Bookshop March 2017 2

Деян Донков: На сцената минавам през Ада

Как да знае човек къде му е пределът? Знам кога съм стигал дъното на морето, но най-високо никога не знае кога ще стигне

„Когато си кажеш едно „Защо“, то работи вътре в теб. И докато не го намери, човек може да полудее“, казва Деян Донков. Снимки: Емил Георгиев

Четено: 3918 пъти E-mail

„Навикът е голям заглушител“, казва Самюъл Бекет във „В очакване на Годо“. Но навик като ходенето на театър не е от тях. Всяка среща с текста на Бекет, тази илюзия за спасението, ни поставя нови въпроси, на които отговори трудно ще намерим. Деян Донков предлага своите „защо“ в Театър „Азарян“. Ето един от тях: защо актьорът влиза в ролята на режисьор.

С Донков разговаряме за изборите – в изкуството и в политиката, за театъра като бизнес, за късмета и предела.

– Гласувахте ли в неделя?

– Обикновено не гласувам – не защото не съм обществено ангажиран, а по-скоро защото не вярвам в тази форма на управление. Не мисля, че трябва да има политици изобщо.

– А как да бъде управлявана държавата?

– По друг начин, защото досегашният начин вече не работи. Не гласувам и защото очите ми са избодени от тази корупция. Безброй хора са ми споделяли, примерно дядовци и баби в Лещен, Ковачевица, че са ги заплашвали, купували са им гласовете. Това го казват най-прости (в добрия смисъл) хора.

– Вашият глас с какво може да бъде купен?

– Ами аз никога не съм обичал да бъда купуван, не си представям себе си като стока.

– С честност биха ли могли да ви „купят“?

– Да, това съм го наследил може би от майка ми – човек не бива да се продава.

Трябва да знаете, че в политическите теми съм абсолютен лаик. Не чета вестници, не гледам телевизия – както се казва, не съм в час. Не внимавам в час. Вълнуват ме по-големи и важни неща, не мога да отделям време за глупости. Предпочитам да го губя на разходка по Витоша или с приятели да пием бира, вместо да следя политическия живот – не вярвам в него.

– Не вярвате, че Годо все някога ще дойде?

– Той ни чака, не ние него – това е грешка, така че Годо никога няма да дойде. Самюъл Бекет е суров към човека, обръща го с хастара наопаки и изважда цялата му карантия. Ако вземем като цяло всичко, което се случва на човека в тази пиеса, глупакът съм аз, човекът. По причина, че вярваш толкова лесно в думи – например „Гласувайте за мен, ето ти пет лева“, и ти гласуваш, не си даваш дори сметка какво правиш, продавайки си гласа.

Казвате, че гласувайки показваме позиция – но има и други начини. Аз съм по-революционно настроен: ако ще правим нещо, да го направим. Гледам какво правят в Румъния – вдигат се стотици хиляди, отиват и казват: „Ние сме народът, ние сме силата, това е положението“. Тук такова нещо няма. Много лесно продажни сме.

– А и ние живеем на Балканите – защо желанието за справедливост при румънците е по-силно от нашето?

– Няма обяснение.

– Вие сте родител, не мислите ли, че отношението ви към политиката трябва да бъде по-отговорно, защото гласувайки избирате бъдещето на децата си?

– Не. Мисля, че децата сами си определят бъдещето. Хубаво е да им дадем добър старт.

– Вашият пример на сцената дава старт в кариерата на немалко млади актьори – самите те го твърдят. Как приемате подобни признания?

– Ласкателствата не са нещо специално за мен, радвам се, вълнувам се, но съм земен човек. Такова нещо може да ме разчувства, но не и да ме възгордее. Ако е вярно, че аз съм пример за подражание на сцената, по същия начин очаквам да подражават и на политиците. Ако видиш, че са честни, ако им знаеш историята и точно кои са те, ще им имаш доверие.

– Не сте ли виждали такъв в политиката?

– Не съм търсил. А в изкуството има такива примери – и в миналото, и днес.

– Кога усетихте, че се превръщате в актьор?

– Не съм си давал сметка. Преди всяка премиера, преди всяко начало на нещо ново човек се чуди: ще се справя ли, дали с това няма да сбъркам, дали ще съумея да възбудя актьорската си природа.

– Разпечатах за вас т. нар. Завети на Крикор Азарян. Следвате ли ги?

– Да, да, Десетте завета – чувал съм ги много пъти. Но ги нямам, така че благодаря от сърце.

„На сцената не излизай, ако няма какво да кажеш“. Дори да си вече изработил ролята си, дори да играеш за 100-тен път, трябва пак да излезеш с нагласата, че е за пръв път и имаш какво да кажеш. Пак и пак, и пак. Не да излезеш на сцената и да изрецитираш чужд текст.

– Как го правите?

– Минаваме през Ада. Не че сме се мъчили нещо толкова, но аз специално в търсене на отговори толкова нощи не съм спал… Когато си кажеш едно „защо“, то работи вътре в теб. И докато не го намери, човек може да полудее.

– Как точно ви вдъхнови Крикор Азарян за „Годо“?

– Преди години като студент правих един откъс от „Годо“ с мой колега в НАТФИЗ и си спомням, че Коко беше казал някакви хубави неща. Даже не ми беше преподавател тогава. С него съм споделял, че понякога ми е интересно да изповядвам мои идеи на сцената. Във „Вишнева градина“ той ме остави да направя сам монолога с оркестъра, почти цялата сцена. Чисто режисьорски съм му предлагал някакви неща и той ги е приемал. Казвал ми е: „Ако ти е интересно, просто се пускай“. Не е провокирано от амбиция, а от нужда по-скоро – нужда да кажеш нещо.

„Театърът стана бизнес – правят се спектакли само за да е шарено, смешно и да се покажат едни гърди.“

– Какво беше усещането да бъдете и актьор, и постановчик?

– Малко шизофренно е, защото в един момент се усетих, че гледам Цецо (бел. ред. – Цветан Алексиев) не като участник в спектакъла, а чисто постъновъчно. Чудех се там ли му беше мястото – скарах се сам на себе си и пак влязох в образа на Владимир. Вярвам, че след още няколко представления съвсем ще компресираме и завършим партитурно представлението, за да можем да уцелим точната доза.

– Заради режисьорската криза ли се заехте и с постановката на „Годо“?

– Да, наистина. Извинявам се, че съм малко бохав, но едно от нещата, които изпитвам като рана или болка (и пак е свързано с Коко, защото той считаше сцената и театъра за свещено място, свързваше го с храм), е че театърът стана бизнес – правят се спектакли само за да е шарено, смешно и да се покажат едни гърди. Евтино такова. Режисьорите, с които съм се срещал през годините, или са се отказали, или не са в България.

– И не ви се чака?

– Именно. Всъщност с Радина (бел. ред. – Радина Кърджилова, партньорката му) четохме някакви неща, мисли, есенции, формулировки за нещо си на различни известни личности. И тогава тя ми прочете нещо на Бекет, което ме втрещи, върна ме рязко в пиесата. Бях я чел за последно преди 15 години, но тази мисъл ме жигоса. Принципно не харесвам татуировки и други подобни – аз съм си я татуирал в мозъка, за какво ми е на кожата?! – но смятам тази мисъл за достойна за татус. Прочетох пак пиесата и усетих нещо много по-различно, едно тревожно чувство. Това, което открих зад текста, е бездна. Всъщност, освен цялата бездна, пиесата е и много поетична.

1 2Следваща страница

Bookshop March 2017 1