Борис Христов, оттеглил се в края на края

На 70 години големият поет нарушава вселенската тишина на Лещен само заради джаз с приятели

Борис Христов посреща неканените гости учтиво, измерва ги с очи толкова присвити, че да не видиш синевата им, разменя по някоя и друга дума и ги отпраща. Не са много тези, които престъпват прага му.  - Борис Христов, оттеглил се в края на края

Борис Христов посреща неканените гости учтиво, измерва ги с очи толкова присвити, че да не видиш синевата им, разменя по някоя и друга дума и ги отпраща. Не са много тези, които престъпват прага му.

Всички щастливи камъни си приличат, но всеки нещастен е нещастен посвоему. Поетът Борис Христов познава как тежат на мястото си и щастливите, и нещастните. Независимо дали са камъни, хора, семейства, риби или думи. Между кориците на книгите му личи, че е претеглял тези товари цял живот, градил е вавилонски кули от общуване, после е събирал отломки разочарование. Днес е на 70 години и не изглежда нито щастлив, нито нещастен. Избрал е да бъде отшелник, оттеглил се е на края на края, каквото е село Лещен в Западните Родопи, и със седмици разговаря само с домочадието си – съпругата Дария и бялото каракачанско куче с черни уши. Камъните са другите му събеседници по желание. Те са навсякъде из двора на къщата му – обли или ръбати, с размери от топче до глава и тяло. Камък е побит и на дувара му и посреща на входа.

Декември е, върховете на отсрещния Пирин са отсечени в бяло, а полите на планината тънат в млякото на мъглата. В двора на поета обаче лъчите бият право в очите. Сгряват души, топлят камъни.

Камъкът само привидно изглежда мълчалив
и затворен – за неговата общителност
надълго разказва понякога тътенът,
следван от прашното ехо на земния трус.

Така е написал Борис Христов в „Книга за мълчанието“. Другаде пък е споменавал, че срещне ли камък с необикновена форма и цвят, го изтръгва от средата на останалите камъни и го полага отстрани на пътя. Прави го, за да спаси поне за миг от забрава графичните послания на природата.

Америка за България

Той самият прилича на менхир – изправен, с осанка, която внушава почит и изисква да останеш на разстояние. Посреща дошлите неканени гости учтиво, измерва ги с очи толкова присвити, че да не видиш синевата им, разменя по някоя и друга дума и ги отпраща. Не са много тези, които престъпват прага му. В Лещен целогодишно живеят 5-6 души и в това число са поетът и жена му. Останалите идват тук, за да търсят сурова красота и да попият истина от домашното вино на Кръчмаря, чиято обител е на хвърлей от местната църквичка „Света Параскева“, или пък да идат точно при Борис Христов.

Къщата му е на края на селото, посоката е указана от дървена табела с надпис Gallery. Артсалонът е в двора му и там свои творби излага съпругата на поета, както и той самият. В момента обаче галерията е затворена. Семейството прави ремонт и не пуска посетители в нея. Само тубата, покрита с патината на годините и преживяното, която виси от стряхата, подсказва, че под Христовото небе има и дни, когато е време за джемсешън, не за мълчание. В такива моменти поетът надува тромпета и с приятели смущават тишината на скалите. В портала YouTube могат да се намерят няколкоминутни записи на джаз следобеди в Лещен със Стунджи и приятели.

Кавалджията Теодосий Спасов също се отбива в Лещен, за да преследва звуците в градината на поета.

Bookshop 300×250 3

За онези извън приятелския му кръг Борис Христов остава недосегаем като гладък камък и всякакви опити за разговори удрят на камък

„Това е изборът ми на живот. С медиите съм приключил отдавна“, отсича поетът пред екипа на в. „Монитор“. „Иначе имам много приятели журналисти“, добавя той.

Напълно обяснимо, защото е било време, когато той самият е бил журналист… И учител е бил, но дали му се нрави, че стихове като „Вечерен тромпет“ и поемата „Честен кръст“ са в програмата по литература за XII клас, знаят малцина. Останалите могат само да правят догадки на базата на написаното от него.

„Далеч бе още времето на мъдростта, когато Тилза щеше да открие, че колкото човек расте в очите на околните, толкова по-ниско пада в собствените си очи…“, четем в повестта „Смъртни петна“.

