Bookshop March 2017 2

Чета и не вярвам: осъзна ли държавата масовото опростачване?

Искаме си филолозите, философите, историците и теолозите

Снимка: Румен Добрев

Четено: 27051 пъти E-mail

Знаете ли коя, според мен, е най-добрата новина от изминалата седмица? Ами тази, че още четири университетски специалности стават приоритетни – филология, история, философия и религия. Държавата щяла да ги подпомага с по-висок прием и по-голяма субсидия, защото (внимание!) те били „важни за икономиката ѝ“! Чета онзи ден и не мога да повярвам – страната ни, след почти три десетилетия пълно неглижиране на тези базови специалности, изведнъж се осъзнала, че от тях зависят някакви сериозни икономически неща! И цял Министерски съвет гласувал разни промени в избора на студенти, за да го улесни и да ги мотивира да стават филолози, историци, философи и теолози.

Не, изобщо не иронизирам! И наистина се радвам, защото това означава, че ситуацията ни откъм баланс простотия/интелигентност вече толкова е натежала от страната на въведената като норма неукост, че дори и тромавата държавна машина е регистрирала и усетила негативите от този факт. Положението е толкова належащо, че дори министрите, в чиято интелигентност не е като да нямаме причини да се съмняваме, се намесили. Управлението на България най-после разбра, че сме се загубили по основната координатна система на една нация – нейната история, нейния език, нейните умове, които да анализират случващото се, и нейната обща вяра, която я приобщава към една цивилизация.

Майка ми имаше един много хубав лаф, когато нямаше време да чисти вкъщи и набързо прелиташе с една метла и парцал из панелния апартамент. „Аз съм като лисицата с опашката“, казваше. Нещо като „замитам под килима“, минавам „отгоре-отгоре“, ама някак много по-описателно и метафорично, заради самия образ на лисицата. Това животинче придава на израза една особена конкретност, защото си го представяш и наслагваш всички негови характерологични особености – лукавството, хитростта, способността да раздува и изопачава нещата, да създава и манипулира определено впечатление, лицемерието и имитирането на дейност. Пък и това замитане с опашката тя го прави, въртейки задник, ама не се обръща да види какъв е резултатът, пушилка има ли, почистено ли е или в прахоляка се търкалят просто боклуци, които само сменят местонахождението си.

Последните години с тези хуманитарни специалности (а и не само с тях) държавата се отнасяше точно като лисицата с опашката. Има ги там в списъците на университетите, някакви хора нещо преподават по тях, после други се дипломират и излизат на един неясен, нечестен и мижав пазар, който няма какво да ги прави. И където за пореден път се убеждават, че е трябвало да завършат информационни технологии или някакъв си там маркетинг или мениджмънт например. Защото само за IT-та може да се намери бързо работа за сравнително добри пари, а пък икономистът, знае се, за всичко става – от продавачка до министър. Държавата много много не се интересува от тези подробности с реализирането на дипломантите след това. Нали в държавните университети все още има записващи се да учат (тези, дето не могат да си позволят да вземат диплома в чужбина), овехтелите и натирени в последна глуха преподаватели сколасват да изработят криво-ляво ниските си заплати, тече там някакво мътно ограмотяване, така че дайте да въртим лекичко опашката отгоре, че вдигнем ли килима, не се знае какво вълмо от проблеми ще излезе наяве.

С решението на МС да субсидира по-високо филологията, историята, философията и теологията крайчето на килима мъничко се вдига. Явно наистина няма накъде…

В различните сайтове, където тази информация беше поместена, попрочетох коментарите на читателите отдолу. И се изумих какво огромно и самодоволно неразбиране има в обществото за смисъла и обществената важност на тези четири академични познания. С филологията някак съм свикнала. Още когато аз я учех в софийския университет в началото на деветдесетте наоколо масово ме съжаляваха, че съм щяла да стана учителка. Първо, явно през годините да си учител у нас си е останало все така нещо, за което другите да ти съчувстват. И второ, народът масово си мислеше, че единственото, което можеш да работиш, след като пет години се посветиш на езикознание и литература, се ограничава до това напевно да преподаваш на неконтролируеми дечица „Опълченците на Шипка“.

Същото се отнасяше и до историята. Историците трябваше да станат учители по история. Или добре, може и музейни работници, където ще взимат още по-малко пари, по пък абсолютно нищо няма да работят. В най-добрия случай тези, които познават историческите процеси, както и тези, които познават езика и литературата, можеха да влязат в БАН или да се върнат в същите тези университети като асистенти и да отпочнат бавното изкачване на академичната стълбица – главен асистент, доцент, професор…  Да се занимаваш с история по онова време поне беше някак престижно. Сега средностатистическият гражданин гледа на историка като на прашасал носталгик по миналото, който си няма друга работа, ми се вторачил в неща, дето са се случили отдавна. Според него познаването на историята е някакъв вид ненужна интелектуалщина и служи най-много да блеснеш с някое екстравагантно знание около някакво станало някога си събитие или пък в компания да цитираш с лекота разни дати, които така или иначе никой няма да седне да проверява.

По отношение на философията общественото неразбиране е още по-категорично. И до днес големият майтап, когато сред хора кажеш, че си философ, е да те питат през хриптящ смях дървен ли си. Е много смешно, няма що! За неразбиращото академизма общество философът е човек, който има мнение по всички въпроси и нарочно го изказва по възможно най-неразбираем за останалите начин. Пък, както знаете, обществото ненавижда нещата, които не разбира, защото смята, че те му се подиграват. Затова и да си философ у нас е като да си розово фламинго сред гъски – розовееш си самотно на гъшия фон и се опитваш да живееш въпреки презрението на гъшето мнозинство. Дълбочината на философията и същността ѝ да осъзнава, дефинира и обмисля обществени процеси, ментални нагласи и динамични взаимодействия в света са твърде грамадански неща за линейния, семпло постоен и навързан като последователна електрическа верига мозък на новия среден българин. Изгасне му едната лампичка – изгасва всичко и му става тъмно. А в тъмното не се знае кой какво. Динковецът не ги обича тия интелектуалщини, на него те му идват нанагорно и го притесняват, затова и ги мачка.

