Arena Open 2

Измисленият свят на българския емигрант

Сред нашенците, напуснали родината, никой не е нито бачкатор, нито чистач – всички са мениджъри

Снимка: Румен Добрев

Четено: 36943 пъти E-mail

В края на осемдесетте години на миналия век, когато моето поколение завършваше училище, имахме т. нар. УПК. У-пе-ка-то се разшифроваше като учебно професионален комплекс и под претенциозната абревиатура всъщност се криеше поредната безмозъчна социалистическа идея всяко дете и бъдеща многостранно развита личност да излезе от училище с по един усвоен занаят. Така че елитна – неелитна гимназия, отличник – неотличник, математик или хуманитарист – в последната година от училище това нямаше никакво значение.

Четири дни в седмицата всички сменяхме училищата си и учехме усилено за заварчици, общи работници, градинари, помощник-готвачи, монтьори, лелки в детска градина. От висококвалифицираните си университетски преподаватели попадахме в компанията на бивши бачкатори, стигнали до степента „преподавател“, от които трябваше да научаваме тънкостите на работата, дето щеше във всички случаи да ни носи реализация на полето на колективния труд за общото благо.

Социалистическата езикова стилистика обаче, колкото и да се гордееше с героите си на труда, леко се гнусеше от несложността на техните занимания – политическата соц система така и никога няма да може да се раздели с комплекса си за малоценност от начетеността на буржоазията. Та за да придаде повече важност и да оцвети с престиж онези „по-ниски“ професии, тя държеше да ги нарича сложно, чрез специални езикови структури, стигащи до пълен абсурд. Така например нито един от нас не учеше за продавач, а за продавач-консултант. Градинарят беше специалист озеленител, лелката в детската градина – помощник-възпитател, а всички монтьори, заварчици и общи работници бяха оператори на нещо. Фолклорът от онова време безупречно беше усетил нелепостта на подобни езикови заменки и се беше развихрил с отлични попадения – според него например овчарят вече беше „оператор на биологична единица“, а под „оператор на РК 1“ се спотайваше сложната професионална парадигма на… ползващия ръчна количка с едно колело.

Неслучайно се сещам за онова време и неговата напудрена словестна еквилибристика. Към спомена за него ме връща напоследък един повтарящ се обществен феномен от по-ново време – традиционното лятно завръщане на българската емиграция в родината. От близо тридесет години, след демократичните промени, този отделен и много интересен плаващ слой от българското общество има възможността да се прибира у дома и по стара народна традиция да осведомява родата, близките и далечните за това какви ги върши там някъде, на новото си място. Дотук чудесно – кой не иска да държи близка връзката с родното си място и хората, с които е отрасъл. И какво по-хубаво от това да можеш да споделиш с тези от миналото ти настоящето си и предстоящото си бъдеще?! Така де, ама точно тук се включва онзи изконен наш български механизъм никога да не казваме на всеослушание самата истина за това, което ни се случва и което сме. От една страна българското възпитание предполага да не се хвалиш много с постиженията си, не толкова защото перченето и пъченето са грехове или проява на известна първичност във възприятията, колкото от чисто и просто суеверие. Пусто да не ни завидят на хубавото, дай да не го споделяме, че лоши очи, мръсни мисли, черна завист и черни магии ще ни се стоварят на главите, пу-пу, да не чуе дяволът, да спи зло под камък!

Има и друго. И то, оказва се, е толкова силно, че си го носим и пренасяме не само от социализма и неговото езиково шикаклавене, ами и далеч отпреди това – от времето, когато излъчилият се от стадото винаги, абсолютно винаги трябва да изглежда напълно успял, удовлетворен и изцяло независим от него. До такава степен, че да може, връщайки се в групата, която е напуснал, да осветлява членовете й за живота си с известна доза снизходителна ироничност и назидателност. Измъкналият се от стадото не може да е останал овца – той винаги се връща ако не като вълк, то поне като куче пазач. Само че, за да разбере и последното агне за това, завърналият се трябва да се похвали. Иначе как ще накара вперилата с надежда очи в него родна публика…. да с пукне от яд, че не е на негово място? И дори и да не се топи от завист, нали в никакъв случай не трябва да оцени измъкналия се като провалил се?! „Наше лошо нема“, както казват шопите. „Българите се оправяме навсякъде“, твърди съвременната народна мъдрост.

Преди година случайно попаднах на гости, чиито най-важни посетители бяха семейство българи, дългогодишни емигранти в Щатите. На въпросната вечеря всички ги гледаха с особен интерес, защото те си и изглеждаха различно. Мъжът се беше издокарал с каубойска шапка и сако с налакътници и приличаше на изпаднал кънтри певец, а съпругата му носеше с гордост всички видими белези на американската успешна съпруга – перлено герданче, прибрана причесчица, прилежна рокля на цветя и широкозъба усмивка. Из хората наоколо тихичко циркулираше информацията, че господинът имал транспортна компания с десетки камиони, а пък жена му била собственик на най-успешната фирма за почистване в града (говорим за Сиатъл). Семейството избягваше да се впуска в кой знае колко обяснения за живота си отвъд океана, но от време на време даваше малки детайли от него – „имах три тракс, които пътуваха към Мексико…“, „назначих един полиш на работа…“, „шофьорите ми като минават бордъра…“ споделяше мъжът с каубойската шапка пред зяпналите усти на останалите обикновени нашенци на гостито. „Ми всеки уикенд ходим на хорс райдинг“, „правихме барбекю с един партнър на Ицо“, „като ходим в Ел Ей, аз винаги се обаждам на една приятелка, с която си шервахме клиенти по едно време“ се извисява гласът на съпругата, станала център на внимание след зареяните по осъществената американска мечта български дами. Чудесно – поредните успели сънародници, които скромно споделят опита си, докато въздишат, че няма по-хубави домати от нашите и че когато на верандата в американската си къща пият по една ракия, тя не е със същия вкус като у нас тука, дееее…. мааму, ай наздраве по тоя случай!

