Bookshop March 2017 2

Бездната между братята сърби и наша българска милост

Едните отказват да гледат в чуждите гащи, другите отказват да не вредят в двора на съседа

Петгодишното куче Джаки (вдясно), от породата ръсел териер, бе застреляно от неизвестен извършител в двора на актрисата Катерина Евро. Снимка: Личен архив

Четено: 7012 пъти E-mail

Сърбия ще има министър председател жена-гей. У нас застреляха с два куршума кучето на Катерина Евро.

Сигурно се чудите на този отсяващия критерий, който може да събере в един текст две толкова различни събития. Аз не притежавам едноканалния асоциативен поток, демонстриран от първата ни дама, за която „котешки СПИН“ се свързва директно с хомосексуалност, така че темата ми няма да върви по оста социален „проблем“ – домашно животно. Ще говоря за манталитета. За онази наша пуста балканщина, която ние, българите, толкова често подигравателно коментираме и която в един момент може да се окаже далеч по-човечна и прогресивна от българщината, с която така ни е хубаво да се гордеем.

В България традиционно си обичаме сърбите. Социализмът, изграден на тяхна територия и под десницата на Тито, беше един друг, далеч по-свободен социализъм. Сърбите, а и всички югославяни, както тогава наричахме жителите на Югославия, бяха нещо като западняците на соца. Можеха по-лесно да пътуват из Европа и света, магазините им имаха различни и доста по-разнообразни и цветни стоки от тези на останалата бежово-сива социалистическа лека промишленост, а животът в градовете им пазеше един специален евробохемски дух, примесен с обичайната сръбска кафтанска веселост. Всичко това ни привличаше и харесваше, защото някак ни караше да вярваме, че и в социализма може да има известен шик, артистичност и непукизъм. Сръбският език винаги ни е харесвал. На него може тежко да изпсува жена или дете, ама това никак да не дразни. Напротив, свободното изливане на потока от сръбски „мръсни“ думи традиционно привлича българина. Та и на него му се ще ей така да се изправи и гордо да извика по нечий високопоставен адрес „п…у ти матери“, а наоколо народът одобрително да го повтори като ехо, вместо стреснато да слага ръка на устата.

Братята сърби, вярваме ние, много приличат на нас. Като нас ядат много месо, а пък и ние предпочитаме техните люти ущипци пред нашите скромни кебапчета. По време на соца откъм западната ни съседка на талази пристигаха сръбски фолк песни, които се нанасяха в панелната българска реалност и ставаха част от войнишки изпращания, сватби, кръщенета и редови запои. В началото на 80-те родното население се омиташе от улиците и се побиваше пред телевизорите, за да слуша и повтаря в оригинал лафовете от сръбския телевизионен сериал „Горещ вятър“. Разпознавахме у тях себе си – с балканската мачовщина, която държи жената в домашно-героичен образ на вярната съпруга и майка, с пиенето и танците до забрава, с псуването за добро и лошо и най-вече, разбира се, със задължителната потентност. Хетеросуксуална, естествено, щото и там да си „педер“ си беше природна аномалия, която заслужава публичен линч.

Та в ето тази страна, тридесет и малко години по-късно премиер ще стане Ана Бърнабич – жена, доскорошен министър на публичната администрация и местното управление, носител на званието „бизнесдама на годината“, открит активист на ЛГБТ-движението и гей. За поста я номинира сръбският президент Александър Вучич, самият той бивш краен националист. Пък национализмът, както показва историята, върви ръка за ръка с хомофобията и агресивно се опитва да изтръгне различно сексуално ориентираните от така прокламираните „традиционни национални ценности“.

Вучич, разбира се, се презастрахова от реакциите на сръбския консервативен дух и определи решението си да номинира Ана Бърнбич като трудно и в интерес на Сърбия и гражданите й. Но я номинира! С което легитимира избора си като направен изключително и само въз основа на професионални критерии, без влиянието на обичайния кухненско-чаршафен балкански нездрав интерес. За първи път съвсем в унисон с европейските ценности, за толкова значим държавен пост е предложена фигура, чийто частен живот със сигурност смущава нашего брата традиционния сърбин, точно както би смутила и наша българска милост.

Разбира се, в консервативна откъм човешки права Сърбия няма начин около този избор да няма съмнения и недоволни. Както един мой приятел журналист коментира, нищо чудно сърбите да приемат, че жена ще им е министър-председател, именно защото е гей и това, според тях, би й дало „топките“ да води държавата. Един вид мъжкото, макар и „опосредствано“ у тялото на една жена, доминира над сексуалното „излизане от нормата“, просто защото мъжкото начало по принцип е по-важно и печели повече доверие от женското такова. Демек, Бърнабич може да е приета като министър-председател, защото е повече мъж, отколкото жена.

