Лист wallpaper

Игри на щастието и късмета в театъра

Наградите „Аскеер 2018“: без издънки и несправедливости, без компромиси и реверанси към властта

С образа на Бай Славе в „Чамкория“ Захари Бахаров влезе като ураган в театралното пространство и направи тази година мечтан максимум – лауреат на всички национални награди. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

E-mail

След церемонията на „Аскеер 2018“ театралният въздух остана без електричество. Никакъв изглед за гръмотевици. Няма издънки, няма несправедливости, липсват кървави компромиси, реверанси към властта. Лауреатите сякаш са избрани след хвърляне на жребий между трима абсолютно равностойни кандидати. Който и от тримата да беше предпочетен, щеше да изглежда точно.

В категорията „водеща мъжка роля“ Деян Донков изглеждаше най-близо до статуетката с двете грандиозни изпълнения в „Палачи“ и „Калигула“, където носи цялото представление на гърба си. Но появата на Захари Бахаров с монолога на Бай Славе от Милен Русков в Театър „199“ е наистина знаменателна. Чета тук-там отзиви на простодушни зрители, които признават, че след като са гледали Бахаров, са се върнали към театъра, смятан в един момент за неистинско изкуство, маскиращо проблемите на деня. Ами това му е най-хубавото! Няма да споря точно сега с тях, вкусът е най-индивидуалната черта на личността. Ако не беше променлива величина, криминалистите щяха да го анализират като пръстов отпечатък.

Вижте още: ВЪРХЪТ НА БАХАРОВ

Юлиан Вергов просто няма късмет, че тича заедно с Деян и Бахаров. Макар че в категориите на водещите роли винаги ще пада голямо тичане между великани, респективно – великанки. Да отбележим все пак, че неговата номинация с адвоката Басов от „NeoДачници“ отчита възлово присъствие на мъжа клоун в общо взето дидактичната естетика на спектакъла. Но Захари Бахаров влезе като ураган в театралното пространство и направи тази година мечтан максимум – лауреат на всички национални награди. Чест прави на журито, че не отвори бакалски тефтер и с наплюнчен пръст не отбеляза: „Ама той вече има „Икар“, сега още един колега да зарадваме!“.

При водещата женска роля красивото вълнуващо присъствие на Теодора Духовникова в „Лисичета“ просто нямаше шанс до номинацията на Мария Стефанова. Това е лебедовата песен на голямата актриса, която не чуваше често, че е голяма през активния период на работа, засенчвана от Славка Славова, Таня Масалитинова, Виолета Бахчеванова, Виолета Гиндева, Жоржета Чакърова… Има и морал в нейния избор. Теодора ще трябва да погалва амулета си, за да ѝ се падне ситуация, сходна на „Лисичета“. Това е представление, което се утаява за дълго в паметта.

Мария Стефанова с „Аскеер“ за водеща женска роля. Снимка: Иван Дончев/Театър „Българска армия“

При поддържащите роли Малин Кръстев отвя съперниците си с образа на Дани Тейлър в „Зимата на нашето недоволство“ в Малък градски театър „Зад канала“. Най-ценното в изпълнението му е показването на човек, в който са пресирани качества, за които днешният българин си казва: „Мамка му, да можех и аз!“. Съблазнява свободата в поведението на неговия Дани Тейлър, независим от политически и кариеристични съображения, непукист спрямо парите, нехаещ за онова „всичко да ми е наред“, с което хората оправдават компромисите, подлостите, изневерите си. Тази връзка сцена-зрители не се случва често в съвременния театър.

Тук съжалявам за Явор Бахаров, който за първи път в кариерата си показа, че е отличен актьор – нелигав, избретателен, по-задълбочен, отколкото повърхностен, със страхотно чувство за хумор. Да се държи здраво за Теди Москов, ако може.

Малин Кръстев с „Аскеер“ за поддържаща мъжка роля. Снимка: Иван Дончев/Театър „Българска армия“

Милата Ани Пападопулу! Тя си взе статуетката на поддържаща роля, спонтанно радвайки се за „първи път номинация и за първа награда“. Режисьорката Бина Харалампиева трябва да е прозряла до дъно в нейните душевни кътчета, за да ѝ даде ролята на Бърди в „Лисичета“. Останала дете в непосредственото докосване до реалността без задни мисли и двойни кроежи, страдаща в безчовечната атмосфера на семейството, изолирана извън механиката на деловите му кроежи, компенсираща уязвимостта си с алкохол, което също прави спонтанно, живописно и с мярка, нейната Бърди живее някак си само заради племенницата си. Журито е видяло постижение, благодарение на стила на Харалампиева да скулптира психологически персонажите си.

