Буря в чаша литература

Редакторите на „Литературен вестник” се разделят. Не просто за лятната ваканция, а може би завинаги. А това не е добре

Снимка: Емил Георгиев - Буря в чаша литература

Снимка: Емил Георгиев

Бях много малък и нашите се смееха в кухнята. Четяха дълъг, явно гавраджийски текст за пънкарията в „Снаха” на Караславов (Божичко, кой беше Караславов? Четат ли се още тези неща?). През деветдесетте имаше какви ли не странни вестници и още един не значеше нищо, но с времето „Литературен вестник“ си стана важен. Първо – оцеля, това е важно условие да представляваш нещо. Второ – остана си интересен.

Вестникът винаги е имал страхотна редакционна колегия и е прекрасно, че различните редактори се редуват, всяка седмица давайки воля на свои вкусове, индивидуални предпочитания и контакти. Така човек има шанса да чете веднъж за полски ерудити, после за абсурдите на Съюза на българските писатели по бай Тошово време или пък за странен театър, поставен Бог знае къде от режисьори, които нищо не говорят на широката публика. Обожавам да чета и азиатските броеве на Сугарев с непроизносимите имена на поети като Бо Дзюй’и или Ли Бай, и за Тадеуш Ружевич и Чеслав Милош, и за нецензурните страници в „Съногадания” на Артемидор от Ефес, а такава магия не се случва навсякъде. Има я обаче в „Литературен вестник”. Това е цяло богатство.

„Литературен вестник“ си създаде марка – галено го наричат ЛВ или ЛъВъ, звучи като „лъв“ (или като love), готино е. И покрай богатството и разнообразието на темите си се оказа по-свободен, интересен и бързо реагиращ от иначе също имащия нелоши претенции вестник „Култура“. Честно, просто предпочитам ЛВ. По-приятно ми е да го чета. Заедно с книжарниците „Нисим“ и „Български книжици“ вестникът някак си стана литературна институция. Там излизат стиховете на новите поети, все още извън разни конюнктури. Там надъханите нови филолози точат гладни клюнове в гигантските рога на величествено умиращите стари мастодонти. Там се прави реклама на книги, за които иначе откъде ще чуеш? Оттам научих за „Поезия на планините и водите”, великолепната старокитайска антология на Антоанета Николова и София Катърова. Пак оттам – и за „Средиземноморски молитвеник” на Предраг Матвеевич. Има дух в цялата работа, има вкус, има пиниз, при това от най-сладкия.

Почина Малина Томова и това сигурно е бил тежък момент не само за семейството и приятелите й, а и за вестника. Жал ми е и заради хубавото й издателство „Стигмати“, където излязоха толкова хубави книги. После имаше един момент, пак в 2011-а, когато ЛВ спря да излиза за известно време. Мисля, че беше закъсал за пари, милият. Но тогава се вдигна доста шум и вестникът продължи – слава Богу, в същия дух на изискана и едновременно хъшлашка мешавица от различни групи теми. Тази свобода създаде чудесна атмосфера и позволява там да излизат наистина страхотни текстове. Всеки от редакторите си поддържа своя политика, което е направо нечувано – и не знам дали това не е прецедент и извън България. Никаква тегава псевдоинституционалност, никакво превземане – просто „Литературен вестник“, понякога с античен брой, понякога с китайски. Невероятна работа. Мисля, че това е едно от най-хубавите издания за литература у нас, а няма да се учудя, ако в по-силни месеци е и най-хубавото. Вече си е традиция, по един очарователно неформален начин.

Палячи

Да, тиражът му не е много голям. То у нас кое ли хубаво нещо има висока популярност! Пък и може би е нормално точно „Литературен вестник“ да е от интерес главно за малката група на свободно пишещите и техните приятели, роднини и фенове. Случвало се е даден брой да си е направо семеен, в това има чудесен дух на малка задруга или направо на завера. Езотерично е, точно като шегите на малка група заговорници, които само те си разбират (приятно е, когато по някакъв начин се усещаш част от клуба, имащ привилегията поне да чува и да разбира част от тайния език. Момчешко е, детско е, лятно е). Особено хубаво е, че мои съученици и приятели взеха да пописват там, вероятно някой тежък авторитет мило им е казал:

„Давай, моето момче/момиче, в теб може и да проима хляб, ако почнеш да работиш здраво.”

Това си е почти свидетелство, че си, хайде, не чак майстор, но поне кадърен калфа.

Голямо удоволствие изпитах, четейки „Деви, рицари, кралици” на Миглена Николчина. Възхищавам се, когато Пламен Дойнов поставя на място старите подлизурковци на соцлитературата. Падам си по стихосбирките на Крум Ацев и Адам Загаевски, издадени от Силвия Чолева. Хората, създали и поддържащи вестника, имат вкус и всеки – всеки! – от тях допринася за литературните радости, а може би и за образованието на една наистина неголяма, но пък смислена публика. Всъщност не е случайно, че тук работят някои от най-важните орачи на книжната нива: вестникът си е нещо като лаборатория за вкусове и идеи, същински бюлетин на Сен-Жермен дьо София. Пък и литературният пазар у нас е толкова малък, че е срамота участниците в него да не са в добри отношения. Казвам го като читател, като консуматор.

Ангел Заберски представя Symphony – JAZZ

Пиша това, защото съм заклет фен на ЛВ (дори повече отколкото на „Славия”), а като всички и аз чувам, че редакторите му не се разбират. И тук ли ще се повтори прословутият български синдром на двата синода? Не бива пънкарите и филолозите да се делят. По дяволите литературните скандали! Далеч по-интересно е човек просто да чете и слуша разговорите на мъдреци. Литературата и вестниците нямат нужда от затръшване на врати, нито от интриги, защото залогът не е кой да води бащина дружина, а всички да си говорят за книги.

След всички автори и редактори ще останат само текстове, това е крайната и доста неприятна истина. Така че наивно ми се ще работата на вестника да си върви, както досега – с различни броеве, с материали, подходящи за най-разнообразни форми, които добрият вкус може да приеме; сериозно, но без вземане на сериозно.

„Литературен вестник“ да се превърне в поредното скучно издание? Да стане чисто университетски? Да служи за хранилище на дипломни работи? Да се институционализира? Да спре да бъде уютен пиратски кораб? Не, благодаря. Бездруго толкова много от красивите неща в България са под заплаха. Моля, редактори, запазете го, какъвто си е бил винаги. Много е хубав така.

Още по темата

Мирише на Апокалипсис

Bookshop 728×90