Bookshop March 2017 2

Историята на нашето все още живо „вчера”

Ивайло Знеполски в търсене на обективната истина извън пропагандата

За „Историкът и множественото минало” Ивайло Знеполски използва самия комунистически материал. Начините, по които някогашният режим изграждаше своя собствен исторически разказ, продължават да са интересни, най-малкото като пример за това как не се пише история. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 1179 пъти E-mail

Миналото не е отминало. Съвременните ни пристрастия, политическите ни тревоги, обърквания и вкусове идват пряко от незавършилия процес по осмисляне на комунистическия режим. И нещата изобщо не опират само до това свършил ли е комунизмът, имало ли го е изобщо и в демокрация ли живеем. Нашите историци невинаги знаят как да се отнесат към тези теми. Образованието ни не отговаря на тези въпроси. Остава ни само да следваме личните си пристрастия, които не само са ненадеждни, ами с времето стават и все по-несигурни. Българската публика масово е несигурна в разбирането си към настоящето, защото не знае как да се постави спрямо миналото.

Разбира се, най-лесният отговор на несигурността е пропагандата. Тя дава уют и яснота, макар обикновено да жертва нюансите на действителността. Проф. Знеполски търси по-трудния път. Задачата на историка е да замести пропагандата с цялостно схващане на процесите и на отделния факт, без напълно да се отказва от надеждата за постижимост на обективната истина. За да постигне целта си или поне да се доближи до нея, историкът трябва да следва рационални процедури. В известен смисъл „Историкът и множественото минало” е същият опит за рационализиране на занаята, какъвто е и „Апология на историята” от Марк Блок.

До болка излишни са станали конкуриращите се наративи. Комунизмът, който е или „добър”, или „лош”, или „няма отношение към настоящето”, или пък „реално никога не го е имало” са типове обяснения, които се провалиха. Публиката спря да ги разбира и спря да ги чува. От политиците си тя не иска исторически мнения, а от историците си не иска политически. Затова Знеполски се стреми към едно ясно изложение на добросъвестния метод, на изследователския подход. Книгата му е адресирана най-вече до специалистите, които сега се потапят в историята на нашето все още живо „вчера”.

„Историкът и множественото минало” не е сух текст, достъпен само за посветени. Читателят извън гилдията може да намери „свои” страници и глави, но ще го интересуват готовите преценки и най-оголената, неизбежна част от фактологията, а не толкова разсъжденията върху метода. Този материал също е откриваем в книгата, защото проф. Знеполски широко използва самия комунистически материал. Начините, по които някогашният режим изграждаше своя собствен исторически разказ, продължават да са интересни, най-малкото като пример за това как не се пише история.

Използването на противоречиви извори и памети, привличането на разнообразен материал и сблъскването на източници имат цел и тя не е „дебат” сам по себе си. Добре информираният дебат е само средство, чрез което най-сетне може да се стигне до задълбочен и ясен отговор на историческите питания. Знеполски демонстрира това по убедителен начин в своята малко интровертна, малко „езотерична” от професионална гледна точка книга.

„Историкът и множественото минало” ще ни позволи да четем например „Бивши хора” от тандема Лилков-Христов по по-критичен начин – не с отхвърляне, а с разбиране на неизбежното (и дори ценно) острастяване на разказа. Книгата на Знеполски в този смисъл е полезна и отрезвяваща, защото ни показва как градим сюжети в ума си и къде се затрудняваме да превърнем трудните теми в хладна, функционираща историография. Ивайло Знеполски се доближава до Цветан Тодоров.

„Историкът и множественото минало” е издание на „Сиела”.

Bookshop March 2017 1