Странна и тегава за разбиране логика, но фактът е факт – следващата седмица се очаква формалното одобрение на номинацията на Ана Бърнабич от парламента и тя официално ще стане първата жена и гей министър-председател на Сърбия. За мен този факт е изключително значим, защото най-после в консервативната балканщина има светски пробив. И защото знае ли човек – може пък по линията на поп-фолка, сръбските псувни и ущипците и у нас да полъхне този дъх на някакво разместване на обществените мисловни вкаменелости. Мечтая си…

На фона на това пропукване в балканския мачовски модел у нас българиадата отново се показа в пълна мощ. Този път в едно организирано и долно убийство на куче. С два куршума от въздушна пушка, през нощта, докато животинчето на актрисата Катерина Евро си е било в собствения двор и никому не е пречело. Преди да сте си казали „то у нас хора се избиват, тая сега седнала за отстреляно куче да говори!“, нека ви припомня само, че стрелбата по беззащитно същество винаги е убийство. Независимо дали това създание е в тяло на животно, птица или човек, то има сърце, очи, мозък, живот и отредено време на земята, която споделя с другите като него. За да го убиеш, трябва да вярваш, че имаш правото да му отнемеш всичко това. По каква логика, не знам. Още повече, когато не го правиш от глад или при самозащита, а от лошотия. Защото само така може да се нарече деяние, замислено, планирано и изпълнено хладнокръвно, с убеждение.

Колкото и отвратително да е това убийство на куче, то не ме учудва. У нас агресивното отстояване на място под слънцето не знае размери и няма граници. То е войнстващо и коли и беси на всики фронтове. В България въртят кучета на въже „за здраве“ на хората – тричаме ги, защото са по-низши от нас и нашето място под слънцето е по-голямо от тяхното. Ние можем да разхождаме козички със слънчеви очила, шапки и носии на четиридесетградусова жега по плажа, за да се снимат деца върху тях. У нас малките крокодилчета „работят“ по главната алея на Слънчев бряг, където ги слагат по рамената на туристите, защото това се приема за забавно и струва пари. В България можеш да внесеш кученце на едро и в кашони по двайсет от Унгария например, и да го изтипосаш в рибен аквариум на витрина, откъдето да бъде купено. После пък този, който го е купил, може да го захвърли на улицата, ако впоследствие е преценил, че персийският килим и неделното спане до десет са му по-важни от някакъв там космат пес.

Въпреки че го заплашва една година затвор и немалка парична санкция, този, който е отстрелял животинчето на Катя Евро, със сигурност може да дръпне спусъка и на друго живо същество, например човек. Защото си знае, че полицията няма се занимава да търси убиец на куче – има си достатъчно за търсене убийци на хора. Пък и какво тук значи някакъв си кучешки живот – то маловажен се оказа и животът на един млад българин, който тези дни след два часа висене извън балкона се хвърли от осмия етаж и умря, понеже „спасяващите“ не бяха разтворили батут, нямало нужда. У нас да убиеш някого – с оръжие или нехайство – е лесно и безнаказано. Пък като става дума за куче, то си е направо изкушаващо забавно –намираш си една въздушна пушка, залягаш покрай някой двор, докато се стъмни и прицелиш песа, и стреляш колкото си искаш. Ще му мине кат на куче, нали така… Или добре де, няма да му мине, ама на нас, българите, ще ни мине покрай ушите – нали и ние си имаме отбор ритащи жените мъже, че сред тях даже и един швед, дето поне ни отсрами пред света. Ми да не сме само ние да се излагаме пред чужденците – ето, че и те се излагат пред нас!

Между тези две скорошни събития – сръбската министър-председателка гей и застреляното българско кученце – всъщност има огромна бездна. И тя, уважаеми читатели, е точно в манталитета. Докато в уж закостенялата братска Сърбия на политическо ниво пренебрегнаха традиционната хомофобия и по този начин официално я обезоръжиха, у нас широката българска душа се сви още повече с поредната битова демонстрация на незачитане на живота по принцип. Сърбия върви към европейските ценности, пък нас все ни тегли селското тричане. Затова и там, в Сърбия, сърбите винаги ще са си по-европейци от нас и ние отново ще ги гледаме с лекия захлас на малкия селски брат, чийто батко е големец в града. Просто е – едните отказват да гледат в гащите на хората, другите отказват да не вредят в двора на съседа. Балканска готовност да дадеш право на себеизява срещу българска готовност да отнемеш право на живот.

Й…м ти манталитету, както би казал един сърбин!

Godo