Илия Троянов: Досието на Юлия Кръстева е прочиствано

Писателят с обширен анализ на случая във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“

Юлия Кръстева. Снимка: Рикардо де Лука/Writer Pictures - Илия Троянов: Досието на Юлия Кръстева е прочиствано

Юлия Кръстева. Снимка: Рикардо де Лука/Writer Pictures

„Властите са били великодушни“ – под това заглавие „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ публикува обширен анализ от Илия Троянов по случая „Юлия Кръстева“. Подзаглавието гласи: „Юлия Кръстева, една от най-известните интелектуалки на нашето време, предполагаемо е шпионирала свои колеги в полза на България. Един поглед в досието „Сабина“.“

В началото на статията Илия Троянов накратко скицира публичния портрет на Юлия Кръстева и цитира списание „Тайм“, което я беше поставило сред стоте най-значими мислители на човечеството. Авторът отбелязва, че досега българският произход на Кръстева не е играел съществена роля за нейната интелектуална биография, след което обяснява как и защо се е стигнало до откриването на нейното досие.

Троянов, който добре познава архивите на българската ДС от собствените си проучвания, най-вече за монументалното произведение „Власт и съпротива“, внимателно е прочел досието на Кръстева и подробно го анализира. Той посочва, че през 1971 година досието е преминало от Шесто главно управление в Първо главно управление на ДС. Според Троянов това е важен детайл, който говори за контакти на Кръстева със службите още преди официалното ѝ вербуване от ПГУ.

Троянов е убеден, че досието е прочиствано и – както вече отбелязаха други анализатори – доказва това твърдение с двойното и дори тройно номериране на страниците.

Bookshop 300×250 3

„Бързо става ясно какво липсва: писмените доклади на агент „Сабина“. Няма нито един“, пише Илия Троянов и се спира на устните доклади на Кръстева за парижките интелектуални кръгове.

Авторът посочва, че „агентката е докладвала и за български емигранти в Париж, което не ще да е било лесно, защото тези последните бяха подозрително настроени към всеки, излязъл от България по законен начин и въздържащ се от изказвания против тамошния режим“.

По-нататък в обширната статия във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“ Илия Троянов анализира и реакцията на Юлия Кръстева:

„Г-жа Кръстева отрича всичко и твърди, че „някой“ иска да ѝ навреди и да я дискредитира. Това не е изненадващо. Обратното би било много необичайно. Досега почти никога не се е случвало бивши информатори, шпиони или доносници да признаят вината си. В началото всичко се отрича и се говори за фалшификация. Когато доказателствата се окажат необорими, идва ред на твърдението, че въпросният човек не е навредил никому и дори, че е бил воден от патриотичния си дълг. (…) А после следва доживотно мълчание. Като психоаналитичка г-жа Кръстева би трябвало да изпитва особено силен професионален интерес към тези фази на отричането. Аргументът, че липсата на писмени доклади сваля бремето от плещите на г-жа Кръстева, няма тежест. Фактът, че досието ѝ е било прочистено, може да означава тъкмо обратното: че властите са искали да опазят бившата си агентка“, пише Илия Троянов и обяснява сложната система за достъп до досиетата и преплетените компетенции на институциите, които носят отговорност за документите.

Защо да изработват фалшификат?

Възможно ли е тези близо 400 страници наистина да са фалшификация, пита се авторът и продължава:

„Извършителите – този анонимен „някой“, на когото винаги се позовават защитаващите се – трябва да са били сътрудници на ДС, доколкото публикуваното сега досие с голяма вероятност датира още от комунистическите времена. (…) Но за какво им е било на тогавашните тайни служби да изработват един фалшификат? Такова нещо би било обяснимо единствено, ако преди 1989 г-жа Кръстева по сериозен начин се е борила срещу тоталитарния режим на БКП. Ако е била „враг на народната власт“. Вярно обаче е обратното. Младостта на г-жа Кръстева е протекла точно толкова конформистки, колкото и на повечето други хора в онази епоха и в онази система. В интервю за „Нувел Обсерватьор“ от 1974 г. (№ 658) тя съвсем откровено си го разказва: „Както всички други, и аз от шестата или седмата си година членувах в партийните организации на децата и юношите. После влязох в Комсомола. И аз живеех със знанието за борбите на Георги Димитров, за Лайпцигския процес. Детство под знака на спомените за антифашистката борба. Впоследствие моето мислене влезе в марксисткия коловоз“. Това не ѝ създало „никакви проблеми“.

