Единственият роман на Фокнър, който не сме чели на български

Излиза епичната трагикомедия „Докато лежах и умирах”, едно пътуване с каруца през 20-те години (откъс)

Уилям Фокнър (1897-1962) е от иконите на литературна Америка. Нобелов лауреат и двукратен носител на „Пулицър“. - Единственият роман на Фокнър, който не сме чели на български

Уилям Фокнър (1897-1962) е от иконите на литературна Америка. Нобелов лауреат и двукратен носител на „Пулицър“.

„Докато лежах и умирах”, единственият роман на Уилям Фокнър, който не е излизал на български език, ще се появи в родните книжарници на 10 август, съобщават от издателство „Колибри“.

Романът ще ни поведе на деветдневно пътуване с каруца през 20-те години на миналия век из въображаемата Йокнапатофа на Фокнър. Семейството на изпаднал дребен стопанин на памукови ниви от изостаналия селски Юг тръгва на път, за да изпълни завет, който е приело за свой божи и човешки дълг. И сетне да се върне честито у дома. Но пътуването се оказва бурна одисея на битки с природните стихии, човешките тайни, превратностите на живота и униженията.

Двукратен носител на „Пулицър“, днес Фокнър (1897-1962) е от иконите на литературна Америка. Но не винаги е било така. Твърди, че няма черна работа, с която да не може да изкара толкова хляб, колкото му е необходим, за да си освободи време и тишина да пише. Работи като пощаджия, пилот на боен самолет, писар, огняр, сценарист в Холивуд. Не е особено известен извън литературните кръгове на модернистите в САЩ и Европа, докато през 1949 година не получава Нобелова награда за литература.

Америка за България

Романите „Врява и безумство” (1929), „Докато лежах и умирах“ (1930), „Светлина през август” (1932) и „Авесаломе, Авесаломе!“ (1936) нареждат Фокнър сред колосите в световната модерна класика.

Представяме ви откъс от „Докато лежах и умирах“.

Анс

Проклет да е пустият му път! Че и дъжд се задава. Седя тука, същински ясновидец, и виждам как ще се спусне зад тях като стена и ще ги отреже от обещанието, което съм дал. Пряко сили се мъча да си събера ума, доколкото мога, и да измисля нещо, проклети да са пустите му момчетии!

Bookshop 300×250 3

Стига тука досами вратата ми и всяка напаст, плъзнала по света, задължително я намира. Казвах на Ади, не е на късмет да живееш на път, който води до теб, а тя, женска ѝ работа, ми се дърли: „Ами ставай да се местим тогава“. Та ѝ разясних, че и в туй няма късмет, щото Господ е направил пътищата за пътуване: защо иначе ще ги сложи плоски и легнали на земята. Когато Той иска нещо да е в постоянно движение, създава го дълго като пътя, коня или каруцата, но ако си намисли, че нещо трябва да стои където е, измайсторява го изправено, като дървото или човека. Затуй волята Му никога не е била хората да живеят на път, щото, питам, кое пристига първо някъде, пътят или къщата? Да си чувала Той да е турял път до къща? – питам я. Ами не си, казвам, то винаги човекът е този, който не мирясва, докато не тръсне дома си там, дет’ всеки минувач с каруца може да му плювне на вратата, човекът е, който не го свърта и все иска да скочи и да хукне нанякъде, а Той го е определил да стои на едно място като дърво или като кукурузено стъбло. Защото ако волята Му е била човекът вечно да се движи и мести, нямаше ли да го направи легнал по корем като змия? Явно щеше.

Да го опънат там, където всяко притаено зло може да го намери и да почука на вратата ми, че на туй отгоре и с данък да ме натоварят. Как само ме накараха да платя, задето Каш си нави на пръста да става дърводелец, той, ако пътят не стигаше дотука, нищо нямаше да си навие; к’во да кажа за падането от покрива на черквата и шестте месеца, дето ръка не можеше да вдигне, а ние с Ади робски да му слугуваме, при тия купища за рязане тука, щом толкоз му е припряло да блъска триона.

Ами Дарл. Как ме предумаха да се откажа от него, проклети да са. Аз не се плаша от работа; винаги съм смогвал да нахраня себе си и своите, да имаме покрив над главата: но те искат да ме лишат от две работни ръце просто щото той си бил гледал само неговото и щото очите му вечно били пълни с някакви земи. Виках им, в началото той си беше наред с всичките земи в очите му, понеже тогава земите лежаха по лъча нагоре-надолу; и чак когато пътят стигна дотука и завъртя земите по дължина, а те продължиха да му пълнят очите, другите ме заплашиха да го предам и се опитаха да ми вземат със закона две работни ръце.

И на туй отгоре ме карат да си платя за това. Тя си беше здрава-права, че няма накъде повече, само да не беше тоя път. Просто легна да си почине на собственото си легло и от никого нищо не поиска.

– Болна ли си, Ади! – попитах я.

– Не съм болна – отговори ми.

– Легни да си починеш – казах. – Знам, че не си болна. Малко си уморена. Полегни и си почини.

– Не съм болна – рече. – Ей сега ще стана.

– Полежи спокойно и почивай – настоях. – Просто си уморена. Утре ще станеш.

И тя си полегна здрава-права, че няма накъде повече, само ако не беше тоя път.

– Не съм пращал да те викат – казах. – Кълна се, не съм те викал.

– Знам – каза Пийбоди. – Наясно съм. Къде е тя?

– Лежи – рекох. – Само е малко уморена, но тя ще…

– Излез, Анс – нареди той. – Иди да поседнеш навън.

А сега трябва да плащам за това, аз, който нямам кьорав зъб в устата си, аз, който се надявах да заделя някоя сносна сума, за да си оправя зъбите и да ям като човек каквото Бог даде, че тя до вчера беше напълно здрава и права като всички жени в нашия край. Да плащам, защото съм опрял до тия три долара. Да плащам, защото момчетата трябва да се запилеят някъде и да ги изкарат. И сега, същи ясновидец, да гледам как дъждът се спуска между нас, как ни разделя и се примъква по тоя път като злосторник, сякаш на цялата жива земя няма друга къща, над която да се извали.

Чувал съм мъже да проклинат късмета си, с право, понеже бяха грешници. Но не казвам, че над мен тежи проклятие, защото не съм сторил зло, за което да ме проклинат. Не съм набожен, мисля. Но в сърцето ми е мир, знам го. Вършил съм едно-друго, ни по-добро, ни по-лошо от онези, дето твърдят обратното, и знам, Отецът ще се погрижи за мен като за паднало врабче. Но е много сурово един човек в неволя да бъде тъй наказан от някакъв си път.

Иззад ъгъла на къщата се появява Вардаман в кръв до коленете като клано прасе, вероятно е насякъл отзад с брадва рибата или я е скрил и ще лъже, че са я изяли кучетата. Какво да правя, нямам основание да очаквам от него повече, отколкото от големите му братя. Приближава се, оглежда къщата, мълчи и сяда на стъпалата.

– Уф, капнах – изпъшква.

– Върви да си измиеш ръцете – казвам.

Никоя жена няма да се раздаде повече от Ади, за да ги държи в правия път, големите и малкия: това ѝ го признавам.

– Беше фрашкана с черва и кръв като прасе – съобщава той.

Туй време ми изцежда силите и нямам воля за нищо.

– Тате – пита той, – мама по-зле ли е?

– Върви да си измиеш ръцете – казвам. Но просто нямам воля за нищо.

„Докато лежах и умирах“ е издание на „Колибри“, преводът от английски е на Рада Шарланджиева.

ДС