Накрая за теологията… „Той, нашият, учи за поп… а такова умно момче беше, така му се удаваше историята, литературата…“ Така се жалваше една далечна роднина на майка ми, че синът ѝ записал специалност в Теологическия факултет. И никой не можеше да я убеди, че работата с вярата и религията не се изчерпва само с църковни песнопения и следване на требника. Отношението към религията у нас е двояко – от една страна е модерно да си върло православен, защото това, заедно с неизменния калпак, трибагреника и татуировката на Левски на бицепса са „опорните точки“ на новия патрЕотизъм. От друга обаче хората, които професионално се занимават с верските въпроси, са им жалки, „бабешки“, гнус ги е от тях. Което само доказва, че и теологията е разбирана първосигнално, като плосък символ, не като система от познания, която обяснява, обръща гледни точки, работи с нематериалното и се опитва да го въплъти в някаква морална парадигма. Имаш ли кръст на шията, християнин си. Колиш ли прасе по Коледа, праведен си. Палиш ли свещ в църквата, опростен си.

Не е тайна, че аз самата не съм религиозен човек. Вярващ съм, но моите вярвания не се покриват с нито една божествена структура от познатите ни, така че мога да кажа, че вярвам в Дядо Коледа точно толкова, колкото и че вярвам в Бог. Но тъй като преподавателите от моите университети достатъчно добре отвориха хоризонтите на знанието пред мен, съм напълно наясно, че последното нещо, до което се отнася религията, е самоцелната церемониалност. В свят, в който духовността се е скрила дълбоко зад войнстващата демонстрация на имане и можене и свенливо гледа иззад полата на разпищоленото в материални гонки доволство, тя може да даде някои изключително важни неща – чувството за принадлежност към група, усещането за значимост и мисия, отговорност към себе си и другите, смисъл и оптимизъм. И най-важното – надежда.

Че надеждата особено много ни липсва говори и фактът, че за поредна година най-предпочитаната специалност в българските университети е психологията. Не само защото хората изтрещяват. А защото имат нужда да виждат и разбират къде са в този свят, какво се случва около техния център и в рамките на техния живот. Копнеят за споделеност и разговор, за човешко присъствие и някаква морална устойчивост. Хората, където и каквито и да са, през каквото и да преминават и какъвто и да е обществено-политическият или икономическият климат, остават хора. И за да се чувстват добре в кожата си, имат нужда да знаят откъде идват и накъде отиват – нещо, което им дава историята. Неоходимо им е да могат да си обясняват случващото се и да го поставят в мисловен контекст и го правят, благодарение на философията. Трябва им емоционална увереност и душевен покой, чийто извор е религията. И не на последно място, като човешки същества се нуждаят да споделят и обговарят всичко това на своя език – това, което им дава филологията.

Казах в началото, че намирам новината за приоритетните позиции на тези четири хуманитарни специалности за добра, защото това означава, че липсата им в обществото вече сериозно се усеща. Само с академично-административни мерки обаче няма да стане. Ще стане с масово включване на специалистите в тези области в обществения разговор. Ще стане, когато философите започнат да говорят от телевизионните студиа за социалните процеси, вместо за тях да се изказват слабоумни чалгаджии, псевдожурналисти и всякакви обществени „мечки“, които пълнят телевизионен и радио ефир. Ще стане, когато историците са канени да разказват и пишат повече и публичното им присъствие не се ограничава само с едно предаване по БНТ. Ще стане, когато историята бъде представена и осъзната като абсолютна необходимост за изграждане на каквото и да е бъдеще, където и да е по света. Промяната в съзнанието на интелектуално ленивата публика ще се случи с активно усилие отвън. С обща промяна в средата, където носителите на това академично знание могат да бъдат забелязвани, видимо полезни и техните думи да отварят дискусионен контекст. С журналистическо усилие, което най-после да се реши да кривне от лесния път да се организират публични говорилни с „обичайните заподозрени“ и се отдаде на това да вдига нивото на обществения дебат, чрез хора, които имат какво различно и смислено да кажат.

Ще отнеме малко време, но ще стане.

И тогава филолозите няма да се приемат само като бедни даскали, за историците няма да се мисли като за вехтошари на минали случки, философите ще престанат да са само дървени, а теологията няма да се ограничава в показно прекръстване и дебел златен кръст на шията. Говоря си ги аз тези неща и вътрешно съзнавам колко са трудни за случване, но друг път за стимулиране на интелектуалния глад на нацията, освен целенасоченото вдигане на интелектуалното ниво като държавна политика не познавам. Дано решението на Министерски съвет да не е взето в размекващия мозъци горещ август просто ей така. Дано повдигнатото крайче на килима да доведе до изтупване на всичко наоколо. Дано лисицата – тази чудесна метафора за държавното ни управление – не приеме врътването на опашката си само като вяло отупване на прахта от проблема с опростачването на нацията. Защото ако продължаваме така, след петдесет години двата милиона останали да живеят в страната ни, ще са разделени на две половини – управляващи и управлявани. И единственото общо между тях ще е диктатурата, в която тихо ще си живуркат.

Вижте още: ИЗТРЕЩЯВАНЕ ЗА УМОРЕНАТА, ПЛАХА БЪЛГАРСКА КУЛТУРА


Пловдив Джаз Фест 2017