Лист wallpaper
Площад е в ремонт

Чия роля изпълнява Гари Олдман: на Уинстън Чърчил или на Тереза Мей?

„Най-мрачният час“ не е филм за Втората световна война. Това е поредното оправдание за Брекзит

„Най-мрачният час“ ни показва мъж с характер, готов да преведе страната си през бурята.

E-mail

Най-мрачният час на Уинстън Чърчил е през май 1940 г. Току-що назначен (а не избран) за министър-председател след години на политическа самота, той не знае дали ще успее да убеди правителството и Парламента в неизбежността на съпротивата срещу Хитлер. Франция, Белгия и Нидерландия са светкавично победени от Вермахта, а триста хиляди британски войници край Дюнкерк чакат спасение или гибел. Британците обожават да правят филми за този драматичен момент.

„Най-мрачният час“ на Джо Райт се вписва в тази традиция на героично кино. Отново получаваме разказ за гигантската воля и проницателността на изоставения Чърчил. В България той никога няма да бъде особено обичан, но за англоезичния свят Булдогът е станал нещо като нов крал Артур – почти легендарен герой, спасител на Острова срещу бурята, задаваща се откъм Континента. И точно тази съпротива срещу Континента става лайтмотив на филма. При това – не само на този филм. Дали това е случайност?

Джо Райт е направил филма без грешка, разбира се. В британското киноумение няма пукнатини. Актьорите (и особено самият Олдман в главната роля) са прекрасни, снимането е безупречно, саундтракът е добър, а сценарият включва дори така обичаните от публиката моменти за отпускане – хумористични реплики и постоянното, пантагрюеловско пиене и пушене на Чърчил. Заявката е за пореден исторически епос, който да се помни дълго и да стопля английските сърца. Мороа е бил прав, пишейки, че тези хора всъщност са невероятно сантиментални.

Но нещо не е както обикновено. Може би този път сантименталността е по-различна, по-трескава, съшита с бели конци. Това е проблем на сценария. Емил Георгиев вече написа, че хубавият филм е развален от грозна лъжа. Сцената с внезапното слизане в метрото и своеобразното допитване до народа беше по-скоро като от съветски или американски, отколкото от британски филм. Чърчил не само не е правил това – то би било против искрените му убеждения за ролята на Парламента. Сцената не е историческа, тя е предназначена за нас днес. Разбира се, последователността от разколебаване на главния герой и внезапна подкрепа от обикновените хора съществува и в английските филми, както и в безброй романи. Но в по-стара лента проблемът би бил разрешен не с цял вагон възторжени граждани (да не говорим изобщо за чернокож британец, рецитиращ Шекспир в 1940-а), а например с дискретна, а от решаваща, ударна реплика на един-единствен слуга, войник или обущар. Това би било достатъчно, за да се изрази непоколебимостта на британското население. Времената обаче са се променили и от „Кралицата“ с Хелън Мирън насам дори доброто старо кино се принуждава да ухажва публиката с популистки патос.

Чърчил се допита до „народа“. Всъщност се допита буквално до един вагон хора, които някак си надделяха над Камарата на Общините, Камарата на Лордовете, военния кабинет и по-широкия състав на правителството наведнъж. Кралят дискретно се прокашля в посока към Гари Олдман (божичко, та кой не би искал самият крал да е на негова страна) и Англия бе спасена. Внезапно ветровете се обърнаха и момчетата от Дюнкерк стигнаха белите скали на Дувър. Момент, подайте ми кърпичка, англофилското ми сърце се вълнува!

Така, успокоих се, мога да продължа.

Образът на Чърчиловата съпротива срещу уплашените пацифисти буквално е политически употребен. „Най-мрачният час“ ни показва един непоколебим човек, изправен срещу съпротивата на нерешителната политическа класа и слизащ сред народа като добрия халиф Харун ал-Рашид. Показва ни мъж с характер, готов да преведе страната си през бурята. Това много добре си пасва с новата реторика на брекзитърите във Великобритания – при перспективата за фалит на прочутата Национална здравна служба те вече не твърдят, че всичко ще мине по мед и масло. Сега тезата им е, че Обединеното кралство трябва да „устои“ на трудностите. Доскоро изобщо не съществуваше признание, че трудности ще има. Сега вече преодоляването им е прокламирано като добродетел. Филмът и сегашната публична реторика съвпадат пункт по пункт.

