Bookshop March 2017 2

Хайде и утре

2016-а не беше добра година. Има обаче и за какво да сме й благодарни - 365 пъти сме заспивали и сме се събуждали в нея. Дишали сме въздуха наоколо, правили сме любов, тръгвали сме и сме стигали, политали сме и сме кацали

Снимка: Румен Добрев

Четено: 41050 пъти E-mail

Аз съм до прозореца на самолета. Този път като по чудо са ме сложили не над крилата, а до аварийния изход, така че имам целия небесен простор през люка си и място за опънати крака пред себе си. Настанили сме се и леко изнервено изчакваме да полетим, а стюардесите си поглеждат часовниците и пресилено се усмихват.

Закъсняваме вече четвърт час, когато през вратата влетяват десетина души и трескаво започват да си търсят местата. На нашите три седалки средното е свободно. Към него се устремява пълна, мургава женица на близо петдесет, петдесет и нещо, помъкнала със себе си огромен прозрачен сак от тези за олекотени завивки, пълен, очевидно, с личния й багаж. На врата й виси дамската й чанта, а другата ръка тътрузи огромен плик с голяма детска играчка. Раздига припряно народа наоколо, тръшва се на седалката с целия си багаж и сритва прозрачния сак под предната седалка. Опитвам се да й обясня, че сме на авариен изход и ще я помолят да си качи всичко в багажниците, но тя ми смига съучастнически и застива, прегърнала кашона и дамската си чанта, отговорно защипана с колана. Разбира се, минута по-късно се появява стюардът, който набързо дава нарежданията, които аз се опитах да внеса като указания. С прозрачния сак някак се разделихме, но жената за нищо на света не иска да остави дамската си чанта извън обсега на двете си ръце. „Ама как така?! Тука са ми сичкити документи, сичкото ми, ако някой ми я открадни?!“… Налага се да я успокоим, че няма как във въздуха да изчезне каквото и да е, защото всичко е пред очите ни, а тя се вкопчва в обясненията ми, като непрекъснато ме репликира с „тъй ли?!“. „Тъй, тъй – казвам, – не се притеснявайте, чантата е над нас, щом кацнем, веднага ще си я вземете!“

И излитаме.

В самолет хората са като в изповедалня. Защото се издигаме над земята и всичко долу някак започва да изглежда обозримо, защото за няколко часа стоиш до някого, когото сигурно никога повече няма да срещнеш или защото се чувстваме по-близко до Бог, не знам, но там – в реещата се из облаците метална капсула с крила – хората търсят с кого да „се споделят“. Да се споделят целите. И моята задъхана спътница, която за нищо на света не искаше да се раздели с чантата и „сичкото ми“ избърса потта от челото си, свали единия от трите пуловера, с които се беше облякла („за да намаля багажа, ма душко“), пое си въздух, пи вода и започна разказа си…

Казва се Мина. Мина Черната й викали. Баща й бил турчин, майка й – българка. Черното й е от него, майка й била бяла и руса. Разделили се, когато била на седем години, останала при баща си, защото майка й не я искала. Тринадесетгодишна била, шест години изобщо не я била виждала и чувала, когато отишла до къщата й в „бялата махала“ да я види. Цикълът й дошъл, та искала с нея да сподели – срам я било от бащата. Въртяла се около оградата, гледала и не смеела да позвъни, когато отвътре излязла майка й, нахлузила едни подпетени обувки пред вратата, загърнала се с плетения елек и я погледнала. „Кого търсиш, бе, момиче, да не се загуби, ма лельо?!“… Една минута просто гледала и не знаела какво да отговори, пък накрая, когато видяла, че майка й няма да я познае, казала:

„Аз съм, майко, Мина съм, Черната. Додох да та видя и да ти кажа, че ми доди кръвта“.

С майка си не станали по-близки, но се чували от време на време през годините.

„Днеска плащам на майката ми тока, водата, тиливизиити и тилифона и по трийси евро пращам на месец да има. И на татко и на него тъй прая“, казва ми Мина.

На четиринадесет години родила първото си дете. Момиченце с турско име, което не запомних. На петнадесет родила второ момиче, а на седемнадесет „са напуснахми с мъжа ми“. Останала сама да гледа децата, разни приятелки й казвали да ги остави в сиропиталище да ги гледат, ама тя не можела да си представи, че утре „кръв ша им доди“, а няма да има на кого да споделят.

Парите не стигали, Мина чистела входове, миела чинии в ресторант, ама в града й нещата се свили много, пък и като я видели, „че съм тъй черна“ и все не й се доверявали. И един ден решила и тя като другите от махалата да се пробва „навънка“. Дала си всичките пари за един самолетен билет и кацнала в Париж. Ходела един цял ден по улиците, питала тук и там за работа, каквото и да е, но отвсякъде я пъдели. Вечерта замръкнала на авеню „Клиши“, намерила едни контейнери за боклук, привлачила зад тях кашони и там прекарала нощта.

Седмица по-късно в един ресторант на кюрди, като я разбрали, че говори турски, решили да я вземат на работа, да чисти. Много се постарала, олизала цялата кухня, а след това за три часа и салонът за клиенти светнал. Собственикът я поогледал, почесал се зад ухото, пък я попитал къде спи.

