Без претенции за величие

„Всичките наши тела“, Георги Господинов, изд. „Жанет 45“

Когато човек чете книга от писател, приживе обявен за един от стожерите на поколението си, очаква да бъде впечатлен до вцепенение. Но трябва да се прости с това очакване, ако е избрал новия сборник на Георги Господинов. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - Без претенции за величие

Когато човек чете книга от писател, приживе обявен за един от стожерите на поколението си, очаква да бъде впечатлен до вцепенение. Но трябва да се прости с това очакване, ако е избрал новия сборник на Георги Господинов. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

Тази книга вече съм я чела. Това си помислих първо. Всички тези думи и истории са ми познати.

И е така. Всичко, събрано в новата книга на Георги Господинов, е толкова естествено, че е минавало през ума на всеки от нас поне по веднъж. Просто той е този, който е събрал мислите ни в думи. Може би защото е успял да се отстрани достатъчно, за да види призрачните общи идеи като истински облачни форми (като в разказа „Небесно“).

Няма нищо извънредно в свръхкратките истории на Георги Господинов. Няма внезапни обрати, фанфари и фойерверки. Няма прозрения, притчите са се смалили до поглед през прозореца. Има човещина и тъга.

ARA MALIKIAN

Когато човек чете книга от писател, приживе обявен за един от стожерите на поколението си, очаква да бъде впечатлен до вцепенение. Да изпита възхита, надвишаваща ежедневното му вълнение. Да бъде сразен, покорен, зашеметен.

Трябва да се прости с това очакване, ако е избрал новия сборник на Георги Господинов. Следвайки вътрешната метафоричност на книгата, ще ви издам една тайна – това е следобедно четиво. Не може да бъде четено иначе, освен в състояние на покой. Нужен е час поне извън света и времето, за да възприемеш тази книга.

Нищо, че в нея става дума за полети със самолет, мухи и папката със спам. Нищо, че поезията в тези разкази е по-скоро поезия на душевното неглиже. Човек може да говори със себе си само когато му е много тихо – край езеро, манастир или гробище, които произвеждат тишина, както казва Георги Господинов.

Къси разкази, някои от тях – по-кратки от Фейсбук-статус. Някои от тях – от по едно непълно изречение:

Bookshop 300×250 3

Август

Следобедът на годината.

Има разкази, които те спъват, защото са нечии чужди. Има разкази, които те спират на място, защото са си твои. Срещаш истории, които ти звучат ужасно познато и започваш да прехвърляш цялата световна литература наум, за да си спомниш откъде идват. Не успяваш, разбира се.

Срещаш думи на дете и думи на старец. И умът ти се препълва с всички тела, затворени в думите на Георги Господинов, които говорят, говорят, едно през друго ти разказват историите си. Но не е точно шумно, по-скоро е тихо, защото това са твоите тела. Нашите тела.

Гаустин се появява отново. Няма как да не бележи с присъствието си книга на Георги Господинов, разбира се. Появява се Рая, дъщерята на писателя, която е и лирически герой, и ненарочен съавтор на някои разкази. Появяват се градове и места, които Господинов е покорявал с телата си. Дори тъгата се появява, този път като граматична категория. Заедно с щастието – също граматична категория. В различни разкази, но заедно.

Всъщност, разказите са толкова разнородни, че сякаш са събирани хвърчащи бележчици, които са се превърнали в книга. Хаотични са като обичайното човешко мислене в някой отпуснат следобед. Липсва претенция за величавост, няма усещане за съдбовност и свръхзначимост на написаното. Сякаш това е книга между другото, летлива, за отваряне напосоки. Няма начало, кулминация и край. Нито в сборника като цяло, нито в отделните разкази.

И езикът е непретенциозен, без сложни конструкции и вътрешна свръхдинамика. Но и без простотата на двуизмерното мислене.

След края на книгата неизбежно се сещаш отново за разказа „Небесно“, в който хората се появяват като облаци на небето. Е, Господинов е уловил облаците в думи. Усещането е за чистота – на посланията, на образите, на словата. А чистотата се постига трудно, възможна е само в първото докосване до хаоса.

Вижте още: ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ: ИСКАХ ДА НАПИША КНИГА, СЛЕД КОЯТО ТИ СЕ МЪЛЧИ


Бел. ред. – отзивът е публикуван в сп. „Diva!“. Заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Простичка книга за късен следобед“.

Избрано

Вълшебство

ДС