Bookshop Wallpaper

Дисиденти във Фейсбук

Кой, защо, с какви доводи, поради какви радикални идеи и поради какви радикални термини е решил да скрие от очите ни нечий профил, нечий текст?

Трима от „пострадалите“ напоследък – Николай Хаджигенов, Самуил Петканов и Емил Джасим.

Четено: 3592 пъти E-mail

Блокираните изявления във Фейсбук напоследък зачестиха – видимо е дори с невъоръжено око, че ден след ден броят на отменените споделяния във форумите расте. Да решим, че през последните два-три месеца българският потребител е станал по-словоохотлив, по-волнодумен и по-безотговорен в приказките и квалификациите си, значи малодушно да заобикаляме проблема. Проблем, който е само частен случай от големия въпрос за съотношението между границите и безграничността на свободата на словото.

Като всички останали свободи, и свободата на словото трябва от една страна да бъде социалнополитически обезпечена, от друга страна обаче тя трябва да бъде и някакси регламентирана. Въпросът е принципен, а принципността тръгва от констатацията на Карл Попър, че несъразмерната толерантност унищожава сама себе си. Абсолютизираната толерантност и абсолютизираната нетолерантност ни изхвърлят с еднаква неумолимост от цивилизацията – право във варварството. Казаното е валидно с еднаква сила както за обществените, така и за междуличностните отношения. Прав е, прав е философът – всяка несъразмерна толерантност е пагубна. В същия смисъл Достоевски пише, че безграничната свобода закономерно води до безграничен деспотизъм. От което следва, че изходът е съразмерната толерантност. Оттук обаче и трудността да се обособят и дефинират нейните размери, да се балансира съразмерността ѝ, да се рамкира свободата (и на първо място свободата на словото като фундаментална свобода) така, че да обезпечава, а не да накърнява, човешките ни права и гражданските ни свободи.

Фейсбук е несъмнено резултат от ускореното разкрепостяване на гражданските структури и на информационните потоци през последните десетилетия – и то в международен, в световен мащаб. Така погледнато, Фейсбук е благо – територия на свободното, неподвластно на партии, правителства и политики общуване между хората. Тъкмо затова Фейсбук е страшилище за тираните. Към всяка свобода обаче може да се подходи двустранно – тя може да се употреби по един благороден, цивилизован начин, но с нея може и да се злоупотреби. И със свободата в електронното пространство не е по-различно – и тя може да бъде употребявана и злоупотребявана според субективността на интерпретатора. Явно така става и на родна земя.

Различните интерпретации са колкото естествени, толкова и опасни, заредени са със скрити капани. От една страна е ясно, че Фейсбук не бива да се превръща в безконтролна арена на расизъм, на тероризъм, на религиозен или политически екстремизъм, на издевателства над хора и животни, на вулгарен, нецензурен език, на дискриминация на наши съчовеци, които са в неравностойно положение или с различна сексуална или верска ориентация. От друга страна с всички тези ограничения, които са белег на цивилизованост, може да се злоупотреби по един много нецивилизован начин. Те могат да бъдат ловко използвани, за да се отнеме правото на гласност на хора другомислещи, на граждани със собствени, несъвместими с господстващата политическа конюнктура възгледи, на носителите на едни или други неортодоксални идеи. Така че за медийната хигиена е еднакво опасно както да не бъдат ограничавани публикуващите автори в обнародваните текстове, така и да не бъдат ограничавани селектиращите и санкциониращите ги редактори. Струва ми се дори, че за демокрацията втората опасност е по-рискова. Етикетът „нецензурен език” е всеприложим – той може с лека ръка да бъде лепнат на всеки политически противник, на всеки опонент с по-пиперлив език, на всеки гражданин с новаторски, но несъобразени със статуквото идеи.

Опасността от подобна задкулисна подмяна на ценностите и критериите е особено актуална за нашата млада, неукрепнала и лишена от исторически традиции демокрация. Нещо повече: дори най-съвършените демокрации не са неуязвими за злоупотреби. Романите на един от малкото несъмнени литературни гении на миналия век например – Хенри Милър – през 30-те и 40-те години са забранени в демократичната му родина САЩ поради нецензурен език, а в същото време са радушно приети, многократно издавани и преиздавани във Франция. При което властите в САЩ си спечелиха международните обвинения, че използват нецензурния език (на места той е действително нецензурен, но и тогава остава високо естетичен, а цензурна художествена литература аз не зная) на писателя като повод да дискриминират неговите радикални граждански и морални убеждения.