Между другото, баща ѝ, дипломиран теолог, работел като счетоводител към Светия синод на Българската православна църква, която в онази епоха беше просмукана от агенти и информатори на ДС. След промените се оказа, че от 14-те епископи словом и цифром единайсет са били сътрудници на тайните служби. Сред тях е и сегашният патриарх Неофит.

По-късно, след края на следването си, г-жа Кръстева става аспирантка към БАН (Института за български език и литература) и сътрудник на казионните вестници „Народна младеж“ и „Средношколско знаме“. Възнаграждението не закъснява. През 1966-а, когато за огромна част от населението едно пътуване в капиталистическия Запад беше немислимо, на нея ѝ разрешават да замине за Франция със стипендия от френското правителство, но с уговорката, че „нито ще остане, нито ще се омъжи там“. Тя обаче не спазва тези две задължения, а това я превръща в „невъзвръщенец“, както се е казвало навремето. През онези години невъзвръщенците ги съдеха, а често пъти роднините им бяха подлагани на тормоз и дори наказвани. В този случай такова нещо няма, „Сабина“ най-спокойно от време на време дори се връща в „родината, която е измамила“ (според тогавашната терминология). А властите проявяват великодушие и дори позволяват на родителите ѝ и на други роднини да я посещават във Франция.“

В края на статията си Илия Троянов стига до извода, че няма логика досието на Юлия Кръстева да е било изработено като фалшификат – нито от ДС преди 1989 година, нито пък от сегашните български власти. Неговият анализ завършва така:

„Съвършено неразбираемо е защо редица интелектуалци без специални познания на тематиката сега изведнъж застават зад госпожа Кръстева, сякаш сътрудничеството с бруталния потиснически апарат на тоталитарния режим е било някаква дреболия. Юлия Кръстева е носителка на наградата „Хана Аренд“ за политическо мислене (2006) и на наградата „Вацлав Хавел“ (2008). А това би трябвало да задължава както нея, така всички изказващи се по въпроса в много висока степен към политическата почтеност и будност“.

Многобройни статии за случая „Юлия Кръстева“

За Юлия Кръстева през последните дни се появиха още много публикации. Ето няколко заглавия: „Любовни поздрави от Париж“ („Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“), „Политически ужас и частна меланхолия“ („Нойе Цюрхер Цайтунг“), „Случаят Кръстева: да четеш между редовете в полицейските архиви“ („Ди Велт“). Ето накрая още два пасажа от други вестници. Под заглавие „Да се провери спокойно“ „Зюддойче Цайтунг“ между другото коментира:

„Френските реакции на разкритията в България са умерени. Това са много стари неща, режимите от Източния блок отдавна са в историята, а пък на базата на опита с понякога прибързаните обвинения срещу писатели и хора на изкуството след падането на комунизма, вече се е наложила по-голяма доза предпазливост. Архивните документи на тоталитарните режими трябва да се четат с едно наум, пише известната изследователка на архивите Соня Комб“.

Левият германски „Тагесцайтунг“ излезе с предизвикателното заглавие „Предателството на XX век“, а в статията четем:

„Можем добре да си представим, че Кръстева се е съгласила на такава агентурна дейност, за да ѝ разрешат през 1965 да замине за чужбина. Необходимо ли е било обаче ефективно да дава на ДС информация за интелектуалците и комунистическите симпатизанти или пък за френската външна политика? (…) Днес от наказателно-правна гледна точка подобна шпионска и агентурна дейност е покрита с давност. Но тя въпреки това си остава твърде конфузна“.

„Дойче Веле“ потърси Илия Троянов за коментар. Той отложи интервюто поради липса на време.

Източник: „Дойче Веле“

Bookshop 728×90