Как Елада стана Гърция. Ама че великолепно сгромолясване, а?

Щастливото пиянство скоро ще премине и изтрезняването ще бъде болезнено, като след меденосладкото вино на Омировите герои

 - Как Елада стана Гърция. Ама че великолепно сгромолясване, а?

Този текст няма да бъде поредното злорадство по адрес на нашите южни съседи, които наистина направиха всичко възможно, за да си навредят сами. Но няма да бъде и поредният левичарски опит да бъдат те защитени – не бих си позволил да застана зад кауза, в която не вярвам (и която скоро ще докаже своята пагубност). Истина е, че Гърция фалира и най-вероятно я чакат излизане от еврозоната, нещо като Виденова есен и зима, а може би и още неприятности, за които още никой не подозира. Не го пожелавам на тези всъщност очарователни хора, но нека си го кажем честно: те сами си го причиниха.

Добрата новина е, че мракът е най-гъст преди развиделяване, а след левичарските опиянения винаги следва дясно отрезвяване. Дясно в икономически смисъл, тоест истински дясно, а не „дясно“ като популистките безумия на Марин Льо Пен и подобните й измамници из цяла Европа, включително и у нас. Така че ще си позволя плахата надежда, че, макар сега на Гърция да й предстои наистина тежък период, то след няколко години нещата ще се подобрят.

Знаете ли, нашите съседи на юг всъщност има защо да бъдат харесвани. Не е заради някаква тяхна далновидност – също като нас, те не я притежават. Ние сме два народа, не особено надарени в политическата, в икономическата и в рационалната сфера. Не, гърците са симпатични само заради присъщия си оптимизъм, дори когато той не е оправдан. Това сър Стивън Рънсиман наричаше „естествената веселост на ромея“.

Народ с много имена

Америка за България

Но кои са гърците? Ето за какво всъщност е този текст. Кого наричаме с тази дума, която те самите не употребяват? В предишния пасаж вече ги нарекох с едно архаично, вече на практика изчезнало от употреба име: ромеи. Хората, които днес говорят безкрайно опростена версия на езика на Омир и Евангелието, смятат себе си за елини. Държавата им, която у нас се нарича Република Гърция, у тях е известна като Елинска демокрация. До 1974-а страната е била Кралство Гърция или Царство Елада – зависи дали си превеждате титлата на дотогавашния монарх от някой от западните езици или от местния, гръцки или елински език.

Впрочем, въпросът за титлата донякъде засяга и българската модерна история, но това е интересно за много малко хора. Поне до 1828 година повечето жители на страната са смятали себе си просто за християни, точно като повечето източноправославни поданици на Османската империя, включително и мнозинството от нашите собствени прадеди. За османските турци православните християни, независимо от езика, който говорят, са били рум миллет, тоест римски народ. Това значи, че в някакъв официозен смисъл ние, българите и нашите гръцки съседи сме били един и същи народ докъм 1848-а, когато османските имперски власти най-сетне схващат, че май сме донякъде различни. Целият този рум миллет или османски православни християни винаги е бил наричан „гърци“ от западните чужденци. Отнело е известно време на французите, немците и британците да започнат да правят разлика между различните народи, изповядващи така наречената гръцка версия на християнската вяра.

Арменците пък, макар също да са християни, никога не са били част от рум миллет не заради езиковото, а заради дребно верско различие и по някаква историческа ирония наричат гърците с името хуни. Странно е, разбира се. Това може би е далечен спомен от времето, когато истинските хуни на Атила са опустошавали Балканите, останал в арменските летописи. Така или иначе, днес Гърция се нарича на арменски Хунастан, Страна на хуните.

Арабите-мюсюлмани, също като османците, продължават да наричат нашите съседи с името рум, тоест римляни като спомен от времената на Източната римска империя.

„АКО НЯМАХ ЛОШИ СЪНИЩА“

Модерната историография й е създала и друго название – Византия, по едно от многото имена на нейната стара столица. Някои араби-християни пък наричат православните, включително и гърците из земите си, мелкити, тоест царски или императорски хора.

И до днес турските власти смятат Вселенската гръкоезична православна патриаршия в Истанбул за Рум ортодокс килисеси, тоест за римска (или гръцка) православна Църква. Малката гръцка колония в модерен Истанбул се гордее, че все още е ромейска.

Колко много имена имат тези хора! Не е ли удивително?

