#ИскаПлаче

В България днес може да бъдеш бит и дори убит посред бял ден, на спирка, пред очите на всички, които ще наблюдават агонията ти през прозорците на автобуса

72-годишна жена е със счупен таз, след като младеж я изрита в гърба на автобусна спирка в Бургас. Снимка: Стоп кадър от охранителна камера - #ИскаПлаче

72-годишна жена е със счупен таз, след като младеж я изрита в гърба на автобусна спирка в Бургас. Снимка: Стоп кадър от охранителна камера

Три истински сюжета от последните дни, България, двадесет и първи век.

Вие сте човек, дама на седемдесет и малко години. Живеете в китен морски град, обявен за най-добрия за живеене в България. Сравнително сте добре – движите се спокойно сама, с бастунче. Имате си ежедневни задачи, които си следвате и не пречите на никого. Или поне така си мислите, докато в един майски ден не се оказвате на модерна градска автобусна спирка да чакате своя рейс. Точно тогава, съвсем без причина, нещо зверски ви блъсва откъм гърба. Докато се ориентирате какво става, вече безпомощно лежите на земята между пазарската си торбичка и бастуна, а някакъв озверял мъж нещо крещи. Още не усещате болка, защото шокът е по-силен. Виждате мъжа в лицето – надвесва се над вас и замахва. Осъзнавате как животът ви, ей така на тази спирка, в този най-хубав за живеене китен морски град, може да приключи под ритниците на някакъв човек. И което е по-страшното – пред очите на останалите безучастни хора на спирката.

Гледам това видео на пребитата възрастна дама от Бургас десетки пъти. Знам всеки детайл от него, от двата записа, които се въртят в интернет. Гледам го и не мога да повярвам. Или по-скоро не искам да повярвам. Виждам цялата агресия на един, засега известен като психично болен, човек, която, ако наистина е факт, някак ще ми се наложи да преглътна. Въпреки стотиците въпроси, изникнали в главата ми относно психичното здраве на населението и методите на неговото лечение у нас. Не мога да преглътна обаче други неща. Защо никой и по никакъв начин не се опитва да спре насилника. Защо единственият мъж на същата тази спирка, видимо физически добре и млад, продължава да пуши цигарата си, докато биячът се връща на няколко пъти. Защо същият този единствен мъж, останал зад гърба на агресора, не прави никакъв опит да го обезвреди, а вместо това се мята пъргаво на пристигащия автобус. Защо младото момиче вдясно на екрана продължава да си гледа в телефона и изчезва бодро без да потърси помощ. Къде са хората и защо около жертвата плахо се събират няколко видимо немлади жени, които също смятат за нормално да оставят пребитата сам сама на спирката. Как така шофьорите и на двата пристигащи автобуса не слизат да видят какво се случва? Кое кара останалите хора в превозните средства, станали случайни свидетели на нечия безпомощност, кротко да си останат по седалките?

Америка за България

Още много мога да питам.

Ето ви го и вторият сюжет.

Вие сте мъж в разцвета на силите си, финансист сте, работите в Лондон. В някакъв проклет от съдбата ден кой знае защо решавате да скокнете до едно недалечно и все още екзотично място като България, за да се разходите по чисто туристически причини. Крачите си бавно из центъра на София, заобиколени от все по-оскъдните й градски исторически забележителности, но все пак ви е интересно: ново място, нови хора, друг манталитет и ритъм. И точно тогава, когато най-малко очаквате, насред централно кръстовище, около Руски паметник, изневиделица ви пребиват. Нямате време да разберете защо – просто усещате ударите и юмруците в лицето. Биячите ви изчезват без особено да се постараят да са бързи. Хората наоколо стават невидими. Никой не идва да ви помогне. Когато се опитвате да спрете такси, крещейки „хоспитал, хоспитал“, не просто никой не спира, ами един от шофьорите забързано вдига отворения прозорец на колата си и пренебрежително ви прави жест, че няма да ви вземе. Докато лицето ви кърви, някак успявате да стигнете до болницата, където ви оказват първа помощ. Когато по-късно в полицията давате показания, се налага да прекарате там часове наред, докато извикат преводач, който да помогне за разпита, тъй като в цялото управление няма човек, който да владее английски. И докато се чудите какво се случва в тази луда, отвратителна, негостоприемна страна със зли и безчовечни хора, все още не си давате сметка, че проблемът се оказва у вас, защото сте… защото сте чернокож!

„Разхождах се из града, разглеждах. Бях около Руски паметник и ме нападнаха в гръб. После един непознат ме удари силно в лицето. Като дойдох на себе си очите ми бяха замъглени – не виждах добре. Виждах мъгливо, че стои там. После отново ме приближи. Питах го – Какво не е наред? Защо ме удари? – Той просто продължи оттам, откъдето беше дошъл. Видях и втори човек. Не разбрах какво каза и извади малък джобен нож. Опита се да го отвори”, разказва пострадалият Окон Анянихи.

Този сюжет ме застигна вчера по информационното трасе. Видях лицето на мъжа от нигерийски произход на снимка – с окървавена уста и абсолютно невярващ на случващото се поглед. Докато четях информацията, ме беше срам. Като човек, като българка. Срам от това, което този човек ще си спомня от „проклетата България“. Да, той така ще я нарича. Така бих я наричала и аз на негово място. И не заради страната, а заради хората, които живеят в нея. Онзи.. как беше… гостоприемен, топъл, състрадателен и артистичен славянски народ, който стои незабелязан и непознат на световната карта… Е, забелязват ни. И ни опознават. Като хубаво ги пребием без причина и коравосърдечно ги оставим да оцеляват в собствената ни джунгла.

