Bookshop Wallpaper

И сега как ще флиртуваме?

Някои актьори са толкова велики на екрана, че ни е трудно да ги приемем за обикновени - а понякога дори и за кофти хора

Кевин Спейси призна, се подвизава в хомосексуалната половина на човечеството. Което в никакъв случай не е осъдително - осъдителното е, че се е възползвал от позициите си, за да притеснява сексуално млади актьори. И още по-лошо: да го прави с 14-годишни деца. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Четено: 6523 пъти E-mail

Откакто през октомври започна кампанията #MeToo, със секса (или по-скоро с „поканата“ за него) се случиха много неща.

Първо, разбрахме, че реалният филм в Холивуд е доста по-страховит от генерираните в студиата му сюжети, които сме съпреживявали с пакет пуканки. Отначало злото имаше едно лице, побрано в корпулентното тяло на продуцента Харви Уайнстийн. Беше лесно да стоварим гняв върху него: ужасно богат, много успял, дебел, грозноват, пък и насилник. При това от най-гнусните – с набор ексхибиционистки номерца, които явно прилага с не особено голямо въображение върху всичко по-симпатично, ходещо на два крака, младо и от женски пол. Чичко Паричко и гнусен мераклия, който налазва млади актриси, сценаристки и асистентки – и срещу една гореща хотелска нощ им гарантира приятна кариера.

След лавината от признания на ужилени от Уайнстийн жени, която за дни заля света, разбрахме и още нещо. Че на жените просто вече не им се понася това. Че насилственото „спазаряване“ на женски ласки срещу изпълняване мечти (абсолютно достижими просто с работа и с талант) вече не върви. Че им е дошло до гуша да премълчават и складират в лошите си спомени истинските сцени, в които някой някъде се е опитал да си упражни комплексите върху гениталиите им. Пък жените заговорят ли силно и едновременно, шумът няма как да не размете праха наоколо.

Преживявам тази кампания лично. Не защото съм изненадана, че това се е случвало в Холивуд, а и навсякъде по света. Всъщност, ние всички някак го подозирахме, защото всички си знаем, че то „така става“, че „то си е така“. Родени сме и сме живели с това знание така, както сме си били наясно, че като завали, се мокрим и след деня идва нощ. Мен, а предполагам и вас, никой не ме е учил, че момченцата трябва да щипят момичетата по задниците и едва напъпилите гърди, ама те го правеха. Нито вкъщи, нито в училище са ми казвали, че ако това ми се случи, не е кой знае какво и е по-добре да си мълча, но то ми се случваше и аз си мълчах.

Сигурна съм, че всяка втора жена има малка „странна“ история от ранното си моминство с някой я близък на семейството, я роднина, който неясно, не съвсем определено като нередно, но и доста притеснително я е закачал. Аз имам две истории, които дълги готини затисках с бетонен блок в съзнанието си. Първата беше на едно гости у приятели на майка ми и баща ми, където един чичо Митко ме покани да седна в скута му (бях на 12, не ми е идвало на ум, че един чичов скут може да се окаже притеснителен) и ми даде да ми ям банан. По онова време бананите ги имаше по Коледа в показните магазини и за тях се чакаше на опашка, така че тоя банан много ми се ядеше и чичо Митко, разбира се, го знаеше. И докато ядях, той взе да ми нашепва разни въпросчета в ухото: харесва ли ми, от коя страна е по-вкусен, искам ли съм да ми покаже как точно се ядял… Всичко това се случваше, докато цялата компания се вихреше в танци, така че никой не виждаше нищо притеснително в мъжа и малкото момиче на коленете му. Вътрешното ми чувство за самосъхранение обаче проговори и ужасно смутена се изнизах от примляскващия чичо Митко и до края на вечерта не го доближих.

Осмелих се да разкажа за това на майка си двадесет и пет години по-късно. Беше като ударена от ток. Разказа ми, че всички още тогава си знаели, че онзи Митко бил „по тънката част“ и че непрекъснато се пробвал върху всички жени наоколо, включително колежките, приятелките и братовчедките на жена си, но никой никога не бил подозирал, че ще задиря малко момиче, дете. Самата ми майка всъщност драматично преживя не факта, че онзи тормози сексуално жени – това и за нея, както и за всички останали, беше просто неприятно поведение, до което ЛИЧНО си отговорна да не се докосваш. Разби я друго – че онзи беше и педофил. Това й дойде в повече и непоносимо, другото… другото си оставаше друго.

