Arena Open 2

Дискретно упорство

Кристиан Таков (1965 - 2017). Снимка: Ивайло Петров

Четено: 10026 пъти E-mail

„Мисля за Вергиний, виждам Вергиний, слушам, заговарям, докосвам Вергиний
в образи вече безплътни и все пак незагубили яркостта си.“
Плиний Млади за смъртта на Вергиний Руф

На 11 юли почина Кристиан Таков, когото почти всички граждански ангажирани хора в България познаваха и ценяха. Загубата е грозна, макар и не изцяло неочаквана. Кристиан страдаше от смъртоносна болест, а приятелите му – за него.

Официалната биография с впечатляващите постижения и публикации на доцент Таков може да бъде намерена в българската Уикипедия и не се нуждае от преразказ тук. Този текст е само опит да се изрази и така поне малко да се намали чувството за внезапна, подла и опустошителна скръб, която шамароса всички, които познавахме Кристиан.

За първи път видях този човек и чух говоренето му по време на първата Окупация на Ректората на Софийския университет през есента на 2013 г. Други са го познавали от повече време и техните спомени за Кристиан обхващат детските и младите му години, както и цялото богатство на поведението, жестовете, морала и убедителното… не, на увличащото му говорене. Но за автора на тези безпомощни редове дългата и все пак недостатъчно дълга среща с напусналия ни изключителен човек започна преди четири години.

Тогава ми се стори, че Кристиан ни обезкуражава. Че ни предупреждава за неминуем бъдещ провал. Мина време, провалът наистина беше консумиран и в този смисъл предупредителният пласт от думите на Кристиан се изпълни. Но остана нещо друго. Оказа се, че той всъщност ни е окуражавал. Показал ни е, че победата и поражението са едно и също. Че са нищо. Че напук на този факт не бива да се отказваме от съпротивата си срещу несправедливостта. Не, няма да изреждам вдъхновяващите цитати, които други хора, по-добре овладели спомените си, ще извадят от речите, лекциите и публичните участия на Кристиан. Мога само да повторя и да потвърдя, че насърчението, което той даде и даваше, се осъзнава бавно. Това е насърчението на една деликатна надежда, на едно много тихо упорство, което изтрайва по-дълго дори от най-справедливия гняв.

Разбира се, че не можех винаги да бъда съгласен с това вътрешно преживяване на войната срещу злините на нашия свят. Дискретността на реалните действия и спазването на максимата, че даже лявата ръка не бива да знае какво прави десницата на човека, изглеждат мъчителни. Но тъкмо това ни завеща Кристиан. Постоянно упорство, несекващо самонаблюдение, добронамереност към приятели, опоненти и случайни хора, търпимост към сгрешилия човек и разбиране към природата и причините за грешката му. Понякога дори най-горчивото желание да изкрещиш бива уталожено от спокойното присъствие на личност като Кристиан.

Разбира се, той беше християнин. Разбира се, за него също се говореха нелепи неща. Те нямаха значение преди, нямат го сега и ще отшумят, защото остава само фактът на моралното му, приятелско и покоряващо поведение. Днес можем да сравним Кристиан Таков със също покойни, също обичани, също останали влиятелни и след смъртта си преподаватели като Теодор Пиперков от Юридическия факултет на СУ и Огнян Радев от Класическата гимназия. Такива хора създават и оставят след себе си чувство за известна емоционална близост между хората, които се разпознават като техни ученици и събеседници. Всъщност – да се надяваме – оставят и нравствен пример, нов магнит за вътрешния компас.

Да вземем пример от атиняните на Перикъл. Да се разотидем, за да помислим спокойно за мъртвия и да го оставим далеч от грижите, които може би допринесоха за края му. Сега той е в място светло, в място злачно, в място прохладно, където няма никаква болка. Не успяхме да разговаряме повече. Работата остава за нас.

Сбогом, Кристиане.


Oпелото на Кристиан Таков ще бъде в неделя, 16 юли, от 14 ч. в столичната църква „Св. Седмочисленици“.

ДС