Arena Open 2

Обяснението му за Нобела: Песните не са като литературата, те са за пеене, не за четене

Трите книги, превърнали Боб Дилън в поет

Когато разбрах за Нобеловата награда за литература, се зачудих как точно песните ми са свързани с литературата. Исках да помисля и да видя къде е връзката, казва Боб Дилън. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 1166 пъти E-mail

Боб Дилън изпрати и Нобеловата си реч – само дни преди изтичането на крайния срок. Така, след като първо дълго не коментира присъденото му отличие, после не се появи на церемонията по връчването, а получи медала си по-късно на частна церемония, музикантът изпълни и последното изискване на Нобеловия комитет. В речта си Дилън е избрал да говори за трите книги, които са обусловили до голяма степен творчеството му.

„Когато разбрах за Нобеловата награда за литература, се зачудих как точно песните ми са свързани с литературата – казва Дилън в звуков файл, публикуван на сайта на Академията. – Исках да помисля и да видя къде е връзката. Ще се опитам да обясня това. И най-вероятно ще се въртя в кръг, но се надявам, че това, което казвам, ще бъде полезно и целенасочено.

Ако ще разказвам от самото начало, предполагам, че ще трябва да започна с Бъди Холи. Бъди умря, когато аз бях на около осемнадесет, а той беше на двадесет и две. От момента, в който го чух за първи път, го почувствах много близък – като че ли беше мой по-голям брат. Дори си мислех, че приличам на него. Бъди свиреше музиката, която обичах – музиката, с която израствах: кънтри и уестърн, рокендрол, ритъм ен блус. Три отделни направления на музиката, които той смеси и създаде един жанр. Една марка. Бъди пишеше песни – песни, които имаха красиви мелодии и пълни с въображение стихове. Той беше голям певец – пееше в повече от няколко гласа. Той беше архетипът. Всичко, което не бях, но исках да бъда. Видях го само веднъж и това беше няколко дни, преди да си отиде. Трябваше да пропътувам сто мили, за да го видя да свири, и не бях разочарован.

Той беше могъщ, наелектризиращ и доминиращ. Бях само на шест крачки от него. Той беше хипнотизиращ. Гледах лицето му, ръцете му, начина, по който си тактуваше с крак, големите му черни очила, очите зад очилата, начина, по който държеше китарата си, костюма му. Всичко в него. Изглеждаше по-възрастен от двайсет и две. Нещо в него изглеждаше неизменно и той ме изпълваше с увереност. След това, като гръм от ясно небе, стана нещо много странно. Той ме погледна право в очите и ми предаде нещо. Не знам какво. Но ме побиха тръпки.

Мисля, че самолетът му падна ден или два по-късно. И някой, когото не бях виждал никога преди – ми даде запис на Лед Бели с песента Cotton Fields. Този запис промени живота ми. Изпрати ме в един съвсем различен и непознат дотогава свят. Приличаше на експлозия. Все едно ходех в тъмнина и изведнъж тъмнината беше осветена. И някой положи ръце върху мен. Трябва да съм чул този запис стотици пъти.

Записът беше на лейбъл, за който никога не бях чувал, с брошура с реклами за други артисти: Сони Тери и Брауни Макгий, „Ню Лост Сити Рамблърс“, Джийн Ричи, струнни банди. Не бях чувал никого от тях. Но смятах, че щом са в един лейбъл с Лед Бели, трябва да са добри, така че трябваше да ги чуя. Исках да знам всичко за него и да свиря точно такава музика. Все още имах чувства към музиката, с която бях израснал, но точно сега забравих за нея. Дори не се сетих за нея. За момента сякаш беше отдавна изчезнала.