Вторият път, когато попаднах в подобна история, беше още по-гнусно. Баща ми беше доста болен, някакви неуредици се случваха у дома и без много обяснения ми казаха, че една нощ ще трябва да преспя у колега на татко и негов добър приятел от години. Няма да спомена името му, защото човекът е възрастен и твърде болен, а и не малко нещастия му минаха през главата, за да го разобличавам сега като похотливец. Но тогава, когато ме настаниха в една стая в дома му (където живееше със семейството си), той дойде и странно започна да се върти наоколо, да ме докосва и гали, да ми говори колко хубаво момиче съм пораснала (бях на 15) и така, уж случайно, да ми стиска ръката, да ме пипа по врата и дори да ми залепи една дълга, мокра целувка по шията. Бях толкова зашеметена от това, което се случва, че не знаех как да реагирам. Съзнавах напълно защо този мъж прави това, но не можех да допусна да го изрека дори пред себе си. Ръцете ми трепереха от ужас, страхувах се другите в къщата да не разберат, за да не кажат, че го съблазнявам – срамувах се до дъното на детската ми душа.

Той дълго стоя в стаята, стори ми се цяла вечност. Помня очите му, мокро впити в коленцата ми (помня, че бях с къса дънкова пола), цигарения му дъх зад жълтеникавите зъби и гласа му, който бях чувала от телевизора, да ме нарича с детското ми име. Излезе от стаята ми по някое време, а аз не мигнах под твърдите чаршафи. Сутринта на закуска се държа все едно нищо не е станало, даже леко делово и студено като човек, който закъснява за работа и бърза. Това още повече ме обърка и някак вътрешно за себе си приех, че онова снощи не е онова, което си мисля. Че е нещо съвсем друго, безобидно, а пък аз, глупачката, съм си нафантазирала всичко.

В следващите години срещнах този човек може би само два-три пъти. Последният път беше в „Пирогов“, където се оказа, че лежи в неврологията. Майка ми се затюхка за здравето му, а на мен… на мен никак, ама никак не ми стана жал.

Но и тази история покрих завинаги – сега е първият път, в който я разказвам. Егоистично терапевтично – да се отърва от нея. И като подтик да си разкажем тези истории, да спрем да ги тъпчем в душите си, да ги извадим от виновното си съзнание, за да разберем, че не носим вината за тях. Важно е да се говори, защото достатъчно дълго сме капсулирали ужаса си в някакви представи за „допустими“ престъпления. Изумително е колко естествено сме си носили тези свои истории, живеели сме с тях тихичко и на ум не ни е идвало да ги разобличим, защото… ами защото „нали това се случва на всички“, защото „айде пък, какво толкова“ или защото „никой друг не протестира и ще ме помислят за луда“

Затова кампанията #MeToo ме зарадва. Жертвите най-после проговориха, а мазните физиономии на сума мачовци на върха взеха да изтичат в канавката на общественото порицание.

В последните дни обаче се случи и друго. Буквално през час започнаха да изскачат нови и нови погребани преди две или три десетилетия случки на сексуален тормоз, касаещи този път не лоени, въшливи от пари чичовци, а безспорни разбивачи на сърца и гигантски актьорски таланти като Кевин Спейси и Дъстин Хофман. Единият, както и сам призна, се подвизава в хомосексуалната половина на човечеството, което в никакъв случай не е осъдително, разбира се. Осъдителното е, че очевидно се е възползвал от позициите си, за да притеснява сексуално млади актьори и още по-лошо: да го прави с четиринадесетгодишни деца. Срещу Хофман пък излезе друга история, този път с тогава седемнадесетгодишно момиче, станало жертва на похотливата му лексика и сексуални фантазии. Както и да го погледнем, отново дете.