Народ с дълга история

В последните два века на старата Византия или Романия местните интелектуалци понякога осъзнават, че пишат на езика на някогашна езическа Елада, нищо че са християни и, поне формално, поданици на императора на ромеите, тоест римляните. С удоволствие демонстрират ерудицията си, като се позовават вече не само на светите Отци на Църквата, но и на антични, гръцки авторитети като Тукидид, Софокъл и Платон. Това им доставя истинско чувство на гордост и превъзходство пред любопитните италиански търговци, които се вдъхновяват от древна Гърция и Рим за своя Ренесанс. Впрочем, всички европейци, без значeние българи, италианци или други, още в онези далечни времена наричат ромеите или елините с удобното название гърци. В някакъв смисъл ромеите дължат на чужденци осъзнаването, че може би са същото като елините, защото, както и да се наричат сами и без значение дали почитат Зевс или Христа, за всички останали те са гърци и нищо друго.

Но всичко това засяга относително малка прослойка от образовани хора във вече модерния деветнадесети век. За повечето жители на младото гръцко кралство е било трудно да схванат, че вече са не просто християни, а и елини, и че това е нещо хубаво – защото преди появата на светските гръцки училища и на проекта за модерна гръцка нация думата „елин“ е означавала „езичник“, „нехристиянин“ в речника на обикновените селяни от Атика, Пелопонес или остров Крит. Наистина е било малко шизофренично от страна на модерните гръцки институции да внушават на населението си приемственост едновременно от християнската империя на ромеите и от древната езическа цивилизация на елините с нейните популярни из Европа, но почти забравени в самата Гърция открития като демокрация, логика, диалектика, театър и други такива отвлечени понятия. Не е никак чудно, че днес съседите ни все още не са сигурни дали са повече достойни наследници на Леонид от Спарта или на Юстиниан и Теодора. Знаят най-вече едно: че са гърци, че са мъже (когато не са жени, разбира се), че са дали много на света и че има от какво да се гордеят, каквото и да е то.

Самата някогашна Елада е била доста разтегливо понятие. Пълководецът и историк Ксенофонт пише в своя „Анабазис“, че заедно с армията си се е канел да основе нов гръцки град в Мала Азия, по този начин „спечелвайки земя за Елада“. Значи Елада далеч не е била само географско понятие, а един вид страна на духа, простираща се дотам, докъдето има гръцки градове. Имало е една „Велика Елада“ извън днешна Гърция, в Южна Италия и Сицилия, където наистина е било пълно с гръцки селища. А части от сегашна Гърция са принадлежали на илирите, македоните, траките и други древни народи, които явно не са били елини, макар и донякъде да са принадлежали към елинската цивилизация. Имало е елини, елински градове и съответно Елада се е простирала и по западния бряг на Мала Азия, на Кипър и дори по северноафриканския, галския и испанския бряг. Всички те постепенно стават ромеи и ромейски, а с времето или изчезват, или губят гръцкия си характер. Но това е отнело стотици години и модерният поет Константинос Кавафис с основание говори за „гръцки свят“.

Всичко това значи, че няма нищо странно, ако днешните ни южни съседи не са сигурни къде да поставят границите – не само на страната си, която е нещо като духовно, а не политическо понятие, но и на исканията, апетитите и, да – на нахалството си към кредиторите. Защото Гърция има дълга история с опрощаването на плащания и тези неща не са от днес.

Когато Александър Велики завладява огромните царства на Ориента от малоазийския бряг чак до далечна Индия, той отвежда със себе си много елини. Елински пълководци командват войските му и елински наемници са част от неговата армия. В градовете, които той ту завладява, ту основава, започва да се говори гръцки език. Гръцките му военачалници стават царе на нови държави. Навсякъде се упражняват в гимнастика по гръцки обичай на палестрата. Играят пиесите от класическия репертоар на гръцката драма в гръцки театри. Пишат на гръцки, обличат се по гръцки, въоръжени са по гръцки.

Тук и там първо царете на различни източни страни, а впоследствие и римляните започват да се гордеят, че са усвоили навиците на цивилизована Елада. Завоеватели и управници се надпреварват да оказват милости специално на гръцките си поданици, за да изглеждат по-изискано в собствените си очи. Става един вид мода да се опрощават данъците на елинските градове (което кара какви ли не други народи да се преструват на гърци и тайно да завиждат). Римският император Нерон, бездруго луд човек, прекалява, когато направо опрощава всички плащания на провинция Ахая (тоест на Гърция) около 60 г. сл. