Bookshop Wallpaper
Площад е в ремонт

Горчица на ревера

Снимка: Личен архив

E-mail

Лондон, Ковънт Гардън, „Флорал Стрийт“. 13, 25 ч.

Надявайки се да обядвам на крак, се натъквам на най-опърничавия сандвич в Югоизтока. При най-малкия натиск жилавото хлебче влиза в режим на самоотбрана и започва да изригва някакъв сос. Имам горчица в носа и майонеза по очилата, но да надделея вече е въпрос на чест. Затова, както си тичам по калдаръма, ръмжа като тасманийски дявол, ръфам ожесточено и едновременно дърпам и извивам хлебчето срещуположно на кьопавата си захапка, барем го прекърша.

В мига, в който най-сетне успявам да прегриза бунтовното тестено изделие, ръката ми се отплесва като за камшичен удар. Тлъста плюска горчица с елементи на домат полита от ранения сандвич и се приземява на ревера на невинен минувач, озовал се ненадейно в обсега ми.

Господинът замръзва на място и впива смаян поглед в поразената си дреха. Сакото е от спиращ дъха индигов плат, скроено от Микеланджело и ушито от толкинови елфи. На око струва колкото апартамента ми в „Гео Милев“, а реверът – колкото остъкления балкон. На болезнено семплата му копринена вратовръзка проблясва златна игла, прясно коронована с доматена семка (с малък ореол от зелено желе, както си му е редът).

Осъзнавам, че е редно да се извиня. И евентуално да предложа първородната си рожба за откуп.

Но не мога. Говорният ми апарат е затъкнат от несдъвкваемо парче хляб с размерите на юмрук, измежду устните ми стърчи маруля, а по брадичката ми тече майонеза.

Господинът, малко над петдесетгодишен, несъразмерно дългокрак, но с обаятелно бухнала прошарена лимба над дясното око, бавно примигва срещу ми пет-шест пъти. След като преценява сериозността на ситуацията, бърка в джоба си, вади бяла памучна кърпичка, попива първо моята брадичка, после злощастния си ревер, сгъва я на четири и я прибира обратно в джоба си. И ме пита ни в клин, ни в ръкав:

– Кой е парфюмът, който носите? Arpège на Lanvin?

Кимам.

Марулята пада върху обувката ми.

– Първата ми съпруга го обожаваше. И на мен ми е любим. Навява ми такива красиви спомени от Ница през 80-те. Сега съм в трети брак, но настоящата ми съпруга предпочита повърхностни, псевдодзен аромати като цитрусите на Jo Malone. Ако исках жена, която мирише на грейпфрут, щях да я полея със сок на закуска. В класическите парфюми има изкуство – измислени са да не миришат на природа, а на неща, които съществуват само във въображението. Изненадан съм да срещна момиче на вашата възраст, което не мирише на лимонада или, още по-лошо, на водка с ананас.

Отчаяно искам да изплюя проклетата стиска зоб, полепнала по зъбите ми, и да се ръкувам с това странно, лекьосано с горчица привидение. Да му кажа, че сме сродни души, които на драго сърце ще се хванат за ръка и ще прекрачат портите на Ада, ако оттам се разнася уханието на L’Heure Bleue на Guerlain. Но ми се струва, че така вече истински ще го травмирам.

Затова просто продължавам да кимам нямо, докато той въздъхва и завършва монолога си:

– Не се тревожете за сакото ми, виждам, че го гледате с ужас. Да, щях да съм много ядосан, ако не ме бяхте разсеяла с Arpège. Сега имам перспектива – защо да страдам за съсипана дреха, ако мога страдам за съсипания си живот. Лаура ми липсва ужасно. Сред всички тези години разбирам, че не биваше да я оставям си тръгне…

И ей така Лауриният мъж със синьото сако и прошарената лимба мина на отсрещния тротоар и се изгуби зад ъгъла.


Бел. ред. – текстът е от профила на авторката във Фейсбук.

Вижте още: ВИНАГИ СЪМ УВАЖАВАЛ НЕМЦИТЕ


Aqua Reotier