„АКО НЯМАХ ЛОШИ СЪНИЩА“

Да ви разкажа обаче и третият сюжет.

Един човек става политик. Посочен е за важен държавнически пост, част от управляващия апарат на България. В социалната мрежа скоростно се разпространява снимка, на която същият този човек е с вдигната в хитлеристки поздрав ръка пред восъчна фигура на едноименния фашист. Скандал не се развихря – все пак това е България и скандалите ни са за далеч по-делнични неща, като например колко е стара жената на френския президент. Но някакво социално мърморене се оформя и на него реагира по-високопоставеният в партията на въпросния проекто-държавник човек. И цинично обяснява, че това е една шегичка, съвсем в стила на световното чувство за хумор, където очевидно е нормално да се вписват и личните му „забавления“ от някогашно младежко посещение в лагера Бухенвалд.

Зам.-министърът на регионалното развитие Павел Тенев подаде оставка заради снимка с поздрав „Хайл Хитлер“ пред восъчни фигури на нацисти в музея „Гревен“ в Париж.

На случката и изявлението на лидера на въпросната много патриотична партия не среща сериозна реакция в правителството. „Шегичката“ потъва в графата „не важно“. Ама разбира се, какво ни интересуват нас някакви си там избити по зверски начин невинни хора преди има-няма осемдесет години?! И защо пък да не е смешно да се подиграваш с жените, чиито мозъци са били човъркани на живо и в чиито утроби е слагана киселина, с мъжете, чиито полови органи са били рязани, чиито тела са служели за извратени „медицински“ опити в името на науката, с децата, кълцани като опитни мишки?! Че не е ли страшен смях да се бъзикаш със загиналите в газовите камери, а? Ми то тука на територията нали и без това най-добре в целия свят знаем, че тия камери май и не ги е имало и че това всъщност не са били никакви лагери на смъртта, ми малко по-екстремни спа центрове, измислени от световната конспирация?! Пък и хайде, моля ви се, какви хора са били това – цигани, евреи, цветнокожи? Та това са „човекоподобни“ – нали така публично и необезпокоявано ги нарича същият този патриотичен лидер, дето така весело си е прекарал някога на посещение в Бухенвалд?!

Питате ли се вече какво е общото между тези три съвременни, български сюжета? Липсата на човечност! Тоталното празно, вакуумирано откъм човещина пространство, обитавано от изнемощели, освирепели, озлобени и безчувствени зомбита, наричащи себе си българи. Общото е сковаващият ужас, който се носи около нас! Тук можеш да бъдеш бит и дори убит посред бял ден, на автобусна спирка, пред очите на всички, които ще предпочетат да наблюдават агонията ти през прозорците на автобуса. Тук ще бъдеш оставен да лежиш в кръвта си на улицата, защото кожата ти е черна. Тук един таксиджия ще ти откаже да те закара до болница, за да не му изцапаш автомобила с африканската си кръв. Тук дори полицията ще те държи дванадесет часа като затворник на собствения ти скапан късмет да се озовеш на това адско място, защото няма да има един служител, който да може да ти проговори на английски. В тази страна също така вече официално можеш да си викаш „зиг-хайл!“ или „циганите на сапун“, да се бъзикаш с лагерите на смъртта и спокойно да делиш хората на категории – и не само нищо няма да ти се случи, ами ето на – и държавата можеш да поведеш. То точно така се е случвало и преди – има-няма осемдесет години, още има живи хора да помнят…

У нас омразата заживя в кристализиран вид. Тя се усъвършенства, пречисти и постепенно се легализирала. Окопава се в практики, които минават незабелязано. Аз разбирам генеалогията на тази омраза – в България има толкова много хора, които така истински мразят себе си и живота си, че единственият им начин поне малко да ги заобичат, е да намразят по-силно нещо друго. Тук обичта се дефинира като по-малка омраза. Тя избуява уродливо над повсеместното, тотално мразене на всичко и така нарича себе си с имената на едни други категории – достойнство, човеколюбие, нормалност, съпричастност, състрадание, взаимопомощ, любов. Тя краде имената им и се настанява в тях, като постепенно и сигурно предефинира понятията. Любовта е към имагинерното нещо, наричано от тези хора „родина“. Съпричастността е към себеподобните. Достойнството е по-ниско от страха. Състраданието е в литературата. Смешното е това, над което те се смеят, независимо какво и за кого означава то. И всичко това е нормалността. Новата нормалност.

Не знам как да завърша този текст. Отвътре ми напира да е с някакъв призив, но вече не знам какъв. Исках да е с някакъв позитивен апломб, но такъв не мога да измисля. Надявах се да сътворя нещо събуждащо и стряскащо от типа на „как допуснахме“, „не ни ли е срам“ и „къде сме, хора“, но дори и този патос ми горчи. А и вече не виждам смисъл. Знам как да се боря срещу държавата, но нямам механизъм да се боря с манталитета. Мога да атакувам държавници и постове, но как да атакувам хората – ако го направя, нали рискувам да се превърна в една от тях. Гласът на такива като мен вече е толкова слаб и изнемощял, че го наричат „врякане“. Идеите и борбите ни са толкова екзотични в тази обезумяла страна, че събираме целия възможен хейт на неудовлетворените и мразещите, които само така могат някак да се почувстват ценни.

Рядко в живота и работата си съм била толкова отчаяна. Тези три сюжета обаче наистина ме съсипаха. Като човек и журналист. Като личност и професионалист. Затова ще завърша този текст така:

Точно тази България не е моята. И точно тези хора не са моят народ. Срам ме е.

Bookshop 728×90