Сираците на Умберто Еко

Той избягваше капаните на подменените понятия, споделя Юлия Кръстева; начинът му да обича е чрез мисълта, казва Масимо Качари в специално издание на италианското списание „Еспресо“

Умберто Еко е определян от постоянен глад за истории, за детайли, събития, имена и факти. Абсолютно ненаситен слушател и издирвач. - Сираците на Умберто Еко

Умберто Еко е определян от постоянен глад за истории, за детайли, събития, имена и факти. Абсолютно ненаситен слушател и издирвач.

– Защо Бог ни е дал свободна воля?
– Защото не обича истории с щастлив финал.

Италия и светът още не искат да се откажат от идеята, че Умберто Еко е тук. Сбогуването с него е дълго. Семиотикът, философът, писателят ни беше очаровал толкова силно, че не искаме да го пуснем да си иде след края на купона. И това може би е разбираемо след смъртта на хора като Тери Пратчет, Леми Килмистър и Дейвид Боуи. Човек не обича да остава сам. Особено след като се е наслаждавал на компания като Ековата. Италианското списание L’Espresso събра своите автори, за да отдаде в специално издание (още веднъж) последна – или пък предпоследна – почит на големия ироник, който имаше колонка в него.

Сбогом, Умберто! Твоите сираци

„Еспресо“ е повтаряща болест. Който пише за нас, иска да се връща отново и отново. Еко беше част от чара на този този хаос, се казва в редакционният увод на специалния брой, посветен на професора от Болоня.

Палячи

eco6-a

Еудженио Скалфари помни Еко от университета. Петдесет години приятелство минават в политически борби рамо до рамо. „Политически“ те са в най-широк смисъл, защото в поляризирана Италия всичко е политика – от пастата до въпроса за съществуването на Бога. Скалфари си спомня, че младият Умберто е бил по-непримирим, по-различен от възрастния мъж, когото помним сред комфорта на библиотеката му. За младежа дълг на всеки свободен човек е да отхвърля игото на религиозните лъжи. За утвърдения писател религията вече е неизбежно зло и той дори поддържа приятелски контакти с католически прелати. Но никога не спира енергично и духовито да спори с тях. Всъщност, казва проф. Скалфари, Еко е бил една ходеща кавга.

Волдек Голдкорн заявява:

„Има незаменими хора. Умберто Еко със сигурност беше такъв.“

Ангел Заберски представя Symphony – JAZZ

Нищо по-малко не може да бъде казано за този интелектуалец с огромно значение. Голдкорн се пита: а какви бяха жестовете на Еко? Това нетърпение в движението на ръката, с което отхвърляше несъстоятелен аргумент – тоскански или пиемонтски? Скептицизмът на Пиемонт е неприкрит в повечето романи на стария писател, но аристократизмът на Тоскана го смекчава в привидно добродушие. А най-голямото приключение на Еко в края на живота му е основаването на издателство „Корабът на Тезей“. Неуморим човек. В много отношения Еко си е останал авантюрист. Последният гигант.

Eco4-a

Юлия Кръстева отбелязва неговия стремеж към ред в езика: „Истанбул, а не Константинопол“, така се казваше една песен. Еко обичаше да я сочи като пример за това как трябва да се избягват капаните на подменените понятия. Както казва една от противоположностите на професора – нелепо е днес да наречеш Уинчестър с името Камелот. Не може да се върнем нито в Константинопол, нито в Камелот. Ако си дадем среща в Константинопол, може да ни чакат в Истанбул, но може и да пропуснат срещата, припомня Кръстева думите на забавляващия се мъдрец. Той наистина наблягаше на грешката, на глупостта, на нелепото, на пропуснатите срещи: припомнете си „Махалото на Фуко“ и фаталната календарна разлика между стария и новия стил, довела да краха на тамплиерския заговор.

eco5-a

Според Масимо Качари начинът на Еко да обича е чрез мисълта. Невинаги рационален, никога хладен, но винаги разсъждаващ, обмислящ, обговарящ, Еко не е можел да бъде нито безразличен, нито да остави някого безразличен. Особено любовта на Умберто към средновековните традиции, постоянно обогатяващи изкуствата, е пример за това.

Марио Фортунато свива рамене: никога не е приятно да знаеш, че първият ти роман е най-добрият, най-обичаният, най-четеният. Това нещастие се случи с Еко и той го прие като на шега. Естествено, става дума за „Името на розата“. Еко е определян от постоянен глад за истории, за детайли, събития, имена и факти. Абсолютно ненаситен слушател и издирвач.

Стефано Бартедзаги смята, че Еко най-вече се е шегувал. Още ранните му есета, дневници и статии са носели този заряд, който по-късно го довежда до „Апокалиптици и интегрирани“. Не че някога ще разберем и една десета от шегите му…

eco3-a

Еко между монасите, логиката и пергамента, така го вижда Мария-Тереза Брокиери. Не става дума само за Средновековието, а за образа на човек, живеещ в библиотека. За Умберто е съществувало не едно, а няколко Средновековия – на градовете, на манастирите, на замъците, на университетите, на духовниците, на кралете, на разбойниците… Един безкраен свят, достъпен за този, който изпитва удоволствие при изгубването си в тази истинска джунгла.

Еко като художник на цивилизоваността, като майстор на малката шегичка, лишена от снобизъм, като млад бунтар в старо тяло, като човек, обзет от страст… Еко е всичко това и много повече за своите бивши студенти, за приятелите и колегите си.

„Плашеше ни: знаеше всичко“, твърди Джована Козенца. И може би в последния му роман „Папе Сатан“, озаглавен по непонятните думи, вложени в „Комедията“ на Данте, отново ще намерим същата безкрайна, очарователна, хаотична и леко плашеща ерудиция.

Остава ни една последна среща с Еко. Ec(c)o l’uomo, „ето човека“, но „Ето и Еко“, казват тези, които са го познавали, служейки си с непозволен каламбур със свещения текст. Съвсем в ековски дух.

Bookshop 728×90