Bookshop Wallpaper
Концертгебау

Черешката на простотията

Това не е предаване за кулинария, а светско шоу с абсолютно начинаещи в културата на хранене

Културата на „българския ВИП“: „Макарони с майонеза - това е храна за простолюдието“. Снимка: Стопкадър от „Черешката на тортата“

E-mail

Не е като да не обичам кулинарни шоу програми. Възприемам храната като култура и всеки телевизионен формат, свързан с приготвяне и консумиране на храна – за мен, а и за много други хора у нас – е много повече народопсихология, отколкото манджи, трапези и дъвчене. Въпреки това шоуто, наречено „Черешката на тортата“ отдавна не ми е в телевизионните приоритети. По две основни причини. Първата е, че най-често нямам никаква идея с какво участниците, представени ни за ВИП персони, са известни, а и по време на т.нар. вечери разговорите им са толкова несъществени и безинтересни, че нямам желание и да разбирам. И второ, не научавам нищо нито за културата на приготвяне на храна, нито за културата на консумирането ѝ.

Тази седмица обаче се насилих и изгледах една поредица от споменатото вече готварско предаване, в което взаимно си готвеха и гостуваха петима участници. От всички тях ми бяха известни двама – кубинецът танцьор Алфредо Торес и режисьорът Люси Иларионов – което си е направо много: цели 40%. А казвам „насилих се“, защото изобщо започнах да следя епизодите, когато зрителите масово реагираха в мрежата с коментари от типа „Nova, каква е тая простотия в „Черешката на тортата“?!“. И, викам си, я да я видим пък тая точно простотия с какво ще ни изненада…

Ами не ме изненада. Нито с кулинарията си, нито с изригванията на манталитета, които всъщност вдигнаха рейтинга на шоуто тази седмица. Еретично ще кажа дори, че екипът на предаването професионално си е свършил работата, събирайки на едно място, при това над храна (на маса и през дъвчене възпитанието изпъква най-силно), представителни извадки на две основни български обществени групи: на интелигентните и на простаците. И фактът, че между тях има ментална бездна с дълбочината на разделеното на две от Мойсей море, е идеална предпоставка за най-различни гафове и направо лабораторни простащини в ефир. Още повече, че както става и в живота, простаците агресивно завземат сцената и обикновено се дърлят взаимно до кръв. Правят го шумно, истерично, без никакво съобразяване с мястото, аудиторията и смисъла на събитието, защото простотията няма сетива да се самосезира, че е проста. Част от нейната същност е да си се самонаслаждава и точно това продуцентите с нюх търсят, за да предложат на публиката. Защото тя, публиката, без значение дали е българска, американска, френска или африканска, обича обилно да полива домашните си вечери с чуждите скандали, особено когато са възпроизведени от уж успели хора от екрана на телевизора. Воайорството е една от изконните човешки слабости и за това, че го храним повече и по-добре от интелекта си, сме си виновни ние, не продуцентите на което и да е шоу. В този смисъл изобщо не ме учудва, че един частен телевизионен канал дава трибуна на долнопробна, махленска караница в най-гледаното си време – ако зрителският интерес не се лепваше за екрана като муха на мед точно заради нея, никоя телевизионна компания нямаше да го прави.

Не ми се иска да давам повече значимост на онова, което изгледах през седмицата в „Черешката на тортата“, затова ще се огранича само с няколко коментара. Всъщност, през формата на шоуто станахме свидетели на един напълно реално протичащ процес в обществото – войнстващото надмощие на парвенющината, която няма съмнения, че е елит. А хората, които имат образование, възпитание и социална култура, остават безмълвни пред нейното самочувствие и в желанието си някак да я неутрализират, заживяват и дори се съобразяват с нея.

В реалността не става ли точно така? Нима у нас не се живее в два основни социални пласта – плътният и дебел пласт на безкултурието и главоломно изтъняващият пласт на онези малцина, за които интелектуалните усилия са начин на живот?! Ежедневно виждаме момичета като плеймейтката… как ѝ беше името…, които освен, че изглеждат абсолютно по един и същи начин и са неотличими една от друга, се държат като напердашени богаташки лигли, смятайки себе си за център на света. През напомпаните им до карикатура устни съвсем естествено очакваме да чуем точно този семпъл български език, точно тези оскъдни мисли и безпардонност, която им дава фалшивото усещане, че за нещо са капицитет и от нещо разбират. Пък нали храната всички я ядем, нямат никакво съмнение, че кулинарната им култура е безспорна. Толкова безспорна, че да формулират безумното твърдение, че майонезата и царевицата са храна за простолюдието.

Към образа на едно такова изцяло измислено момиче като въпросната плеймейтка… все едно какво ѝ е името… като мазна банкнота на потно чело лепва и този на т.нар. „гримьор и стилист на звездите“ Кулагин (името му запомних, защото само то е интересно). Тяхната екранна война най-често е генерирана от мотива „популярността ми е по-добра от популярността ти“. Тук държа да отбележа, че не заниманията им са определящи за тоталната липса на елементарно възпитание и такт. Познавам достатъчно много гримьори, стилисти и хубави жени модели, които са артисти и интелектуалци – и това личи както в работата и проектите им, така и в делничното общуване с тях. Чалга нивото на тези двамата тук обаче беше такова, че в някои моменти чак ти става неудобно да ги гледаш – като този, в който стилистогримьорът с интересно фамилно име предположи, че Алфредо ще готви средиземноморска храна, защото е родом от Куба… Мдааа…

За горките останали трима от вечерите тази седмица нямам какво да кажа, освен че с цялото си сърце им съчувствам за оказания върху тях социален тормоз. Като възпитани хора те опитаха всичко – да игнорират простотията, да я укротят, да я стреснат, да я превъзпитат, дори да ѝ станат симпатични. Ама не става – простотията е яка и резистентна на добротворни влияния. Спойка между двете групи така и не се получи – точно както няма начин да се получи и в реалността.