През последните десетилетия Борис Христов неизменно е във висините на литературата, категорични са критиците и читателите. Подобни констатации той очевидно приема като фалшиви ласкателства и не им се дава. Опитите за флиртове на властта с него също търпят провал. Няма друг български писател, който да е отказал орден „Св. св. Кирил и Методий I степен“, а преди пет години Борис Христов го направи.

„Като оценявам Вашето признание, уведомявам Ви, че отказвам високото отличие, защото противоречи на моето решение от времето далеч преди промените в България – да не приемам държавни отличия, независимо от това коя политическа сила управлява страната“, написа той в отворено писмо до Министерския съвет.

В листата с отказите му има още по-големи. Когато след 10 ноември Желю Желев го кани за свой вицепрезидент, той пресича тази идея още в зародиш. Поетът няма как да е на държавен пост, неговата хранилка са думите и съдържанието. А Борис Христов ги дяла и размества, за да ги превърне в изкуство.

Струва му много, както казва един от героите му – каменоделецът Иней:

„Изкуството къса черва. И ако то е храмът светилище, творецът е жертвеното животно… По-добре е да държиш само свещта, да осветяваш, а друг да го върши.“

Този поет не държи свещта над жертвата. Оставил е червата си във всяка написана буква, открил е нова литературна форма, получена чрез акростих от думите Фантазия, Оригиналност, Ритмика, Епичност, Музика и Алегория и я е нарекъл форема.

В последните години Борис Христов не е публикувал нови творби. Събира обаче предишните в антологии и това са срещите му с новите читатели. Който има очи, ще намери отговорите – и за изкачването на Върха и спускането по обратната страна на планината, и за търсенето на Смисъла, и за изпитанията, и за Стената.

По притчите Борис-Христови ще познаете как е дишал и обичал във времената, когато по-важен от „Да бъдеш или не“ беше въпросът „Членувате ли в Пункта за събиране на донесения?“, а в домовете ни влизаха униформите на Страха. Този поет (за разлика от други) никога не е парадирал с дисидентство, макар то да е издълбало до кост линията на живота му.

Заради словесни шамари като „И скоро страната, в която беше се родил, се превърна в една огромна сълза…“, „Зад Стената го посрещна човекът, за когото бе слушал по етонското радио, че има бивници на звяр и косми по езика“ или триредието „Заповед 11“:

„Не лишавайте от радостта да бъде роб този, който не иска да е свободен.“

Старата власт го недолюбва, а на новата й е неудобно да го разбере.

Повестта „Смъртни петна“ ни дава възможност да я четем и като автобиография. Така от нея освен всичко друго научаваме и че поетът се прекланя пред Гения. Не го назовава по име, но податките са достатъчни, за да разпознаем в Гения Лев Толстой.

Тази повест е завършена през 1984 г. Дванайсет години по-късно – през 1996-а, Борис Христов ще съблече и последната суета и ще избяга в Лещен с първата си кола – трабантче с пернишка регистрация, подарък от племенника му. Тази подробност я няма в книгите му. Подшушва ни я Кръчмаря. Пак той разкрива, че лирикът се отбива рядко при него – само когато има гости. И че неотменна воля на поета е, пристигнат ли в Лещен журналисти, Кръчмаря да им каже, че е в Русе, след като попитал преди това кое е най-отдалеченото място от Лещен.

Не му се сърдим, защото, макар и поет, все пак е човек и е написал:

Почуквайте по него,
но полека –
човекът все още е само яйце.

Жест

Вдигнеш ли ръка, за да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата вселена.

Човекът влезе в братството на камъните,
За да ги разедини, като едни от тях нарече скъпоценни,
И така, дарявайки ги с власт, пося враждата…
И опръска с кръв Каменоломната.

Все по-често земните недра използват Камъка
За бързоходец, който да съобщи на хората,
Че вече е на свършване и може скоро да пресъхне
Кладенецът на Търпението…

Самотният човек

Той има белег на челото си и сяда винаги накрая.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

„Реката беше се изгубила – оставила ни бе да съхнем като камъни в пустиня, а оцелелите по чудо риби изпаднаха дотам, да плуват в локвите от собствените си сълзи.”


Източник: в. „Монитор“

ДС