Още не бях напуснал дома си, но вече не можех да чакам. Исках да науча тази музика и да опозная хората, които я изпълняват. Накрая тръгнах и се научих да свиря тези песни. Те бяха различни от музиката, която бях слушал по радиото. По-живи и по-свързани с живота. В радиото изпълнителят би могъл да направи хит – с хвърляне на зара или подходящите карти – но това нямаше значение в света на фолка. Там всичко беше хит. Всичко, което трябваше да направите, е да съберете опит и да можете да свирите мелодията. Някои от тези песни бяха лесни, други не. Имах природен усет за старинните балади и кънтри блуса, но всичко останало трябваше да науча от нулата. Свирех пред малки публики, понякога не повече от четирима или пет души в стая или на ъгъла на улицата. Трябваше да имате голям репертоар и да знаете какво да изпълнявате и кога. Някои песни бяха интимни, а други трябваше да бъдат изкрещени, за да бъдат чути.

Чрез слушането на всички ранни фолк артисти и изпълняването на самите песни започвате да усвоявате жаргона. Той става част от вашия език. Вие пеете в рагтайм блусове, работни песни, моряшки песни от Джорджия, балади от Апалачите и каубойски песни. Чувате всички по-фини нюанси на езика и научавате неговите детайли.

Знаете за какво става дума: как да извадите пищова си и как да го приберете обратно, как да си проправите път в трафика, какво да кажете в тъмното… Знаете, че Стагър Лий е лош човек, а Франки е добро момиче. Знаете, че Вашингтон е буржоазен град и сте чували дълбокия глас в „Откровението“ на Св. Йоан…

Опознах добре фолк диалекта. Знаех реториката. През главата ми минаха механизмите, техниките, тайните, мистериите – познавах и всички изоставени пътища… Можех да свържа всичко това с нашето време. Когато започнах да пиша свои собствени песни, фолк жаргонът беше речника, който познавах и използвах.

Но имах и нещо друго. Имах добри водачи, чувствителност и информирано мнение за света. Научих всичко това в гимназията. „Дон Кихот“, „Айвънхоу“, „Робинзон Крузо“, „Пътешествията на Гъливер“, „Повест за два града“ и всичко останало – типичните книги за четене в гимназията, които ви дават гледна точка към живота, разбиране за човешката природа и стандарт за съизмерване. Всичко това беше с мен, когато започнах да композирам текстове. И темите от тези книги се промъкваха в много от песните ми, било то съзнателно или неволно. Исках да напиша песни, различни от всичко, което някога са чували, а тези теми бяха фундаментални.

Някои книги останаха завинаги с мен от момента, в който ги прочетох в гимназията – искам да ви разкажа за три от тях: „Моби Дик“, „На Западния фронт нищо ново“ и „Одисея“.“

***

Боб Дилън говори първо за „Моби Дик“ – „пленителна книга, изпълнена с остро драматични сцени и диалози“. И още със зодиакални символи, религиозни алегории и препратки към Стария завет. Книгата разказва как различните хора реагират различно на едни и същи събития, пише музикантът. В нея има всякакви митове: от Библията, индуски митове, британски легенди, Свети Георги, Персей, Херкулес – всички те са китоловци. Има и гръцка митология, и кървавата работа с нарязването на кита и много факти – за китовете, за китово масло, за илюзиите и преследването на смъртта, географски знания, френология, класическа философия, псевдо-научни теории, оправдания за дискриминацията…

„Но ние виждаме само повърхността на нещата – обяснява Дилън. – Можем да тълкуваме това, което се крие отдолу, както смятаме за подходящо. Докато членовете на екипажа се разхождат по палубата и се ослушват за русалки, а акулите и лешоядите следват кораба.“

Когато Старбък разказва на Ахав, че трябва да остави миналото зад себе си, гневният капитан отвръща:

Не ми говори за богохулство, човече; и слънцето дори бих ударил, ако ме оскърби“.

Ахав също е поет на красноречието. Той казва:

„Пътят към целта ми върви по железни релси, по които душата ми тича. Из несигурни проходи, в прорязани с пътеки планини, по руслата на пороища аз тичам, без да се загубя! И не признавам никакво препятствие, никакъв завой по железния път!“

Или това: „Всички видими предмети са само един вид картонени маски“ – ненадминати поетични фрази, описва ги Дилън.

Накрая Ишмиъл оцелява. Той е в морето, плаващ в ковчег. И толкова за него. Това е цялата история. Тази тема и всичко, което тя внушава, ще се връща в моите песни многократно, завършва музикантът за „Моби Дик“.

