Bookshop Wallpaper

Идеите на нацията и личната творческа свобода

Властите и/или обществото издигат и премахват паметници, а скулпторите са изпълнители

Тази седмица започна демонтажът на паметника „1300 години България“ пред НДК. Снимка: Веселин Боришев, Клуб Z

Четено: 2396 пъти E-mail

Когато се създава или премахва монумент, художествената свобода е на второ място. Разбира се, че паметникът, който е пред очите на всички, трябва да бъде възложен на истински професионалист, а не на фигурант. Но архитектът и скулпторът не задават основната идея. Те я изпълняват.

Идеята се задава от властите и/или от цялото общество. Властите и/или обществото решават, че изобщо искат да го има или да го няма даден монумент. Те решават дали това ще е храм, паметник на своя или чужда армия, статуя на прочута личност, скулптурна група, свещено дърво, цяла гора, парк, алея на славата, стълб, надпис, олтар, могила, мавзолей, пантеон, могила или нещо друго. Властите и/или обществото издигат и премахват паметници според политическите и културните си схващания и това е част от политическия, моралния и културния пейзаж.

Работата на архитекта и скулптора е в изпълнението, а не в това да налагат своето мнение на обществото и/или на властите. Грубо казано, нацията иска едно или друго – и си плаща за това. Художникът може да го изпълни добре или зле, но трябва да изпълни това, което е поискано. В противен случай нацията може и да се откаже от услугите му, без да го пита.

Партенонът на атинския Акропол е замислен от държавника Перикъл като видим знак за величието на града-държава много преди да дойде изпълнителят Фидий, който да превърне идеята в действителна сграда. Фидий просто нямаше да получи поръчката, ако атинското народно събрание не беше приело предложението на Перикъл.

Знам, че това звучи зле от устата на човек, който сам се занимава с някаква форма на изкуство, но пък точно затова не съм монументалист, а лирик. Който иска да се радва на абсолютна творческа свобода, да не се заема с публично изкуство, а да си стои при по-индивидуалистичните форми. Който пък иска да се занимава с пространството на цели градове, винаги ще бъде принуден да търпи не просто мненията, а направо изискванията на хиляди хора, които не разбират от изкуство, а изискват въплъщението на някоя влиятелна идея.

Нацистките паметници са били доста добре направени. Премахнати са, защото европейските общества са преценили, че тези паметници изразяват безчовечна идея, а не задето са били предполагаемо грозни или неподходящи. Български църкви и войнишки паметници са били премахвани, защото комунистическите власти са искали на тяхно място да издигнат свои паметници, с които да променят (и подменят) историческата памет на нацията. Днес пък бавно тече един процес по преобръщане на този комунистически опит.

В обществото ни има спор именно за историческата памет и той трябва да бъде решен въз основа на политиката и морала, а не въз основа на професионалните мнения на скулптори и архитекти. Скулпторите и архитектите могат на първо време да се включат изключително с политическите и моралните си аргументи – като граждани, а не като професионалисти. И чак когато спорът бъде решен и стане ясно на какви паметници се е спряла нацията ни, ще дойде време за чисто естетическата страна на въпроса, а именно – как да се въплъти в камък и метал сегашната воля на българския народ.

Като теглим чертата, нека архитекти и художници нито за секунда не си позволяват да лъжат, че се изказват в полза на комунистическите паметници в професионално качество. Те нямат това морално право. Любомир Далчев казваше, че за тези монументи няма да се съди естетически, а от гледна точка на историческата истина. За съдбата на един мавзолей е важно кой е положен в него, а изискаността на пропорциите се преценява едва след това.


ДС