Bookshop Wallpaper

Диригентът на La La Land: Не се срамувам, че забавлявам публиката

Ерик Окснър преди концерта-прожекция в НДК: Хората обожават музиката в някой филм, но изобщо не се замислят, че тя е изсвирена от класически симфоничен оркестър

„Ако публиката на La La Land не дойдe да слуша Малер, това не е провал за нас. Ние забавляваме хората и аз съм доволен от това. Може би харесват само концерти с филмова музика и в това няма нищо лошо“, казва диригентът на концерта-прожекция „La La Land“ Ерик Окснър. Снимки: Емил Л. Георгиев

Четено: 468 пъти E-mail

Близо година след премиерата на „Ла Ла ленд” в България филмът-събитие на 2016 г. отново ще изгрее на големия екран в Националния дворец на културата, този път в съпровод на симфоничния оркестър на Българското национално радио под ръководството на диригента Ерик Окснър. Публиката ще преживее отново тази горчиво-сладка любовна история на 7 декември в зала 1 от 20 ч.

През последните осем години той е работил по десет подобни мултимедийни проекта, сред които „Властелинът на пръстените”, „Карибски пирати”, „Стар трек”, „Замръзналото кралство”. След като обиколи света с „Ла Ла ленд”, през 2018 г. той продължава работа по Междузвездни войни”, „Рататуи”, „Малката русалка” и „Красавицата и Звяра”.

Известен с високата си прецизност, Окснър дирижира както камерни състави, така и оркестри с по 300 музиканти. Твърди, че непрекъснато намира по нещо ново, колкото и пъти да гледа филмите, по които работи, и винаги постига крехкия баланс между дисциплината и емоцията.

– „Ла Ла ленд” е най-успешният филм на 2016 г. Каква е ролята на музиката в успеха му?

– Филмът спечели шест награди „Оскар”, две от които в категориите за оригинална музикална партитура и оригинална песен, така че това е най-бляскавият медал, който можеш да закачиш на ревера си. Според мен обаче огромният успех на филма се дължи на две причини – музиката и любовта – универсални езици, които прескачат всички бариери. Филмът разказва много искрена история. Много зрители са споделяли с мен, че не харесват финала, но за мен той е съвсем човешки. Обикновено хората се запознават, в началото се държат малко недодялано, вечерят, пият по чаша вино, после отиват да потанцуват. Е, може би пеенето не е най-често срещаната черта в тези взаимоотношения. Освен всичко това обаче хората се карат. Този аспект рядко присъства в любовните истории на екрана. Именно това прави филма толкова близък до хората. Мисля, че всеки един от нас може да намери нещо от себе си в тази история, дори и да не се е влюбвал така.

– Не е ли така особено при хората на изкуството – заради жертвите и компромисите, които понякога правят в личния си живот, подобно на героите на Ема Стоун и Райън Гослинг…

– Музикантите могат да намерят много общо с историята в този филм, защото централна роля в него има джаз музикантът с жертвите, които прави. Всеки път, когато гледам филма, откривам по нещо ново. Например, песента „Start a Fire” е написана като лошо поп парче. Знам това от самия композитор Джъстин Хъруиц, който е мой приятел. Макар че стана много популярна, тя е написана за 15 минути от шестима души, събрани в една стая с идеята да иронизират поп музиката. Човек може да разбере това, ако забележи погледа на Ема Стоун към Райън, докато той свири на пиано на сцената. В очите ѝ се чете „Ти луд ли си? Това ли ще свириш? Предал ли си се?”. Не всички зрители обаче забелязват това. След като изгледах филма стотици пъти, започнах да забелязвам всякакви такива дребни детайли в общуването помежду им, които са толкова дискретни, че се чудя дали идват от Ема и Райън, или Деймиън Шазел им ги е подсказал. Обожавам това ненатрапчиво и естествено взаимодействие между героите.

А сещате ли се за момента, в който Миа се явява на кастинг и трябва да запее „Audition”? Молят я да разкаже история. Първоначално тя е объркана, камерата се приближава към лицето ѝ, по което се чете, че няма представа какво да разкаже, а после изведнъж в очите ѝ се появява искрата, която означава „Сега вече знам!”. Това е един от любимите ми моменти във филма. Винаги го преживявам.

– Това е десетият концерт с филмова музика, който дирижирате. С какво „Ла Ла Ленд” е по-различен, предвид ролята на музиката в сюжета?

