Bookshop March 2017 2

Истината за нашето българско несбъдване

Владимир Зарев за романа „Камбаната“ на Недялко Славов

Камбаната на Недялко Славов е във всеки от нас, всеки от нас трябва да я чуе от високата камбанария на своя ум и сърце и да се пробуди. Снимка: БГНЕС

Четено: 4177 пъти E-mail

От години познавах Недялко Славов като поет, харесвах и ценях неговите стихотворения, виденията му, изпълнени с особена зряла тъга и със запомнящи се смисли. Затова бях изненадан и озадачен, когато той започна да пише проза, постепенно моето удивление нарастваше именно защото романите му „Вертиго“, „Фаустино“, „Портрет на поета като млад“ и особено „432 херца“ постепенно засилваха впечатлението ми, че в националната ни литература – късно, но не просто убедително, а някак помитащо – навлиза един оригинален, талантлив белетрист. Последният му роман – „Камбаната“, задълбочи това щастливо усещане, ще кажа веднага и направо, че това е едно от най-значимите прозаични произведения, написани през мъчителния ни и несвършващ преход.

Светът, който ни заобикаля, е реален, вещественият свят около нас съществува, но лишен от енергията на нашето духовно любопитство, той е неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на предметния свят, бездиханната дрямка на природата. За да се пробуди този унесен в себе си свят, той трябва да бъде назован и така единствено словото и талантът на твореца, неговото въображение и интуицията му разбуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и в История.

Призвание и вътрешен копнеж на всеки истински творец е да създаде свой познаваем, но неповторимо личен свят. Колкото по-значим е този творец, толкова неговият свят е по-величествен и самобитен, по-неизчерпаем и недостижимо единствен. Светът на Недялко Славов непрекъснато се наслагва и усложнява, той е оригинален и изтръгнат от унеса на тавтологията, от повторението на ежедневието, той е навсякъде около нас, но ние можем да го видим единствено и само в неговите прекрасни романи. Така всеки истински писател е неоспорим еретик, който доизмисля и досътворява видимия, божествения свят, а също доизмисля и досътворява човека. Безкрайността на човека. Това той постига с помощта на най-възхитителното достижение на разума, с помощта на своя талант и с най-чувствителните си сетива – с въображението и с интуицията си. А романът „Камбаната“ е изграден с могъщо въображение и с интуиция, която надниква не само в трагедията и руините на едно забравено от хората село, но и в дълбината на цялостния ни и така деформиран живот.

Да описваме битието, като го разгадаваме и променяме, не е въпрос само на интелектуална наслада, но е и опит да се разбере действителността, като повлияваме върху нея и я превръщаме и в социално познание, и в чиста духовност. Постижението на Недялко Славов се състои в това, че без дори да го желае, той не само проумява, но и разширява света, заобикалящото ни… и окриляващо, и трагическо съществуване. В неговия роман животът в странджанското село непрекъснато гасне и се смалява, но от друга страна, същият този живот сякаш израства и се извисява, изпълва се с могъщи страсти и познание, превръща се в метафора на цялото ни разпадащо се битие. В някакъв смисъл Недялко Славов допълва действителността със собствените си представи, размисли и преживявания, породени от нея, и наистина разширява съществуващото, като го натоварва със смисли, като определя за съдбовни не толкова самите факти и събития, а техните сенки и значения. Ето защо познатият, повтарящият се обективен свят, като премине през въображението и интуицията на писателя, става реално безграничен и се превръща в нещо различно от действителността, в нещо само негово и уникално. Недялко Славов рисува не само това, което се вижда, а се опитва да надникне зад него, ще употребя по-точната дума – отвъд него. Разказът му е преизпълнен със словесни метафори, а те съдържат в себе си конкретния образ, но и неговата драма, загатнатите в него прозрения. Езикът, в който е вградена „Камбаната“, е наситен и пределно поетичен, на места епичен, на места грубоват и делничен, ала точно това смешение от чудесна метафоричност и битова прозаика създава усещането за нещо прекрасно, надреално и едновременно с това за ярка, понякога яростна автентичност.

Но нека се опитам да обясня мощното въздействие, а също дълбокия смисъл, вложен в този прекрасен роман. Върху фона на социалния и нравствен разпад, който беляза българския преход, в „Камбаната“ се поставя основният екзистенциален и философски проблем за доброто и злото, за тяхната постоянна борба и взаимосвързаност, за това, че те са съдбовно преплетени у нас и че между тях се създава тайнствена причинно-следствена връзка. Защото и доброто, и злото еднакво присъстват в ума и в душата ни, ласкаят ни, примамват всеки от нас, въпросът е какво от тях външният свят ни е нашепнал и внушил.

Вено (Венко) израства в едно незначително странджанско село, той поема в себе си гълчавата, пяната и пороя на живота, хората с техните изконни странности, с добродетелите и недостатъците им, а също в съзнанието му се уталожва величието и чистотата на природата, в него попива драматизмът при смяната на сезоните, земният мирис на вятъра и ароматите на полето, тъгата на залезите и дълбочината на разжареното нощно небе. Този малък, привидно незначителен свят всъщност е безкраен и бележи като жига душата на героя, защото това е и ще остане единственият, обживеният, неповторимият и завинаги неговият свят.

