Чия е колекцията на Светлин Русев – наша или на наследниците му?

Група интелектуалци апелират личната му сбирка с произведения на изкуството да стане обществена. Дъщерите му: Това е частна собственост

Светлин Русев (1933 - 2018). Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков - Чия е колекцията на Светлин Русев – наша или на наследниците му?

Светлин Русев (1933 - 2018). Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

Способността на българския гений да трансформира моралните си устои е впечатляваща. Когато пък около морални катетории и казуси, свързани с обществени и често предъвквани клишета като „национална ценност“, „духовно съкровище“, „единната духовна същност на изкуството“ се оформи скандал, българският интелектуален елит е в състояние да изуми с дързостта и организираността си.

Повод да отворя дума за това е писмото, подписано преди няколко дни от голям брой български хора на духа и адресирано до Президента на републиката, до Министерски съвет, до Министъра на културата и цялата общественост, озаглавено в онлайн публикуването му във вестник „24 часа“ „За духовната памет и съдбата на една колекция“. В него на един, между другото, доста близък на социалистическия патос стил се поставя въпроса каква ще е съдбата на личната колекция от произведения на изкуството на покойния български художник Светлин Русев. Загрижените интелектуалци припомнят, че артистът приживе а поддържал активно тази колекция, дарил е около 400 произведения от нея на град Плевен през 80-те години на миналия век, а останалата по-голяма част се намира все още в ателието му на ул. „Врабча“ 1 в София. Във въпросното писмо всички те изразяват притеснение, че културното наследство, оставено от Русев, може да не бъде третирано с достатъчно внимание и мечтата на неговия създател колекцията да бъде поддържана в цялостния си вид може да бъде пренебрегната. Както е написано в текста, „по смисъла на сътворяването си тя (колекцията – бел. авт.) принадлежи на всички и представлява истинска национална ценност“. Затова и въпросният внушителен по състава и числеността си елитарен екип от български художници, галеристи, писатели, артисти и т.н. призовава държавата да вземе мерки за намиране на пространство и осигуряване на постоянна грижа за колекционерските обекти.

В писмото се казва още, че подписалите се изпитват „дълбока неудовлетвореност и даже страх, че съдбата ѝ е неясна“, както и че се надяват „с общи усилия да възобновим дейността на този духовен център“ (има се предвид Ателие-колекция Светлин Русев). Настоява се също, че желанието им по никакъв начин няма да засегне правата на законните наследници на Светлин Русев (той има две дъщери), като дори се споделя готовност за оказване на безвъзмездна помощ.

Под приповдигнатия текст и неговия призив за опазване на колекцията, въпреки че не става ясно от какво точно тя е застрашена и как така изведнъж има нужда от силна аларма за съхранението й, стоят имената на несъмнени авторитети в артистичния свят у нас, сред които Свилен Блажев, Милко Божков, Иван Гранитски, Стефан Данаилов, Калин Донков, Георги Дюлгеров, Павел Койчев, Нешка Робева, Весела Ножарова, Васил Михайлов, Благовест Сендов, Иван Цанев, Руси Чанев, Георги Чапкънов и други.

Америка за България

На 2 ноември в ефира на БНТ на същото това писмо на интелектуалците отговори една от дъщерите на художника – Ралица Русева. В предаването „Още от деня“ тя съвсем ясно изложи някои факти, които реално обезсмислят изцяло патоса на въпросния обществено ангажиран призив. И най-неоспоримият от тях е, че по силата на закона и обстоятелствата колекцията на Светлин Русев си е частна негова собственост, която след смъртта му остава в наследство на неговите близки. Не съществува документ, който юридически да дава правото на когото и да е друг извън преките наследници да се разпорежда със сбирката, която така или иначе също се съхранява в ателието на художника, придобито отново по силата на закона от неговите дъщери.

Както стана ясно от емоционалното интервю на г-жа Ралица Русева, с нея никой от подписалите се не е потърсил връзка, за да предложи помощ или поне да изкаже опасенията си за бъдещето на обявяваното за общонационално духовно наследство нейно бащино културно завещание. Без да споменава конкретни имена, г-жа Русева разказа как някои от най-известните колеги на баща ѝ скоро след смъртта му са се опитали да си изтеглят безвъзмездно произведенията, влезли някога в състава на сбирката, и как в петте месеца след кончината на художника са влизали в контакт с нея и сестра ѝ само и единствено с изисквания и материални претенции.

Самата тя, като дългогодишен музеен работник, съвсем професионално си дава сметка за стойността и ценността на тази уникална по рода си частна колекцията и по никакъв начин не се е отказала да я обгрижва, нито пък с действие или бездействие я е подложила на риск.