И след като в утвърдените демокрации е така, още по-така е у нас. Прави впечатление, че блокираните особено в последно време автори в мрежата са все граждани със собствено, неинституционално мислене като Манол Глишев, Николай Хаджигенов, Емил Джасим, Теодор Михайлов, Самуил Петканов, Райчо Ангелов. Доколкото познавам авторското и гражданското кредо на тези братя по перо, трудно мога да си представя, че техните блокирани от Фейсбук текстове не са написани на присъщия им самобитен и живописен, цветист и остър език, но още по-трудно мога да си представя, че са написани на неприсъщия им вулгарен, на булеварден и ординарен език. Не зная дали и доколко функционерите на родния Фейсбук са или не са използвали обвиненията в нецензурен език като претекст, за да цензурират възгледите на цитираните автори. Зная само, че като писател и гражданин аз имам правото на тези си подозрения. Които Фейсбук би могъл да разсее начаса, като направи оценъчната си система по-прозрачна, по-достъпна за всеки участник в мрежата. В момента тази система и нейните критерии са известни в детайл само на функционерите на мрежата, а това обстоятелство е свидетелство за недемократичност – от една страна – и неизчерпаем източник на съмнения в обективността и добросъвестността на редакторския подход – от друга.

Като всяка система, ако иска да бъде жизнеспособна, демокрацията трябва да си изгради надеждни себезащити – предпазни механизми, които няма да предотвратят радикално, но ще ограничат съществено злоупотребата със словото в електронното медийно пространство. А това е в интерес на всички ни – автори и читатели, в интерес на гражданското ни общество е. Ако искаме то да е гражданско и да се съхрани като гражданско. В противен случай всяка група недобронамерени манипулатори могат така да се организират, че да превърнат медийното пространство в средство за разчистване на сметки и сметчици – лични, политически или икономически. Анонимността на досегашната медийна практика прави тези множащи се злотворци недостъпни за всяка морална и за всяка юридическа отговорност, а безотговорността, както знаем още от антични времена, е майка на обществения разврат. По своята природа демокрацията е неотлъчно, органично свързана с моралната отговорност, без чиито регламентиращи и възпиращи механизми цивилизацията ни начаса би полетяла обратно към дебрите на пещерното варварство. Поне досега еволюцията може би ни е поотдалечила във времето, но съвсем не ни е избавила от него – то дебне, закодирано дълбоко в гена ни, и търпеливо чака своя исторически час.

В „По образ и подобие Божие” Музил предупреждава: „Епоха, в която всичко е позволено, всеки път е носела нещастие на живеещите в нея”. Едно предупреждение, което днес е по-актуално отвсякога. И което е адресирано с пълна сила не само до нас, пишещите, а и до стопаните на медиите, в които пишем – и те трябва да внесат яснота в критериите, според които ни допускат или не ни допускат във форумите си – трябва да придадат публичност на тези критерии, трябва да ги поставят на обществен дебат дори. Защото демокрация значи не царство на всепозволеността, а постигане и въдворяване на оптимално съотношение между позволено и непозволено. Това съотношение предполага гражданска равнопоставеност между регламентиращ и регламентиран – без подобен баланс, колкото и труднопостижим да е той, свободата на словото се изражда във фарс.

Така че неясно формулираните общи принципи за чистота на медийното пространство от един или друг идеен или езиков екстремизъм на мен не са ми достатъчни като основание за цензурна намеса – като читател и автор аз искам да зная, аз имам правото да науча и конкретиката: кой, защо, с какви доводи, поради какви радикални идеи и поради какви радикални термини е решил да скрие от очите ми или от очите на моята аудитория един или друг мой или нечий текст. Като потребител аз имам правото на тази информация – имам правото на нея и като автор. А като повелител Фейсбук има задължението да ми я предостави. Само на базата на тази реципрочност, която ще ме избави от дискриминация и ще ме еманципира като потребител, творец и гражданин, демокрацията ни ще придобие битие. А иначе небитие ще придобие…


Киномания