„Пък ти, ако си била на Париж, сигур знайш, че ни ги знам кви са, ама идни ришетки тъй на туртуара има, дет отдолу топло духа. Ко е туй, ни знам, ама там са спи, щото топло…“

„Знам ги тези решетки – казвам, – това е от вентилацията на метрото.“

„Тъй ли?! Ми ни знам и аз, ама на таквоз спяхми.“

Така обяснила на собственика на ресторанта, а той й казал да се настани в стаята над заведението. „Няма да плащаш за храна, няма да плащаш наем, обаче кухнята и ресторанта – ти отговаряш да са чисти“ – така й казал. И Мина се захванала да работи. Всичките осемстотин евро си оставали за нея, така скоро събрала някой лев настрана и започнала да праща вкъщи на момичетата си. Сестра й ги гледала и все мрънкала, че няма пари за тях, ама като взела да получава по двеста евро на месец, млъкнала.

„Тогаз, когат спях на ришеткити, на тъй си викам Господ да ма прибире, чи ни мога да живея, на тъй си лежа там и са моля да ни съ събудя утре, ама кат се събудя и си викам: „Давай сига, ставай и тръгвай, чи тез момичета майка няма да имат!“ И на туй кат си го кажех и катче ли на мене сила някаква идва и тръгвам, ма кат звяр тръгвам.“

Месец по-късно шефът на ресторанта предложил на Мина нова работа. Имал син, който преди години претърпял автомобилна катастрофа, бил почти неподвижен и не с всичкия си. Живеел през седмицата на пансион, но за уикенда го прибирали у дома и след като майка му починала, нямало кой да го обслужва. Идвали разни жени, но понеже той ги псувал и обиждал, втори път не се връщали. „Ще живееш в мой апартамент, от нашата храна ще ядеш и нищо няма да плащаш, хиляда евро ще ти давам, само да се грижиш за него хубаво“, казал шефът, а Мина се зачудила какво да прави. „И децата ти ще уредя да дойдат!“. Като чула това, Мина Черната веднага приела.

„Хич ни мъ бърка да му мия дупито на туй момче, да ма пацува, да ма удря дажи – нали дъщирити ми ша додат – то от туй ко по-важно?!“

Така двете момичета на Мина пристигнали в Париж и живели с нея там цели четири години. Ходели на училище, научили френски, а майка им търпяла обидите на болното момче, чистела и бършела и само се молела и този ден да издържи:

„Тъй си виках: „Ей го и тоз ден, хади сига и утри, па после пак така – хади утри, хади утри… и тъй годинкити минаха“.

Момичетата на Мина сега са жени. И двете живеят в Германия и имат семейства. Голямата на свой ред има две дъщери – на седем и на две години.

„Руси, бели – същи немчета!“ – смее се Мина и ми ги показва на снимка в телефона си. Малката още няма деца, „ама вечи я карами, че докат съм ощи млада, да помагам, че вече съм на читириси и две, измарям са… Ша видиш и ти кат додиш на мойте годинки как не е лесно…“

А пък аз, аха да отворя уста да й кажа, че съм й кака с пет години, ама отронвам едно „ееех“, че да не я разочаровам. В моята биография спане по решетките на парижкото метро няма, нито деца съм раждала, докато съм била още дете, ама това с молбите към Господ да ме прибере да не се мъча ми е познато. А то пък една мъка мойто… Срам ме хвана.

Моята спътница Мина се прибираше в България от Испания. От три години работи там – пак чисти, пак при кюрди с ресторант. Смърт имали в семейството, та трябвало да се съберат всички и тя да гледа внуците, докато дъщеря й и зетят се занимават с организацията. Животът й тече успоредно на техните, нищо, че са се пръснали из Европа и се виждат два пъти в годината. Изплатила на едната заем да си купи къща. На другата направила влог в банка. Накупила им злато. Родителите й всеки месец й струват по двеста евро всеки. За себе си нищо нямала – не й трябвало, щом можела да работи и е на крака.

„И какво си пожелаваш ти, Мина, за новата година? Какво искаш да ти се случи?“ – питам аз, а тя се вторачва в мен с едно въпросително „А?!“… – Така, де – казвам, – тая година не беше никак хубава, та затова те питам.“

„Че какво й е на годината?! – сепва се Мина. – Година кат година! То от нас си идва, ама на тъй исками да има уж начало и край, чи да ни е по-лесно да го мислим времето, чи иначе, кат е бизкрайно, ни мож го мисли хубавинко – голямо и страшно ти са види, пък то не и. Та какво да исками, ма Маре?! Да ставами и да лягами, да хапвами, да ходим, да са виждами, да си говорим по тилифонити, мааалко пари да има да са оправями – то туй е! Ко друго?!“

Какво друго наистина? Две хиляди и шестнадесета наистина не беше добра година. Има обаче и за какво да сме й благодарни. Защото поне триста и шестдесет пъти сме заспивали и сме се събуждали в нея. Дишали сме въздуха наоколо, правили сме любов, тръгвали сме и сме стигали, политали сме и сме кацали, имали сме малките си радости и победи, преживели сме загубите и провалите си.

Но сме тук. Имаме посока и нужда да я извървим. Вярваме в нещо и чукаме на дърво, за да го запазим. Разделяме се с някакви илюзии, за да си построим нови, в които още повече да вярваме. Създаваме си празници и подкрепяме магията им с делници. Губим хора и срещаме нови. Затваряме врати, за да отворим други. И може би като Мина понякога продължаваме само „до утре“ и после до следващото „утре“, стъпка по стъпка, ден по ден.

В края на 2016-а, годината, която всички искаме да изгоним по-бързо, да си пожелаем надежда. От тази на Мина Черната – жената, с която заедно прелетяхме Европа в една метална капсула изповедалня. Мина, на която вентилацията на парижкото метро й е достатъчна, за да зареди с топлина цялата си пръсната из континента фамилия. Мина, която приема живота като низ от неща, с които трябва да се справиш в името на някого, който има нужда от теб.

Всъщност, май наистина е доста по-просто, отколкото си го представяме, нали?

Bookshop March 2017 1