Поради невъздържания си и гневлив нрав Вено извършва две разделени във времето, но втрисащи ни убийства. Лежи дълго, с години, в затвора, ала после той, причинителят на злото, ще извърши огромна добрина, ще поеме непосилната участ да брани и спасява селото. В затвора Вено ще научи няколко неща. Още в детството и юношеството си той добре познава насилието (то започва от вечно смръщения поглед на баща му), но в затвора ще трябва да свикне с несвободата и с потискащата самота. С премазващата несвобода и самотата, която обезличава. Там, в затвора, той ще започне да чете книги, привидно те го спасяват от самотата, но всъщност го удавят в своите различни светове и многолюдие. Книгите са пренаселени с хора и тяхната житейска „бъбривост“ не го разсейва, а допълнително го потиска и почти го довежда до лудост. Именно в самотата на затвора героят на Недялко Славов ще разбере, че в копнежа си да споделя и обича, е способен да се влюби платонично дори в мъж.

Когато излиза от затвора, Вено е все така несвободен и осъден на самота, но сега той е загубил и своя единствен и неповторим свят, защото селото е до болка променено, хората в него са други, остарели и безпомощни, никому ненужни, захвърлени от съдбата си като вехти и дрипави дрехи.

Най-сетне намерил смисъла на живота си – да брани своите съселяни от посегателствата на циганите (Мематите), Вено остава разтърсващо сам пред злото, а над него се възправят отчаянието, плъзналото човешко страдание и цялата възможна несправедливост. Той е готов да пожертва себе си, за да спаси и откупи селската черква с камбанарията и камбаната. За да събере парите – неизплатените петнадесет хиляди лева, Вено се бие пет пъти смъртно с нож за по три хиляди лева, но това се оказва недостатъчно. Мематите (те са зловещата метафора на злото, всъщност попълзновението на прокобата и развалата) са навсякъде. Героят не изпитва страх за себе си, нито разхлабващо волята покаяние, но цялото насилие, което Мематите причиняват на селото, на неговия изтърбушен и зейнал като рана свят, се струпва със зловеща неотменност върху него. За жалост, Вено не успява да спаси селото и любовта си, ала най-важното – той не успява да спаси прокълнатото и умиращо добро.

„Какво да правя? – пита се объркан той. – Какво следваше? Кого спасявах? И спасявах ли някого? Или водех пожара след себе си?“

Кулминацията на романа е в оня миг на крайната човешка неблагодарност, когато баба Стойна отхвърля добрината му, обвинява и проклина неговата човечност, възвисяващата го саможертва. И той полудява, започва безредно да хвърля камъни, сякаш за да засипе с тях другите, но и себе си.

„Роби, мръсни роби – шептях, докато хвърлях. – Роби, мръсни роби – взех да надигам глас. – Роби, мръсни роби!“ Вече крещях, докато вървях и се спъвах през гробището на къщите. С тия викове влязох в двора на църквата. „Ро-би, мръс-ни роби! – накъсвах виковете си, докато изкачвах стълбището на камбанарията. С тия викове заблъсках камбаната. С пълно гърло на всеки удар изревавах: „Роби! – Между двата удара крещях: – …мръсни! И още: – …роби!“

Защото виновни са не само Мематите – разбирайте несправедливостта на времето, ала и самите хора; виновни за смъртта на цял един свят сме всички ние. Интересни, изпълнени с всеотдайност, болка и драматизъм са и женските образи в романа. Менда ще потърси закрилата и мъжката сила на Вено, но после, обладана от страха и угризенията си, ще го изостави в самотата и обречението му. Вено няма да умре, съсечен от Мематите, ще го спаси голямата му любов Лейла, която в последния миг ще го замени със себе си и на засадата, поставена от тях, ще се подложи под съсичащия удар на брадвата. Оная гордата, нежна и излъчваща душевна чистота Лейла, която в юношеството разбужда душата му, и сегашната наплашена до смърт, продаваната и купуваната проститутка, курвата Лейла, която ще го заведе до Мематите, но ще поеме неговата участ и голгота.

Така чрез трагичната съдба на Вено „Камбаната“ се превръща в епичен разказ за трагическата смърт на едно странджанско село, за погрома над едно човешко обиталище, което е имало изпълнено с живот минало, но няма бъдеще. За едно ограбено човешко съществуване, което е лишено от памет и е превърнато единствено в настояще. Това всъщност е разказ за мъчителното разграбване, обезличаване и умиране на стотици български села, в които са расли деца, в които земята, поминъкът и училищата са били живи, имали са богата история, заличена в тези белязани от егоизма години, и бяха превърнати в оглозгани и продънени руини, в призраци.

Сега позволете ми да кажа няколко думи за разлюшканата и помитаща сила на самата камбана. Тя е гласът на вярата, избликът, викът и шепотът, звънът и издиханието на вярата – и аз я чух в себе си. Камбаната на Недялко Славов е във всеки от нас, всеки от нас трябва да я чуе от високата камбанария на своя ум и сърце и да се пробуди. Защото – ще повторя – виновни сме всички, които позволихме на „Мематите“ да превземат и оскърбят нашия живот, да изпепелят надеждите ни и да превърнат бъдещето ни в постоянно настояще. Защото, докато Вено е сам в борбата с несправедливостта и със злото, всички ние ще губим най-безлично и жестоко тази борба.

Най-сетне ще спомена това, че романът „Камбаната“ никога няма да свърши… ще се чете сега и завинаги. Той вече е част от истината, съдбовна, потискаща и красива част от истината за нашето българско несбъдване!


Ако нямах лоши сънища | Премиера