Ако Чърчил на Олдман и Райт разчита на някого освен на народа, това е Америка. Историческата реч на министър-председателя „Ние никога няма да се предадем“ действително набляга и на Новия свят, и на ролята на колониалната империя. Тези моменти присъстват регулярно и в сегашната реторика на защитниците на Брекзит: обикновеният народ, близостта с Америка, контактите с бившите колонии от Общността. Постоянно повтарящият се филмов мотив за отказ от преговори с Германия (чрез Мусолини) също силно напомня патетичните клетви на твърдите брекзитъри за измъкване от Европейския съюз „със или без сделка“. Не съм сигурен чия роля изпълнява Гари Олдман: на Уинстън Чърчил или на Тереза Мей.

Толкова по-интересно е, че очевидно Континентът, в противовес на Острова, винаги е зло. Отвъд Ламанша сякаш започва не познатата стара Европа, а някакъв Мордор. През 1940 г. е било точно така, но в 2018-а нещата изглеждат доста по-мирни… или поне би трябвало да е така. Но „Най-мрачният час“ не е първият филм, който експлоатира драмата от 1940-а по този начин.

„Дюнкерк“ на Кристофър Нолан постоянно наблягаше на почти същата тема: буквално трябваше да се избяга от Континента и да се стигне до дома. Белите скали на Дувър отново бяха икона на безопасността, крепостна стена зад отбранителния ров на Ламанша. Откъм Европа идваха само „Щуките“ на Луфтвафе с техния страшен вой и смъртоносен обстрел. Момчетата трябваше да бъдат спасени – и народът им се притече на помощ с малките си частни лодки. Историческият епизод е достоверен, но употребата му в киното не оставя място за съмнения в случайност.

„Дюнкерк“ и „Най-мрачният час“ са сякаш две части на една и съща и поредица. Един и същи момент ни е разказан два пъти за по-малко от година: веднъж от перспективата на войниците на плажа и втори – от гледна точка на министър-председателя, който трябва да ги спаси от злото, надигащо се на Континента. И в двата случая народът (в метрото и в малките си лодки) оказва решаваща помощ, а белите скали внасят успокоение в последния момент. Джо Райт и Кристофър Нолън сякаш са работили заедно.

Дали има някакъв контакт между британските правителствени пиари и продуцентите на двата филма? Няма как да знам. Но не мога да не забележа, че и „Дюнкерк“, и „Най-мрачният час“ излизат в момент, в който британската преса разчепква всеки възможен детайл от Брекзит и либералните вестници от време на време припомнят, че напускането на Европейския съюз може и да не се състои. Общественото мнение е разделено, много хора са разколебани, а моментът е особено удобен за хубаво, патетично кино, сплотяващо нацията. Изкуството понякога има тази способност. Всъщност още през войната, в 1944-а, Лорънс Оливие режисира и поема главната роля в „Хенри V”. Филмът преразказва Шекспировата пиеса за битката при Аженкур, след която Нормандия и почти цяла Франция падат в английски ръце. Чърчил лично разговаря с Оливие и го насърчава за снимките, а филмът се разпространява паралелно с десанта в Нормандия. Така че топлата връзка между британското кино и правителствената кауза не е от вчера.

„Най-мрачният час“ умело ползва няколко теми, подхванати още в „Надвиснала буря“ (2002 г., на Ричард Лонкрейн с Албърт Фини – същия период, същия герой, същите проблеми, почти същия патос). Даже е учудващо, че във филма на Джо Райт не се повтаря вълнуващата сцена с духа на дук Малбъро, кимващ с одобрение към правнука си Чърчил от бойното поле при Бленхайм. Бен Менделсън в ролята на Джордж VI прави лек реверанс към забележителното изпълнение на Колин Фърт от „Речта на краля“ (2010). Част от кастинга на сериала „Короната“ (2016-2017) има малки появи и в „Най-мрачният час“. Британското кино сериозно се е хванало със задачата да успокои публиката, да ѝ вдъхне верноподанически чувства към Короната и най-сетне да покаже, че дори големите парламентарни водачи като Чърчил не могат без референдуми – макар и набързо проведени между две станции на метрото.


ДС