– За нас, музикантите, това е сложен концерт заради синхронизацията с картината, която трябва да постигнем с танците и пеенето, от които използваме запис. В София няма да има хор, но обикновено песента в началото – „Another day of sun”, е най-сложна за изпълнение – не толкова за музикантите в оркестъра, колкото за звуковите инженери, които трябва да синхронизират звука на оркестъра на живо с музиката от записа. За мен това е доста трудно. Когато направихме концерт по „Замръзналото кралство”, беше трудно заради изпълненията на живо на певците и хора, но при „Ла Ла Ленд” е някак още по-трудно.

– Какво може да се обърка при толкова сложна синхронизация?

– Имало е много технически проблеми, но аз винаги напомням на оркестъра, че те са част от случващото се на сцената. Затова ги моля да не гледат екрана. Неизменно, във всеки град някой музикант гледа екрана с филма. Няма да кажа кой и къде, но е имало инструменталисти, които дори трябва да изсвирят соло, но когато ги погледна, те не ме виждат, не са готови за солото си, защото са се загледали във филма и пропускат началото на солото си. Това понякога причинява неудобство.

– Как протича работата ви с българските музиканти?

– Срещам се с тях в деня преди концерта. Първо репетирам с пианиста, защото трябва да синхронизираме едно много сложно изпълнение на пиано. Тъй като това е историята на джаз пианиста, често в кадър са пръстите на музиканта върху клавишите на пианото, а тази музика свирим на живо. Ако синхронът ни убегне, публиката веднага разбира това. Освен това изпълнението е много бързо, затова трябва да репетираме много сериозно. По-късно ще се срещна с музикантите, а следобед – с джаз музикантите, които свирят музиката на бандата на Себастиан.

За разлика от музиката в други концерти, по които съм работил, тази е уникална комбинация от Холивуд, Бродуей, класика и джаз. С композитора Джъстин Хъруиц решихме импровизационните части в оригиналната партитура да бъдат сценични импровизации на живо на сцената във всеки град. Това означава, че в някои моменти музиката няма да звучи, както някои фенове са я запомнили от записа, защото даваме възможност на местните музиканти да се представят със собствена джаз интерпретация. Това е вълнуващо, но и доста сложно, понякога малко плашещо, но във всички 32 концерта на „Ла Ла Ленд” досега е било много интересно и успешно.

– Харесвате ли всички филми, с чиято музика правите концерти?

– Това ми е работата. Трябва да ги харесвам, трябва да намеря онова, което ми харесва. Признавам, че харесвам музиката на някои филми повече, отколкото на други. Винаги намирам по нещо, което да харесвам много – ритъма, мащаба или емоцията – смятам, че това е работата на всеки музикант. Нося тази обич, тази енергия, тази емоция и понякога музикантите се чудят как мога да съм толкова въодушевен, обаче аз обикновено се запознавам с тях с думите: „Приятно ми е, трябва да подготвим този концерт за утре!”. Скоростта, с която се случват нещата, е наистина главозамайваща. Старая се да ги накарам да се забавляват. В същото време обаче трябва да останем верни на идеите на композитора.

– Вашите концерти са комбинации от различни жанрове на различни изкуства и различни медии. Това ли е бъдещето на изкуството?

– Мисля, че това е само част от бъдещето. Често ме питат дали зрителите на моите концерти се връщат в залата, за да чуят симфония от Шуберт, Малер или Хайдн. Нямаме такава статистика, но от предишни проекти знаем, че от кредитните карти, с които са били закупени билети за филмов концерт, 70% дотогава не са били използвани за покупка на билет в тази зала. Това означава, че привличаме много нови публики.

Искам да подчертая ясно, че ако тези хора не дойдат да слушат Малер, това не е провал за нас. Ние забавляваме хората и аз съм доволен от това. Искаме те да се смеят и да плачат, да се трогнат и да се развълнуват. Може би харесват само концерти с филмова музика и в това няма нищо лошо. Дори сред почитателите на класическата музика има такива, които не харесват опера, или такива, които слушат само барокова музика. Ако някой реши да ходи само на филмови концерти, добре! От една страна, служим на обществото, а от друга, искаме да имаме работа, да продаваме билети, да наемаме музиканти. Затова смятам, че този жанр е много успешен. Около 100 филма вече съществуват в подобен формат – от „Казабланка” и „Магьосникът от Оз” до „Извънземното” и „Рататуи”.

„Ако някой реши да ходи само на филмови концерти, добре! От една страна, служим на обществото, а от друга, искаме да имаме работа, да продаваме билети, да наемаме музиканти.“

– В „Ла Ла Ленд” има една реплика: „Как можеш да бъдаш новатор, когато си такъв традиционалист”? Вие по какъв начин сте новатор?

