата реставрация на комунизма.

Както го заявих преди две-три години в предаването „Референдум” на Националната телевизия, Комисията по досиетата е тънка надежда, самотен стожер, несигурна бариера срещу възраждането на онези неизтребими бесове и демони, които кажи-речи половин век ни водеха с песен на уста и бодра стъпка към собствената ни морална, икономическа и екологическа гибел. Бесове и демони, които вече десетилетия наред търпеливо чакат своя нов, повторен шанс. И които явно ще го дочакат – една от най-многолюдните ни политически формации (партия в цивилизования, в европейския смисъл ми е трудно да я нарека) работи усилено (както открито, така и скрито) за това. Нашата всеобща апатия няма да я спре в този ѝ гибелен за цялата нация маршрут. На фона на тази апатия и на прословутата недостатъчност на съзнание за историчност у българина, потребността от Комисията става все по-осезаема.

Макар че решението за разсекретяване на досиетата бе дело не както аз очаквах – на моите сини приятели, а на Тройната коалиция със Станишев воглаве, през дългите години след това ден след ден левицата целенасочено е работила срещу тази скромна победа на публичността и демократичността. Докато в началото на 90-те, в първите години след промените, социалистите полагаха неимоверни усилия да скрият и от нас, и от света комунистическия си произход и комунистическата си природа, с времето тази мимикрия беше изоставена – от негатив принадлежността към държавната върхушка на тоталитаризма и дори към нейния репресивен апарат неусетно се превърна в актив, в ресурс за натрупване на обществен престиж, за изграждане на политическа и административна кариера.

Днес вчерашните палачи на нацията крачат сред нас с гордо вдигната глава, предоставяйки срама по челото на многобройните си жертви, които така и ще си останат невъзмездени. Комунистическото и агентурно минало на новите герои на деня вече не ги възпира, а ги окрилява. Че по този начин целият граждански процес се превърна в реабилитиране и тържество на най-позорните, на най-отровните страници от най-новата ни история, обществото ни не искаше и да знае – не иска да знае и днес. Тъкмо това повсеместно безразличие, тъкмо тази ни политическа слепота столетницата превърна в свой партийнополитически капитал. Нейните кадри, много от които бяха не само свързани със злодеянията на тоталитарното ни минало, а и го въплъщаваха, бяха негови съавтори и физически носители, стигнаха чак до правителствените и до президентските чертози, а по министерства, по държавни институции, по културни институти и посолства бяха направо у дома си. Забележете: става дума не просто за симпатизанти и за идейни съмишленици – става дума за откровени палачи, за хора, които с огън и меч са превръщали една престъпна самозвана партия в държава. Нашата, твоята и моята държава, чийто морален позор лепне и върху нас самите, защото и ние имаме собствен принос в него – кой чрез действието, кой чрез бездействието си.

Казано в прав текст, пред очите ни хора, чието място бе на подсъдимата скамейка, станаха лауреати на най-престижни държавни отличия – награждавани с еднаква готовност и от комунистическите антидемократи, и от днешните ни демократи. Как тогава да им повярвам, как като гражданин на Република България да позволя да бъда представляван от тях по света и у нас? Позволя ли го, значи да се себеопозоря.

И за да бъда още по-ясен, за да не бъда обвинен, че съдя на ангро, че обобщавам и виня с лека ръка цели колективи, ще уточня, че проявявам разбиране към всички онези, които са написали донос така, както Юлиус Фучик пишеше репортажите си – с примка на шията. Познавам хора, подписали протокол за сътрудничество по следствени килии и наказателни лагери, след зверски инквизиции и заплахи за физическия си живот. В моите очи те са по-скоро герои, отколкото престъпници. Аз нямам моралното право да ги виня, че не са имали свръхчовешките, Христовите сили за съпротива и саможертва – несправедливо, немилостиво и сурово, високомерно и арогантно е да виниш някого, че в момент на критични изпитания не са му стигнали силите. Справедливостта иска обаче да добавя, че подобни хора са рядко, съвсем рядко изключение – като светците измежду хората. Огромната армия кандидати се редяха доброволно пред кабинетите на Държавна сигурност, за да докопат чрез някое-друго донесение по адрес на съсед, на колега, че и на близък член на семейството някоя-друга облага. Защото колкото и насъщна да бе потребността на Партията-ръководителка от донасящи, на родна земя предлагането изпреварваше търсенето. Така доносничеството се превърна в художествена самодейност, във фолклор.

Под водачеството на БСП опасността отново да се фолклоризираме става съвсем, съвсем реална. Решаващият въпрос в моралната ни оценка трябва да бъде въпросът дали и доколко си причинявал конкретно зло. Левицата ни обаче копнее да разтовари хора, които чрез клеветите си са разбивали съдби и цели семейства, уволнявали са от работа, изключвали са от университети, въдворявали са на местожителство, прогонвали са в изгнание и са довеждали свои съчовеци дори до самоубийство, от всякаква морална отговорност. С това неокомунистите ни все по-успешно се демаскират, а под карнавалите им неокомунистически, псевдолевичарски и лъжеевропейски маски разпознаваме лика на старокомунистите, на онези варвари, които се погрижиха за миналото ни варварство. И които вече са пришпорили младата ни галопираща реварваризация.

Всяко оневиняване на злодеите е само по себе си злодейство, подготвящо почвата за нови злодейства. Това злодейство аз бих окачествил не само като победа на националния аморал над националния морал, а и като национално предателство. И нещо повече: като предателство спрямо човешкото, спрямо Христовото начало. Защото доносничеството и предателството са не само социално близки, а и кръвни родственици – от едно котило са. Доколкото ние обаче не само оневиняваме, а и възвеличаваме довчерашните си палачи и техни днешни последователи, моралната капитулация става безусловна и пълна. Капитулация, за която ние, съвременниците, плащаме в брой днес. И която утре ще завещаем непокътната на потомците си, за да я доизплатят. Поколение след поколение.


Всичко от Димитър Бочев в „Площад Славейков“


Кралят Елен