Лист wallpaper
Концертгебау

Холивуд не оцени Макдона, но у нас го обичаме силно

Защо не го поканим, да види пиесите си в София?

Мартин Макдона предлага първокачествени роли за актьорите, което в добрия актьорски български театър е особено важно. Първите сили на нашите трупи желаят да участват в тези спектакли с психопати, убийци, затворници, бивши осъдени, палачи и пр., а след това мнозина от тях вземат икари и аскеери. Снимка: ЕПА/БГНЕС

E-mail

Журито на оскарите не оцени един от най-добре написаните сценарии за филм, който също е впечатляващ – Мартин Макдона и неговия „Три билборда извън града“. Което показа, че не само журито на българските икари за 2018 прави гафове. Специалистите на „Златен глобус“ явно си разбират повече от работата, присъждайки четири отличия на „Три билборда извън града“, като единият е за неговия сценарий. Не е като Макдона да не е видял отблизо златната статуетка „Оскар“. През 2005-а той я спечели за късометражния си филм „Шестият стрелец“. Но сега двучасовият „Три билборда извън града“ е съвършен по отношение на текста. Да си припомним как тази мрачна, скръбна история за търсене на справедливост в среда на равнодушие и насилие свършва с надежда за милост и опрощение от страна на най-пострадалите герои…

Докато световният екран размишлява върху продукциите на Макдона, театралните сцени усещат, че неговите пиеси са привлекателни за зрителите и с необичайни, интересни роли за актьорите. Британските театрални анализатори измислиха специален термин за жанра пиеси на група драматурзи, сред които Макдона е на лидерското място – In-Yer-Face. Този театър е агресивен, нецензурен и не се препоръчва за зрители под 16 г. Той удря право в лицето, откъдето идва и названието му. Оксфордският речник на английския език (1998) дефинира съдържанието на тези текстове като „безочливо агресивно или провокативно, невъзможно да бъде игнорирано или избегнато“.

Според анализатори на тези автори, в пиесите на In-Yer-Face липсва любов и приятелство така, както ги разбират обикновените хора. Няма граници на езика и поведението, каквито управляват писането за театъра. Чувствата, върху които се облягат отношенията и конфликтите в текста и на сцената, са заместени от странни действия и претенции, необичайни в театралната история. Ако зрителят не е обръгнал и равнодушен прагматик, ще се сепне, когато спектакълът започва с екзекуция, в която наказаният крещи, че е невинен („Палачи“ в Театър „София“). А по-късно посетителите в кръчма, стопанисвана от бившия държавен палач, обесват човек ей така, като игра – ами те не са виновни, че той се е мъчил да се отвърже от въжето, стягащо врата му (това става зад завеса, все пак, защото и други неща са интересни в кръчмата). По някое време трупът се изтъркулва иззад завесата и клиентите екзекутори трябва да го крият в смешна пантомима. През цялото време зрителят седи като на тръни, защото жената на палача (в спектакъла е Лилия Маравиля) ридае и се мъчи, защото малолетната ѝдъщеря не се прибира, вероятно похитена. Представлението е отлично измислено от режисьора Стоян Радев в микс от драма и комедия и изпълнено от добри актьори, сред които блести Деян Донков в ролята на пенсионирания палач. Авторитарен и нервен, той истеризира обстановката така, както желае Макдона.

Вижте още: ДЕЯН ДОНКОВ ПО МЯРКАТА НА МАКДОНА

Смятам, че критиците малко преувеличават, за да си помислим колко са важни с тези класификации от вида „In-Yer-Face“. Навремето Йонеско остро протестираше срещу вкарването му в групата на „абсурдистите“. А не беше само той. Съвременните терористични атаки в различни мирни градове сред невинни граждани, както и несекващите новини за невменяеми убийци в училища и по улиците принуждават хората да претръпнат при вида и слуха за злодействата. В „Ръкомахане в Спокан“, спектакъл на Явор Гърдев в Народния театър по текст на Макдона, Иван Бърнев, който с дългата си сплъстена коса и налудничавия си израз на лицето прилича на психопат, е в ролята на човек, търсещ из Америка отрязаната си ръка. Когато е тийнейджър, банда хулигани го похитяват и приковават към жп релса, та преминаващият влак отрязва ръката му, прибрана от злодеите за спомен. Ясно, че този тип персонажи и това действие по нищо не приличат на персонажите в нито един етап от историята на световния театър.

