Bookshop Wallpaper

Да обичаш Винсент, защото не е възможно да не го обичаш

Вълшебен филм за Ван Гог, който трябва да се гледа с широко отворени детски очи

Сценарият следва писмата, останали след Винсент и брат му Тео и създава представата за навлизане не само в света от картините на художника, но и в ума му.

Четено: 10116 пъти E-mail

Дългоочакваният филм на режисьора Хю Уелчман и художничката Дорота Кобиела напълни зала 1 на НДК въпреки продължаващия ремонт на НДК. И си струваше цялото прескачане из купчините строителен материал. „Да обичаш Винсент” е вълшебен филм – и това е най-малкото, което може да се каже за него.

Продукция на Полския филмов институт и смесен полско-британски екип, това е първият състоящ се от маслена живопис филм в историята на киното. Не анимационно филмче, нито анимирана поредица CGI-изображения на прочути актьори, а кинопродукт от платната на Ван Гог и от свързващите ги, отдаващи му почит работи на над сто съвременни художници (сред тях е и българката Елизабет Христова), които напук на индивидуалистките клишета впрягат усилията си заедно в памет на лудия гений с ужасна съдба.

Само че геният във филма изобщо не е луд. Или е благородно луд, луд по това, което обича – по цветовете и светлината на френския Юг.

„Да обичаш Винсент” е прекрасен филм не само заради визуалното си решение и майстроството, с което то е изпълнено, а заради красивия сценарий. Не бива да ви го разказвам, защото ще разваля удоволствието. Но това е история за света след смъртта на Винсент, когато приятелите му започват да си задават въпроса дали той наистина е искал да умре. Може би точно преди смъртта си той най-сетне е бил просто щастлив човек?

Историята не е за „лудия, тъжен и лош Ван Гог”, както го нарича Роджър Зелазни, а за мъжа, обичал рисуването, радвал се дори на враната, крадяща обяда му и държал се учтиво с всички, макар да не е можел да бъде като тях. Сценарият следва писмата, останали след Винсент и брат му Тео и създава представата за навлизане не само в света от картините на художника, но и в ума му. След прожекцията чувството е като след запознанство и разговор с някого, когото отново искаме да срещнем.

В никакъв случай не бива да се следят надписите на филма, това е загуба. „Да обичаш Винсент” трябва да се гледа с широко отворени детски очи. Сюжетът е важен и може да трогне дори най-киселия критик, но все пак звездите на Ван Гог, житата, жътварите, цветята, небето и човешките лица от стотината автори, отдаващи почит на безухия холандец, може би разказват по-добре от репликите. Всяка секунда виждаме дванайсет картини – или дванайсет версии на една и съща картина с малки промени, предаващи движение. Човек се озовава във фантастичния, ярък свят на Винсент, а това е поразително красиво място.

Джеръм Флин е съвършен като (изрисувания) д-р Гаше. Свикнали сме да гледаме Флин като симпатично наглия наемник сър Брон от Черна вода в „Игра на тронове”, но тук ролята е много по-сериозна. Флин изглежда чувствителен, може би все пак малко лицемерен, несъмнено рафиниран и действително предава приятелското възхищение, което лекарят е изпитвал към художника.

Музиката на Клинт Мансел (композитор и на „Черният лебед” и „Реквием за една мечта”) прави преживяването още по-пълно. Преработката на песента Starry, Starry Night (първоначално на Дон Маклийн и оригинално посветена на Ван Гог) при финалните надписи може да предизвика и някоя сълза. О, не, няма защо човек да се превзема и всеки коментар за излишна сантименталност би бил загуба на време. Никой няма да излезе безразличен от салона.

„Да обичаш Винсент” излиза по българските кина след 1 декември.


Празничен новогодишен концерт