Bookshop Wallpaper
Площад е в ремонт

Гриша Островски на 100. О, Хенри!

11 години след смъртта му неговите някогашни студенти в НАТФИЗ празнуват рождения му ден

Гриша Островски е роден на 25 май 2018-а, отива си на 89 през 2007 г. Честването на 100-годишнината му ще бъде на 23 май в НАТФИЗ.

E-mail

Проф. Гриша Островски беше най-изтънченият театрал сред преподавателите във ВИТИЗ, с маниери на европеец от Средна Европа в години, когато това понятие още не бе пробило във вербалния оборот. Космополит и ерудит, финяга и ироник, благородник в отношенията с хората в държава, която не ценеше аристократизма. Бил е упрекван и държан под око заради неговото любопитство към немския, британския и американския театър и заради упоритостта, с която открива техни пиеси за нашите сцени.

Сто години изтекоха от рождението на този забележителен театрален и филмов режисьор. Малцина знаят, че е роден в санаториум близо до Париж, но след продължително натякване на майка му да се върнат съвсем за малко в България, само да зърне близките си, пристигат в София и никога повече той не се доближава до родното си място. Дори актът на раждането му, цяло произведение на изкуството заради луксозната цветна хартия и множеството печати и красиви подписи, се изгубва при местенето на семейството през войната.

Няма човек, който при запознанство да не го попита откъде му е това странно име. Приемат го като псевдоним, а една дама музикантка го уверява, че харесва романите и пиесите му, сбърквайки го с големия руски писател Александър Островски. Когато идва да поставя в Народния театър, съветският режисьор Бабочкин го хока да забрави глезената измишльотина Гриша и да се представя с истинското си име Григорий. Тайната на името му излиза наяве, когато баща му, руски евреин от Одеса, емигрирал в Чикаго, където работи в заводите „Кейс“, преди да бъде изпратен на Балканите да основе представителство за продажба на земеделски машини, му казва, че всъщност името му е Хенри. Така се казвал приятелят му, помогнал да замине от Одеса при уредена работа в Чикаго. В негова чест нарекли единия си син Хенри, но всички приятели и близки в Одеса мувикали Гриша.

За мен проф. Гриша Островски беше авторитет, олимпийски бог. Кой да си представи, че ще дойде ден, когато той ще ме покани в дома си, благодарен за рецензията на неговия спектакъл „Щастливи дни“ по Бекет с Татяна Лолова! Силно представление от началото на 90-те години, за което Таня Лолова взе „Аскеер“.

Островски обичаше комичното. Както казваше той, „комедиантския театър“. Затова и се навива да участва в прохождането на новооснования Сатиричен театър. Там и на други сцени поставя Дюренмат, Фриш, Танкред Дорст, Бекет, Пинтър, Фасбиндер, Уайлдър, Шафър, Лорънс и Бърнстейн и др. Ето думите за актьора на комедията, поместени в книгата му „Тъга за истина“:

„Обичам го този непосредствен, интуитивен чудак, този плезьо и подигравчия, прескочил нормите и преградите на благоприличието, за да ни покаже какви сме и какви трябва да бъдем. Стига да можем. Обичам го, тъкмо защото е нелицеприятен, дързък и откровен, с една глава над другите. Мнозина му се смеят и снизходително махат с ръка: „Абе, комедиант!“, но дълбоко в себе си разбират, че никога няма да могат да бъдат като него. Комедиантът има невероятен дар да води, да увлича, да въздейства и с него зрителите да се радват и скърбят, да плачат и се смеят, да съчувстват и страдат над чуждата съдба. И без да си дават достатъчно сметка, приемат новото, различно лице на живота за достоверно, а запленени от сценичното внушение – производното за оригинал“.

През целия си живот на режисьор Гриша Островски ще се възпламенява от това неизразимо преливане в душата и тялото на актьора от оригинала към играта – и обратно, така че зрителят да повярва в автентичността на „производното“.

Той разказва как влиза в залата на Народния театър, за да гледа поредното представление на „Човек № 15“ от англичанина Едуард Ул. Всеки път чака сцената, в която Олга Кирчева трябва да удостовери дали обвиненият в съдебната зала мъж (Иван Димов) е нейният съпруг, върнал се жив от фронта, или това е негов двойник, самозванец. Олга Кирчева върви бавно от дъното на сцената, представяща съдебна зала, към парапета, на който Иван Димов е опрял дългите си ръце, без да я изпуска от очи. Когато го наближава, тя дълго изучава лицето му и внезапно остро и истерично изкрещява: „Неее, това не е той! Не е той!“, Иван Димов се олюлява и пада от площадката на пода. Публиката изпада в шок. У дома Островски се опитва да падне като Иван Димов – олюлява се наляво, надясно, опитва се да удължи ръцете си. Цялата тази тренировка приключва със скандал, когато една вечер, на масата пред хранещата се фамилия, Островски изиграва припадък а ла Иван Димов. Близките му се паникьосват, вдигат го на ръце, слагат го да легне и се разтичват за лекар.

