Bookshop Wallpaper
Посоки

Борбата срещу народните врагове застигна и техните къщи

Не поради пропуск домът на ген. Рачо Петров не притежаваше статут на паметник на културата. Той стана жертва на феномен, известен като класова омраза

В днешна България продължаваме да имаме сякаш нарочно несъхранявани сгради, принадлежали на хора, обявени за врагове на народа и тоталитарната власт. Такъв бе ген. Рачо Петров, чийто дом на бул. „Дондуков“ бе довършен с влизането на багер в края на 2017-а. Снимка: Министерство на културата

Четено: 1708 пъти E-mail

Къщата на ген. Рачо Петров на бул. „Дондуков“ и ул. „Бенковски“ в София от години бе в лошо състояние и началото на края ѝ настъпи на 26 декември 2017 г. Генералът от пехотата, живял между 1861-а и 1942 г., е от богато възрожденско семейство, съпруг на една от големите светски дами на своето време, герой от Сръбско-българската война, от стамболовисткия контрапреврат сред свалянето на княз Александър и щабен офицер в Балканските и Първата световна война. Къщата, принадлежала на Петров, е и сградата на историческата печатница, в която по време на съюзническите бомбардировки над София изгаря първият тираж на „Старобългарското изкуство“ от Никола Мавродинов. Самата сграда е (или беше) красива, но значението ѝ идваше най-вече от историческата личност на генерала. По време на събарянето възникна въпросът защо тази сграда така и не е имала статута на културен паметник.

Част от сецесионовите къщи в София са унищожени още по време на бомбардировките през 1943-44 г. Друга част са срутени по време на монументалното социалистическо строителство през 50-те години. Немалко сгради обаче оцеляват до 60-те и 70-те, когато относителното смекчаване на режима позволява немалко от красивите старинни здания да бъдат обявени за паметници на културата. Влиянието на кръга около Людмила Живкова и периодът на перестройката в така наречения „хепи соц“ позволяват семействата от смесен социален произход, тоест полублагонадеждната и доста адаптивна червена буржоазия да запази част от архитектурата на Третото българско царство. Зад този процес стои не толкова исторически, колкото собственически интерес. Голямото изключение са къщите на личности, смятани от властите за „народни врагове“.

Ген. Петров попада в тази заклеймявана категория – обяснимо, предвид факта, че става дума за висш офицер от войската на Третата българска държава. Смъртта през 1942 г. спестява на Петров съдбата на много други български офицери, преследвани като „монархофашисти“ веднага след края на напразните победи на нашата войска срещу отстъпващите от Балканите нацисти. Изоставянето на къщата и пропускането ѝ в списъците с паметници на културата говори не само за пропуск, а и за съзнателна тенденция. Става дума за феномен, известен като класова омраза.

Класовата омраза е позната и днес. Актуални изрази като „София не е България“, „красиви, умни и сити“, „някакви културолози“ или „жълтопаветници“ носят инерцията от някогашната победа на пролетариата. През първите двайсет години на комунистическия режим е извършена не просто лустрация, а истинска чистка на дотогавашната буржоазия, включваща офицерството, широката интелигенция, чиновниците и преподавателите. Много от имотите на „неблагонадеждни“ семейства попадат в ръцете на нови собственици, които понякога (но далеч не винаги) правят необходимото за запазването на дадена къща. Климатът на омраза към наследството на старите градски жители обаче се запазва и засилва. Случаят с пропускането на къщата на генерал Петров от списъците с културни паметници не е изолиран, нито случаен.

Деветдесетте години и падането на комунизма би трябвало да доведат до промени в това отношение, но реалността е различна. Списъците не са осъвременени и се запазва инерцията от времената на зрелия соц. По парадоксален и дори плашещ начин в днешна България продължаваме да имаме сякаш нарочно несъхранявани сгради, принадлежали на хора, обявени за врагове на една власт, която според действащ и до днес закон всъщност е престъпна.

На символно равнище продължаваме да се намираме в НРБ. Лустрирани се оказват не доносниците и лагерните убийци от Белене, а големите личности на Третото българско царство. Резултатът върху историческата памет и идентичността ни е повече от очевиден.

Вижте още: ЗАЩО ВИНАГИ РУШИМ ПО ПРАЗНИЦИ?


Кралят елен