Всъщност, като се очистят фактите от ненужния патос и медийна глъчка, става ясно следното – един мощен обществен елит се опитва да се разпореди с частна колекция, наследена по законен път от частни лица, която се намира на територията на притежаван от същите тези частни наследници законно придобит имот. И като основание за тази обществена активност се посочва несъществуващ евентуален риск, а като мотиви – нуждата от съхранение на националното богатство… което в случая юридически си е съвсем частно.

Bookshop 300×250 3

За да бъда пределно ясна, ще го представя така: умира ваш близък, от когото по силата на българското законодателство получавате да кажем къща. Вие нямате намерение да я бутате, за да построите на нейно място блок от бетон и стъкло, стопанисвате я без ничия помощ и все така правите всичко, което е по силите ви, да я запазите. В един момент обаче група съседи се обединяват, написват едно писмо до представителите на държавните институции и медиите и публично заявяват, че нещо с вашата къща може и да не е наред и вие вероятно май едва ли не не се грижите добре за нея, затова държавата и обществото трябва да се намесят. Това в едни други времена не се ли наричаше „национализация“? Пък нали онова там с комунизма го минахме преди близо трийсет години? Или пак да възкликнем, както обикновено в такива случаи, че комунизмът си отиде, ама не съвсем…

Не съм специалист по право, а и не това е повод за моето възмущение – все пак законът си е закон дори и у нас и се надявам той да защити наследниците. Според познатата ми световна практика, когато частно притежание е дадено произведение на изкуството, което представлява и е оценено като национално богаство и има особена, неоспорима значимост за културния облик на една държава, продажбата му не може да стане без знанието на властта. Това означава, че ако да кажем във Франция на пазара на изкуство се предложи знаменито произведение на значим майстор – и то може да бъде продадено в чужбина, държавата има право да блокира продажбата, като обаче предложи да го купи от собствениците на обявената на пазара цена. Така от една страна се уважава правото на частните собственици да търгуват с притежанията си, а от друга се защитава интересът на гражданите, като произведението на изкуството остава част от обществената съкровищница.

В България, според действащия Закон за културното наследство, ако дадени картини са със статут „национално богатство“, то продажбата им може да стане само със знанието на държавата. И ако тя реши, има правото да купи произведението първа, на пазарна цена. В чужбина картини, които са „национално богатство“, не могат да бъдат продавани. А в Ателие-колекция „Светлин Русев“ има немалко картини, които са с такъв статут.

Наследниците на Светлин Русев могат да се разполагат с колекцията му точно така, както го правеше и самият Светлин Русев. Точка. Комунизмът все пак свърши и подобни „ура-тута“ публични изпълнения в основата си най-често хранят някакъв конкретен личен интерес. Какъв е той в случая, мога само да предполагам. Както вероятно и вие. Варианти много, а и си се знаем, нали…

В Залцбург има няколко адреса, на които можете да станете част от живота на гения Волфганг Амадеус Моцарт. Запазени са места, на които е живял и работил, съхранили оскъдния му бит и следите от огромния му музикален талант. В една от сградите в центъра се намира един ето такъв негов дом. Влиза се в общия вход, където те насочват към етажа, на който е разположен малък музей. Вратата му е като на другите живеещи в кооперацията, само дето на нея няма табелка „Семейство Моцарт“. Когато се изкачваш по стълбите, се разминаваш със съседите – кой се връща от пазар, кой тръска чадър, който забързано слиза, повел детето си за ръка. Държавата не е отцепила къщата, не е изселила хората от другите апартаменти и не е превърнала дома им в невъзможно за обитаване място. Съобразила се е със законовото им право да си притежават имотите и е създала максимално добри условия културното наследство да е вписано адекватно в тази среда.

Докато се запознавах с поредния български недодялан културен скандал, някак естествено се сетих за случая „Моцарт“. И за пореден път си казах, че цялата вряща от страсти нравствена и морална каша у нас се основава на тоталната липса на цивилизованост. А и на елементарна осведоменост, защото, убедена съм, огромна част от подписалите това абсурдно писмо представа си нямат какво всъщност поддържат. Сигурна съм, че за пореден път поне половината от тях просто са се поддали на неясния призив „ще посегнат на колекцията на Светлин Русев“ и без дори да си изяснят казуса, са се втурнали да защитават нещо, което не е тяхно, от нещо друго, което не съществува.

Затова си мисля, че е добре, когато се оплитаме във фрази от типа „духовното съкровище“, „национална ценност“ и т.н., първо и най-важно е да ги пълним с конкретно съдържание. Само така нито те ще се превръщат в клишета, които никой не чува, нито хората, които застават зад тях, ще се чувстват неудобно от незнанието, с което подаряват авторитета си, подписвайки призиви като този.

ДС