Тук Макдона е абсолютно оригинален. Той просто усеща и изразява патологизирането на обществото, когато вече всичко е възможно да се случи в него. Нима не е типичен герой на Макдона анонимният български касапин, отрязал преди време лапите на едно куче? Сюжетът с доктора от Пловдив, застрелял пред дома си Жоро Плъха, е като на Макдона. Десетки излизат в подкрепа на доктора, защото убийството е представено като самозащита. Патетични хора защитават дърветата в Пирин и скалните орли в Родопите. В живота може да се нарече баланс, но той не интересува Макдона. Все пак, чисто драматургично, и в неговите пиеси има изход за оттичане на напрежението от „сексуалната и моралната некоректност“.

В кръчмата на палача едновременно с натягане на гадното настроение заради държането на палача, избиват анекдотични разговори между клиентите, редовни посетители селяндури. Точно това е Макдона, изискващ едновременно съжителство между ужас и комизъм. В „Ръкомахане в Спокан“ героят на Бърнев изпуска в един момент куфара, с който не се разделя, и от него се изсипват отрязани човешки ръце. Колекция за чудо и приказ! Комизмът пробива още в началото на представлението, когато двама измамници (Павлин Петрунов и Теодора Духовникова) се готвят да пробутат на Бърнев длан на абориген, открадната от местния музей.

А какво да кажем за играта между омраза и смешен наивитет при двамата братя от „Самотният Запад“ в спектакъла на Владимир Люцканов в Театър „199“? Те са изиграни изключително от Ивайло Христов и Малин Кръстев. Двамата братя се мразят до дъното на душите си и признават дяволските номера, които са си причинявали през годините. Брутално и смешно едновременно. Да, сигурно този тип театър не е за подрастващи, които нямат още опит, с който да си обяснят поведението и репликите на персонажите на Макдона. Или да се дистанцират от тях, когато ги усетят за комични.

Първият български режисьор, който проявява интерес към Макдона е Пламен Марков, поставил в Народния театър „Бившата мис на малкия град“ със заглавие „Кралицата на красотата от Лийнен“ (премиера на 15.01.1999). Мария Каварджикова получи „Аскеер“ за най-добра женска роля през 1999-а, като представи млада жена, подивяла от самота и от репресиите на майка си, която е прикована на инвалиден стол (последната добра роля на Ванча Дойчева). И този спектакъл бе просмукан от омраза и липсата на милост. Макар че Пламен Марков, който предпочита в работата си баланса и равновесието, сигурно е заглаждал острите ръбове в репетициите си.

Марков ще отиде до Малък градски театър „Зад канала“, за да се срещне за втори път с Макдона и неговата „Куцльото от забутания остров“, със заглавие „Сакатият от остров Инишман“ (премиера на 15 януари 2000-а). И ще признае, че е обсебен от ирландския автор с трета постановка, „Черепът на жената на гробаря или бившият присмехулник от малкия град“ (премиера на 28 февруари 2001-а) в Народния театър.

В анализите си за Макдона английските критици не споменават, че той предлага първокачествени роли за актьорите, което в добрия актьорски български театър е особено важно. Първите сили на нашите трупи желаят да участват в тези спектакли с психопати, убийци, затворници, бивши осъдени, палачи и пр., а след това мнозина от тях вземат икари и аскеери.

През 2001-а Татяна Лолова няма нищо против да пътува до Русе, за да играе в спектакъла на Гриша Островски „Бившата мис на малкия град“ в ролята на Ванча Дойчева от софийския спектакъл. Явор Гърдев възбуди варненските културтрегери с постановката си през 2004-а „Пухеният“, в която следователи изтезават предполагаем убиец на деца. А той в признанията си разказва ужасяващи сюжети от своята „дейност“. Разпитите са толкова силови, че в един момент не е ясно кой е насилникът и кой – жертвата. Участват Михаил Мутафов, Пенко Господинов и Стоян Радев, които на 15.10.2011 излизат на сцената на Театър „199“ в премиерата на втората реализация на Гърдев на същия текст. Към тях се присъединява и Никола Мутафов.

Ако е вярно, че човешките комплекси и страхове са с корени в детството, сигурно Мартин Макдона дължи своята привързаност към насилието и безскрупулния език на липсата на родители в детството си. Майка му и баща му, чистачка и строител, го изоставят заедно с брат му в Лондон и се връщат в Ирландия. Момчетата растат сами и на 16 години започват да получават помощи за безработни.

Понеже в Театър „199“ все още се играе „Пухеният“, факт, който сам по себе си е забележителен, не може ли този театър заедно с Народния и Театър „София“ да направят колаборация и да поканят Макдона в София?

Вижте още: НАЙ-СЕРИОЗНИЯТ КАНДИДАТ ЗА „ОСКАР“

Всичко от Димитър Стайков в „Площад Славейков“


Bookshop 728×90