После Боб Дилън говори за „На Западния фронт нищо ново“ на Ремарк. За него това е история на ужаса, книга, с която човек губи детството си, вярата в смисъла на света и затъва в кошмар, всмукан от мистериозния водовъртеж на смъртта и болката. Изтрит от картата. Някога си бил невинен младеж, мечтаещ да стане световен пианист. Някога си обичал живота и света, а сега снаряд те е разкъсал на парчета.

„И ти започваш да презираш по-старото поколение, което те е изпратило в тази лудост, в тази килия за мъчения. Около теб другарите ти умират. Умират от коремни рани, двустранни ампутации, раздробени бедрени кости, и си мислиш: „Аз съм само на 20, но съм способен да убия всеки. Дори и баща си, ако ми излезе насреща“.

Цялата хилядолетна култура, философията, мъдростта  – Платон, Аристотел, Сократ – какво става с това?  Би трябвало да го предотврати. Около теб падат бомби… тогава забелязваш, че черешите са разцъфтели  и природата е незасегната от този ужас. Тополите, червените пеперуди, крехката красота на цветята, слънцето – вижте как природата е безразлична към цялото насилие и страданието на човечеството. Тя дори не го забелязва.

Ти си толкова самотен. Тогава шрапнел те удря в главата и си мъртъв. Ти си изключен, зачеркнат. Ти си елиминиран. Аз оставям книгата и я затварям. Никога повече не поисках да прочета военен роман, и никога не прочетох.

Чарли Пул от Северна Каролина има песен, свързана с всичко това. Нарича се „Не говориш на мен“ и текстът върви така:

Видях призив на един прозорец в града.
Запишете се в армията, вижте света, казваше той  
Посетете вълнуващи места във весела компания,
Ще срещнете интересни хора и ще се научите да ги убивате…
О, ти не говориш на мен, не говориш на мен.
Може да съм доста луд, но не съм глупак
О, ти не говориш на мен, не говориш на мен.
Да убиваш не е забавление.“

Накрая Боб Дилън се спира и на „Одисея“ – велика книга, чиито теми, както пише музикантът, са намерили място в хиляди балади на стотици популярни автори: Homeward Bound на Пол Саймън, Green, Green Grass of Home на Том Джоунс и много други.

„Одисея“ е странна приключенска история за един зрял мъж, отпитващ се да се прибере вкъщи, след като е бил на война, описва я Дилън. Но дългият път към дома е изпълнен препятствия и капани. Той е прокълнат да се скита. Срещу него излизат бури и чудовища, ядосва хора, които не трябва, има бунтовници в екипажа, предатели… Другарите му се превръщат в свине. Той непрекъснато се опитва да спаси някого. Пътешественик, но с много спирки по пътя.

Когато Одисей в „Одисея“ посещава прочутия воин Ахил в подземния свят – Ахил, който е заменил дълъг живот, изпълнен с мир и задоволство, за кратък, пълен с чест и слава – казва на Одисей, че всичко е било грешка:

„О, Одисее чутовен, не ме утешавай в смъртта ми.
Бих предпочел като ратай в чужбина на друг да робувам
в служба на някой бедняк, без имот и без ниви останал,
вместо над цялата гмеж от покойници тук да царувам.“

„За това са и нашите песни – завършва Дилън. – Те са живи в страната на живите. Но песните не са като литературата. Предназначени за пеене, не за четене. Както думите в пиесите на Шекспир са предназначени за изпълнение на сцена, а не за четене. И аз се надявам, че някой от вас ще се възползва от шанса да чуе тези текстове така, като са предназначени да бъдат чути: на концерт, или на запис, или както хората слушат песни днес. А аз ще се върна отново към Омир, който казва, „Музо, запей ми“.


Бел. ред.: В текста са използвани преводите на български на Енчо Мутафов (Херман Мелвил, „Моби Дик“, 1977) и Георги Батаклиев (Омир, „Одисея“, 1971).

NT Ivan Vazov 1