Три дни по-късно по стечение на обстоятелствата и според прилежащата на съдбата ирония попадам на друго място, където от дума на дума става ясно, че онези същите американски българи са добре познати. Само че Ицо не бил собственик на тракс, ами самият карал камион и кръстосвал Щатите от двадесет години насам. Жена му пък, тази с почистващата фирма, си изкарвала прехраната с еднолично чистене на домове. Толкова. Работели като луди от сутрин до здрач, едва успели да съберат пари да си купят сравнително малка къща и изобщо борели се като лъвове, за да свържат двата края…

Стана ми тъжно от изненадващо блесналата истина. Та нима не е достатъчно достойно да шариш из необятната американска земя зад волана на един от онези гигантски камиони, за да си изкараш прехраната? Срамно ли е да чистиш чуждите къщи, за да помагаш на семейството си, да изучиш децата си, да живееш добре? Разбира се, че не е. Но на нашенеца отвътре му идва ей така, „за хубаво“ да послъже, да преувеличи, да си доизмисли – дали заради отколешната дребна завист, която така стабилно ни тече във вените, дали заради човещинката да изпъкнеш по какъвто и да е начин, дали пък поради естествената митомания, не знам. Факт е, че от този синдром на лъжливото овчарче страдат най-вече малко по-образованите и донякъде реализирали се и у нас българи. Веднъж решени да напуснат страната си по каквато и да е причина, на тези хора им е особено важно обществеността да чува за тях само най-велики неща. Затова и никой от тях не е нито бачкатор, нито чистач, нито най-ниско ниво служител – те всички са мениджъри! Мениджър в билдинг канстракшнс, мениджър по хигиената, старт ъп мениджър – абе мениджър да е! Каквото и да се е случило в онзи там техен живот, те не са готови да споделят битките и провалите си, защото у нас провалът е повод за чуждо възтържествуване. А пък що ще им доставяме това удоволствие да ни се радват, че не сме успели?!

Поради тази причина българите експати нямат провали, а имат „приключени проекти“ или „финализирани мисии“. Те не се местят от град на град, защото търсят по-добра работа и по-смислена реализация, защото ги уволняват или не могат да си намерят препитание, а защото „ги изискват на по-високо ниво“ и „търсят нови предизвикателства“. Онази толкова българска необходимост да се представим пред чужденците си има днес свое достойно продължение – като сме станали и ние чужденци, да се покажем подобаващо пред нашенците. Няма значение, че надуваме сапунени мехури и ненужни балони, с които може да полети само собствената ни представа за самите нас. Отлично знаем, че всеки труд е достоен и няма срамна работа – тези ги говори вечер на детето, преди да заспи, ама иначе разправяй измислици-премислици на онези в родината, та да можеш да си повярваш, че наистина си успял.

Пък той, успехът, е в друго. И ти така или иначе си го постигнал. Защото той е в надеждите и провалите, които претърпяваш на чуждото място. Той е в спането в колата или под моста, когато си нямал покрив над главата си. Той е в хлопането от врата на врата, в разнасянето на пици, в метенето на улиците. Той е в денонощното бачкане за жълти стотинки. Той е в университетската ти диплома, прилежно прибрана в джоба на работния комбинезон или в престилката на касиерка в супермаркет, защото от нея там никой не е имал нужда. Той е в жертвата да оставиш познатото и постигнатото, за да започнеш от самото начало, без да хленчиш и без да се отказваш. Успехът е резултат от преживените провали, защото най-добрият капитал е балансираният брой изкачвания и пропадания. И в това лично пътуване последното, което има значение, е „какво ще кажат хората“. А и те, хората, ако са „твоите хора“, биха казали само най-добри неща. Защото единственото, което биха оценили високо, е упоритостта и целеустремеността ти. Не словесната финтифлюшка, с която си избрал да ги маскираш.

Накрая да се върна за малко пак в онова соц време. Не заради някаква носталгия, а просто защото то беше изначално изтъкано от подобни привидности и замазвания. Ако си спомняте, по онова време нашите естрадни звезди след известно позачезване от публичното пространство, неизменно се появяваха в разни интервюта, където охотно разказваха за своите „световни турнета“ и чуждоземни гастроли. Пропагандната машина държеше да ни омайва, че и ние имаме големи и световнопризнати артисти, затова и никога никъде не се казваше всеизвестната истина в музикалния бизнес: че естрадните ни знаменитости пеят в барове на хотели, по туристически курорти и презокеански круизи. Нищо лошо, разбира се – те така или иначе си оставаха талантливи хора с национална кариера. Ама иди го обясни това на българския манталитет – нали веднага ще присвият очи и ще изсъскат: „Тоя/тая пък на какво ми се прави – нали я знам, че е пяла по сватбите на швабите и франсетата!“. И така колелото на голямото „мижи да те лажем“ се завърта – експатът лъже, за да дразни останалите в родината, те пък лъжат, че му се радват на успехите. Балканско, родно, нашенско лицемерие от още един вид.

За хора, за които успехът има само външна изява, животът е лош театър от водевилен тип. А те са онези слаби актьори, за които е по-важно срещу името им в програмата да пише „оператор на биологична единица“, вместо къде по-достойното и смисленото „овчар“.


Всичко от Мария Касимова в „Площад Славейков“

ДС