Анна Пападопулу с „Аскеер“ за поддържаща женска роля. Снимка: Иван Дончев/Театър „Българска армия“

Вижте още: ТЕАТЪР СРЕЩУ НЕ-ТЕАТЪР В НАРОДНИЯ

Тази категория беше ужасно остра и непредвидима. Статуетка заслужават и Стефка Янорова, и Василена Атанасова. Първата, заради природния си усет към режисьорския стил (в случая – на Валентин Ганев), който разиграва привидно забавен, анекдотичен театър, в който обаче са вложени тежки проблеми на личността и положението ѝ в социума. Стефка допълва със своя принос типологията на актрисата в реалността на театъра. Да не забравяме, че тя е все още плаха стъпка на „Армията“ в новия избор да включва и своите постижения в аскеерите. Марджи на Василена е част от лицата, участващи в живота на главния персонаж Итън (Асен Блатечки). Много опитна актриса, Василена се отпуска в еротика, каквато рядко виждаме на сцената. Тя е любовница на Итън, който вече ужасно съжалява за случилото се и се държи с нея като тъп балканец, но е и най-близката приятелка на жена му Мари. Тази двойнственост прави играта на Василена пикантна и пълна с красиви недомлъвки. Друг вид отношения показва тя с Дани Тейлър – загрижена с майчинска топлота. Журито я оценява заради рядкото присъствие на нашата сцена на подобен женски типаж и майсторското изпълнение на Василена.

Категориите „режисура“ и „най-добро представление“ са излекувани отраз. И в двете изборът е за Иван Пантелеев и „NeoДачници“. Това е европейски избор. Да не би да имаме цяла камара режисьори, които са личности в европейския театър, че да се глезим с други решения? Или може би Пантелеев ще довтасва всяка година на място, което му изглежда все по-неприветливо? Журито реши спора между антиподите „Лисичета“ и „Танцът „Делхи“ по соломоновски, давайки статуетката на третия участник. „NeoДачници“ не е толкова прозрачен спектакъл, оценяван повърхностно като дидактична лекция на тема как да се държим във враждебното общество. В неговата статика се движат сложни теми за приспособяването на човека към групата – с омраза към себе си и нея, с изстрадано примирение, с трансформация към оцеляването на клоуна. Според мен, най-интересното в този спектакъл е неусетното развитие на неговия образ – променя се мизансценът, като нова обстановка, за да имат артистите ново пространство за действие, а всъщност се променя структурата на спектъкъла, развиват се темите като в нова пиеса и ново разкритие на лицата.

Вижте още: ТЕЗИ „NEOДАЧНИЦИ“ ДОКАРАХА ПУТИН НА ВЛАСТ

Добри думи да кажем и за третия спектакъл в категорията „най-добро представлние“ – „12-те гневни“ в Театър „Възраждане“ с режисьор Пламен Марков. За дузината артисти остава удоволствието, че са конкурирали мастодонтите от Народния театър. Заслужават си номинацията.

Финалът на церемонията беше награждаването на Васил Михайлов с голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство. Тази формула беше неведнъж иронизирана от големия актьор, който ненавижда официалните дунанми. Верен на оригиналното си чувство за хумор и отегчен от изискването да кисне дълго време на сцената, той коментира пролетните турнета на Военния театър из градчетата на Южна България. Хората им се радвали, възторжени и любопитни, благодарни за срещата с любими артисти. Михайлов не поясни надълго и нашироко как е сравнявал тези срещи с едновремешните си гостувания из страната след Капитан Петко Войвода. Само каза:

„Е, те посрещаха всъщност войводата“.

„Аскеер“ за Васил Михайлов за цялостен принос към театъра. Снимка: Иван Дончев/Театър „Българска армия“

Човек на иронията, дистанциращ се от реалното, благодарение на гигантския си опит и чувството за сигурност, когато не хвърчи в облаците и стъпва здраво на земята, той трябва да е признателен на колегите си от „Армията“. Обичан е на място, където познава формата и мириса на всяко кьоше. Прекрасно е, че „Аскеер“ удостоява с внимание безспорните имена на българския театър, които са подпори на цялата ни култура.


Набуко