Толкова за „Черешката на тортата“. Снощи след последния епизод на шоуто за седмицата мернах и кадри от вечерите за следващата. Там пък нито една физиономия не ми е позната, библията на предаването ми е напълно ясна и безинтересна, така че определено няма да съм на този канал. Толкова много интересни кулинарни предавания има по световните телевизии, че ако искам, винаги мога да намеря някое, от което да науча нещо наистина интересно.

Имам един детски приятел, който беше женен за японка. Един ден в Япония доволни клиенти му подарили бутилка скъпо шампанско, а той веднага звъннал на жена си да ѝ се похвали и да я пита какво да сготви вечерта специално за него. Съпругата му много харесвала българската кухня, той пък обича да готви, така че било ясно, че ястието ще е нашенско. Та помислила, помислила Хироко – деликатната японска съпруга на моя приятел – и накрая казала: „Ми може боб!”… Така си представяла тя елегантната комбинация между вкусовете – един добре охладен Дом Периньон и един ароматен, горещ балкански бобец. И защо не?! Съвременната модерна кулинария затова е изкуство, защото умее да събира вкусове, да прави различни и неочаквани срещи между продуктите и да предлага оригинални удоволствия за сетивото, наречено вкус.

Изкуството по принцип се занимава със сетивата. Разсъжденията и обговарянето на тяхната реакция е друг процес, който е следствие от изкуството, но не е неговата същност. Затова и често изкуството не подлежи на адекватно и пълно описание с думи, а когато успее да го направи, това също се превръща в изкуство. Има изкуство за очите и изкуство за слуха. Има изкуство, което умее да въвлича цялото тяло в реакция и да събужда неусетени допреди чувства. Кулинарията е точно такъв тип изкуство и да се мисли за нея като за джуркани манджи или обикновен дразнител на вкусови рецептори, е несериозно. Една професионално и майсторски изпипана порция е художествено произведение – декорацията се възприема от очите, уханията и комбинацията от вкусове – от обонянието и олфактивната чувствителност, а нетрайността и оригиналността ѝ (като в театъра артефактът съществува кратко и изчезва завинаги) я превръщат в неповторим и в този смисъл абсолютен уникат. Затова, както за художниците няма лош цвят, за парфюмеристите няма лоша миризма, а за музикантите – лоша нота, за кулинарните артисти няма лоша хранителна съставка. Така царевицата може да е ежедневна храна за много народи, така както бобът е за нас, но това не ги поставя в съревнование по благородничество с други храни, с което е наясно всеки заразен с вкус към високата кулинария. Робуващото на брандове съзнание обаче има нужда да йерархизира, за да може да поддържа представата за собствената си висота с тяхно притежание. Като нямаш какво да извадиш от себе си, най-лесно е да се скриеш зад кожено яке с огромни, златни горгони медузи по него или да пуснеш пълнежа от устните ти да върви пет минути преди теб, че да те представя. И от висотата на тази своя нафантазирана значимост много естествено да поставиш в отвесна зависимост добрата стара царевица и едно от най-известните достижения на френската кулинария (въпреки че според доста източници е измислена в град Махон – на каталунски Мао – столицата на средиземноморския остров Менорка), майонезата.

В България имаме уникалната възможност в рамките на десетина-двайсет години да преживяваме концентрирано цели гигантски обществени и икономически процеси, продължили векове по света. Спомнете си само преди двадесетина години с какво изумление гледахме как чужденците по морето си поръчват една бутилка вино и стоят над нея цяла вечер, даже без храна. С кулинарията се случи същото. Да си готвач беше голям срам, по ресторантите се готвеше по един одобрен от БДС рецептурник, а оригиналността на менютата стигаше най-много до висотите на Балкантурист-въображението – медальон с гъби или татарско кюфте. После се мръщехме на фюжън порциите и определяхме един ресторант като добър, ако яденето, сервирано там, прелива от чинията и спира позивите на глад за поне денонощие.

Днес винената култура е високо ценена, а около виното се водят светски разговори и бизнес преговори. Готвачът и у нас все повече се възприема като майстор (все още е трудно на балканската ни култура да го приеме за творец), кулинарията – като специално и сериозно занимание, а и все по-малко са хората, които очакват в ресторант с авторска кухня да се натъпчат като попски деца на задушница. Удоволствието от вкусовете и комбинацията от тях обаче все още остава привилегия на културните хора, които имат любопитство към света и различното и не са устроени да съдят според някакъв дълбоко провинциален аршин. Да преминеш от едното състояние в другото не е „фасулска работа“, нито е piece of cake (букв. „парче торта“, в значение на английски „нещо лесно и приятно“). То е следствие на общ, съзнателен културен процес, на самоанализиране и самовъзпитание, на непрекъснато разширяване на хоризонта и интелектуално обогатяване. Дейност, която по определение не е присъща на простотията. Защото простотията, както вече стана дума, достатъчно си се харесва, че да търси несъвършенства у себе си, камо ли пък да се бори с тях.

Та няма лошо в „Черешката на тортата“. Лошото е, че тортата е само една, а черешката ѝ е тази на властващата, безкомпромисна и агресивна простащина, с която взехме да свикваме да живеем.


Набуко