Режисьорът разказва и случаи, в които го поразява безграничната енергия на артиста, прескачащ от реалността в играта. В Народния театър вървят към финал репетициите на „Снаха“ от Георги Караславов. Но няколко дни преди премиерата се разболяват изпълнителят на ролята на Юрталана Петър Димитров и дубльорът му Никола Попов. На заседание при директора Караславов се чудят какво да правят, когато вратата на кабинета леко се открехва и оттам наднича лицето на Константин Кисимов. Той стеснително предлага да изиграе ролята на Юрталана. Всички се разсмиват, а Караславов рязко отказва с логичен аргумент – моделът за Юрталана е едър, груб, свикнал да се разпорежда човек, противоположен на вида и актьорската природа на Кисимов. Актьорът обаче настоява, уверявайки, че не му трябват репетиции, защото знае текста, и предлага да го пробват в събота на следобедно ученическо представление. Скептични, но с вързани ръце, се съгласяват. Гриша Островски възкликва:

„Какво беше това чудо, какви бяха възможностите на този неистов актьор, тази всеотдайност, та още с вдигането на завесата Дирекционният съвет да се стъписа! Всички го знаеха, всички го обичаха на сцената и все пак трудно можеха да повярват, че ей такъв, какъвто го познаваха, ще се покаже в толкова неочаквана светлина. Елементарната представа за Юрталана като едър, мощен, разпоредителен, беше заменена с неспокойствието, непримиримостта, с неотстъпчивостта на алчната природа, от която нищо не може да убегне, да остане незабелязано.

Като прибавим и личната му драма, болката, която пронизваше поведението на чорбаджията, цялото същество на актьора излъчваше борба със себе си, със страха от възмездието. Мъката като че го беше изпила, в него работеше и беше на страж единствено мозъкът, острият му поглед проникваше във всеки, смущаваше и плашеше най куражлиите. Той беше пълен господар на сцената и на всички нас, зрителите, които със затаен дъх следяхме неговата игра“.

В Сатиричния театър Островски репетира „Балът на манекените“ от Бруно Ясенски. Скромна пиеса, живнала заради образите на капиталисти и работници, създадени от крайно левия автор, разстрелян от Сталин след дълга кариера на европейски революционер. Една от сцените никак не става – в дома на фабрикант посред купон с танци нахлуват цивилни полицаи, за да предпазят домакините от агресията на стачкуващите работници. Полицейският комисар води десетина агенти, еднакво облечени с шлифери, меки шапки и с еднакви жестове. Участват непрофесоналисти. Режисьорът иска тази сцена да е кулминация преди падането на завесата и държането на комисаря да стъписа, но и успокои присъстващите, че има кой да ги защити. Нищо не става обаче и седящият зад режисьора Калоянчев не спира да мърмори нещо и да подскача. В един момент големият актьор изскача от залата, тичешком се качва на сцената, грабва шлифер и шапка от натрупаните дрехи на един стол и изиграва комисаря. Неговата пъргавина на хрътка, мятаща се насам-натам, докато разпределя агентите, ентусиазира изпълнителите на полицаите, изостря сетивата им и сцената става страхотно. Калоянчев играе за премиерата, но после си отива, оставяйки Островски в дълбок размисъл за таланта на актьора комедиант.

Ето как той описва репетициите на „Щастливи дни“ с Таня Лолова, отново засягайки тайната на актьорската дарба:

„Време беше Таня да бъде оставена сама на себе си, за да прекара текста и ролята през своята природа и своя натюрел. Може би против волята си, към безнадеждността и обреченостт на свята Уини актрисата се възползва от възможността да промъкне и добави своето жизнелюбие, собствената си приветливост и непосредственост и по този начин се приближи до зрителите.

Това веднага се разбра на представленията. Те я почувствха своя, близка, страдаха и болееха за нея като за познат човек. И този толкова труден, сложен за възприемане Бекет стана разбираем за всички. Въздействието опроверга и най-песимистичните очаквания и това най-добре изрази една наша колежка по следния начин:

„Дълбоко съм развълнувана от Таня! Тя не само не ме потиска с играта си, въпреки невероятния трагизъм на ролята, а напротив, вдъхна ми вяра да бъда по-твърда и устойчива! Колкото да е безнадеждна ситуацията, героинята се бори, иска да живее и да се радва на света! Каква мощ, какъв органичен оптимизъм притежава тази жена! Силна актриса! Окрилена съм от това чудовище Таня!“

***

Гриша Островски (1918 – 2007) е роден на 25 май, но честването на 100-годишнината му ще се състои на 23 май, в залата с голямата сцена на НАТФИЗ. Негови студенти са били Георги Кадурин, Калин Сърменов, Пламена Гетова, Ириней Константинов, Жана Караиванова, Ваня Цветкова, Тодор Мадолев, Даниел Цочев, Жорета Николова, Марина Маринова, Стефан Стефанов, Диана Челебиева, Даринка Митова и др. В историята на българския театър остават паметни неговите постановки на „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, „Бидерман и подпалвачите“ от Макс Фриш, „Франк V“ от Дюренмат, „О, щастливи дни“ от Бекет, „Опит за летене“ от Радичков и др. Островски е режисьор на филмите „Отклонение“, „Мъже в командировка“, „Петимата от Моби Дик“, „Човекът от Ламанча“, „Кралят елен“ и др.


ДС