– Изследвам нови заглавия, правя концерти на необичайни места. Дирижирал съм в клуб за електронна музика, в зали за многохилядна публика, веднъж дори поканихме хората да дойдат маскирани на концерта.

Наистина се опитваме да направим преживяването приятно за зрителя. Искаме да привлечем „деца от всички възрасти”, както ги наричам аз. Не мисля, че трябва да се срамуваме от това, че забавляваме хората. Ако се замислите за придворните музиканти, те са били наемани на работа, за да композират. Бах е композирал по една нова кантата всяка седмица, защото това е била работата му!

– Участвал сте в образователни концерти за хиляди деца. Защо се включихте в подобна инициатива?

– В Съединените щати това е стандартен формат. Специално за проекта с Бруклинската филхармония използвахме операта на Моцарт „Така правят всички”, която е дълга три часа. Ние поставихме само първата половина и я сведохме до 45 минути. За да бъде по-достъпна, я изпълнихме на английски, не на италиански. Използвахме и по-малък оркестър, за да могат децата да общуват с музикантите и да се настанят около тях по време на изпълнението. Работихме и с учител по музика, който преди представлението посети децата в клас, запозна ги с музиката, със сюжета, помогна им да разиграят етюди от операта, накара ги да облекат подходящи костюми. Това е първият концерт за деца, който дирижирам, чиято публика тананикаше и пееше по време на увертюрата, защото познаваха операта от училище!

Това е тема на толкова дълъг разговор, за какъвто сега нямаме време, но с две думи това е страхът от непознатото. Когато запознаваш хората с нови неща, те не се страхуват от тях чак толкова. А от класическата музика съвсем няма защо да се страхуват. Често хората обожават музиката в някой филм, но изобщо не се замислят, че тя е изсвирена от класически симфоничен оркестър. Децата понякога се страхуват от операта, защото не познават това изкуство, никога не са се срещали с него, родителите им не са ги водили на опера, понякога се пее на чужди езици, друг път сюжетите са малко сладникави, но ако анализирате всичко това, ако леко го осъвремените и го направите по-достъпно, всичко се променя. Става дума за досега на хората с новото – храна, хора, религии, места и, разбира се, музика.

– Очевидно това е било полезен опит за децата, но какво преживяване беше за Вас?

– Много се развълнувах да видя толкова много деца, запалени по операта! Беше дори шокиращо да видя толкова деца, съсредоточени и активно участващи в спектакъла, а не просто загледани в телефоните си. Разбира се, днес всички имаме нужда от телефоните си, но понякога да бъдеш в една стая и да споделяш преживяването от концерт, театрална постановка, мюзикъл или опера е истински магично. Зрителите на филмовите концерти често са изненадани, че преживяването е много по-мащабно, отколкото са си представяли. Често са объркани къде да гледат. Започват да гледат филма и изведнъж осъзнават, че в залата има 100 музиканти, които свирят на живот! Това е идеята на мултимедийното преживяване.

– Ако се върнем към „Ла Ла Ленд”, колко са важни за един музикант признанието и любовта на публиката?

– Хората казват, че половината от индивида винаги иска да попита: „Как се справих, бях ли добър?”, но другата половина трябва да заяви: „Наистина не ми пука, трябва просто да си свърша работата”. Стараем се да вършим работата си добре, затова се надявам, че публиката ще бъде отворена за тази концепция. Нищо не може да се сравни с това да слушаш музика на живо в зала – вибрациите, звуковите вълни създават много зареждащо преживяване. Музиката на живо прави всеки филм по-силен – от „Междузвездни войни” през „Извънземното” до „Рататуи”.

– Накрая, хобито Ви е да колекционирате реквиеми…

– Да! Аз изобщо не съм религиозен, но има аспекти в някои религии, на които се възхищавам, но определено не на всички аспекти от всички религии. Силата, драматизма, енергията, които църквата е създала, Боже мой! Колко много прекрасна музика е създадена заради църквата! Според различни изследователи съществуват около 5000 реквиема, написани през годините. Моето любимо занимание като диригент е да показвам на хората музика, която те не познават. Обожавам да се ровя в реквиемите и да експериментирам с моя камерен оркестър в Ню Йорк. Има място за Петата симфония на Бетовен, но не смятам, че тя трябва да се изпълнява от всеки оркестър всеки сезон. Да, това е познато произведения, но има известна опасност в това да свириш само произведения, които хората познават. Аз искам да насърчавам любопитството.


Празничен новогодишен концерт