Всички сме гледали филмите, в които тези актьорски титани са ни карали да изпитваме върховно естетическо удоволствие. Сега някак ни се наложи да ги видим в една друга, никак не титанична светлина. Докато четях всички тези признания на жертвите, се опитах да си представя и Спейси, и Хофман в историите. Като на филм са ми. Спейси (по-скоро като президента Ъндъруд) натиска младо, атлетично момче по стълбите в лондонския театър „Олд Вик“ (където съм била няколко пъти). Хофман (не знам защо все си го представям като Тутси) яде варени яйца за закуска и казва с онзи негов плътен и леко бавен начин на говорене, че иска и „мек клитор“

Съзнанието ми категорично отделя актьорските им образи от човешките. Не мога да спра да им се възхищавам като артисти. Но и не мога да се отърва от гнусното усещане, че точно тази артистична перверзност не ми понася. Чувствам я и когато гледам филми на Уди Алън или Роман Полански, както и когато слушам музиката на Джако. Хем душата ми се пълни от изкуството им, хем вътрешното ми чувство за справедливост се възпалява. И просто се опитвам да не мисля за тези хора извън творчеството им. Още повече, че много от случките, които днес се разкриват, са станали реалност в едно друго време, когато все още не се говореше за политически коректен език, а разбирането за сексуален тормоз се идентифицираше само с изнасилване. Точно така, както всички го мислехме и го живеехме – беше си „норма“, без дори да сме го обсъждали обществено. Това, признавам си, ужасно ме обърква. Особено в последните дни, когато цял британски министър на отбраната си подаде оставка, защото преди петнадесет години си поставил ръката върху коляното на журналистка, след което дори се извинил…

Мисля, че дойде моментът да спрем за малко и да се огледаме. Да седнем и да поговорим за това къде е границата между престъпното възползване и сексуалния тормоз, между обикновения, човешки флирт и публичното унижаване на нечие джендър или просто лично достойнство. Все пак между човешките същества непрекъснато върви някаква комуникация. Голяма част от нея, съвсем естествено, е свързана със секс или просто привличане. Когато усетиш това спрямо някого, как е добре и безопасно да го демонстрираш? Не стигаме ли до момента, в който всеки по-дълго задържан поглед върху деколтето или очите на една жена или върху задника или предника на един мъж може да се тълкуват като тормоз? Кога и как ще е прието да свалям някого или да бъда сваляна, без непременно веднага след това да се свързвам с адвоката си и да образувам обвинение с финансово измерение, за поругаване или просто за отмъщение? И, както логично отбеляза една приятелка, как хората все пак могат да знаят, че физически не се търпят, ако някак първо не се докоснат?! Пък и няма ли да загубим онова хубаво, плътно и толкова зареждащо флиртуване, което носим по природа?

Предлагам да оставим настрана в този разговор онези лицемерни ценности, които обществото така обича да носи като железен нагръдник за почтеност: верността във връзката, семейството, брачното обвързване, вярата, кариерния възход само с труд и талант… Тези неща не работят, нали си знаем?! Единственото, което остава неподвластно нито на християнски ценности, нито на религиозни постулати, нито на възпитание или етикетни норми, е човешкият нагон. Дори неговите неприемливи изблици можем да понасяме и подминаваме публично, стига да идват от голяма висота – цял Доналд Тръмп в един запис даде точни указания как трябва да се „г… дъ п…“ на една жена. Появиха се дори конспиративни теории за „избухване на Холивуд отвътре чрез сексскандали“, което е, меко казано, несериозно. Притеснително обаче е друго – че от цялата тази лавина започна да страда сериозността на тази тема. Щом под хаштага #MeToo взеха да излизат и вицове…

Някогаq след премиерата на филма „Маргарит и Маргарита“, на актьора Васил Михайлов му бяха нарязали гумиje на колата. Жестът бил съпроводен с писмо, в което зрител се възмущавал, че с образа си на гадния, похотлив партиец от филма Михайлов поругал капитан Петко войвода – роля в едноименния филм, която го направи изключително известен и обичан. Някои хора не могат да разграничат ролята на актьора от неговата същност като човек. Това, което се случи със Спейси и Хофман, както и с поредицата от други изобличени като насилници величия, е, че въпреки страхотните си роли, те се оказаха някак кофти хора. Това вече наистина е проблем.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“


ДС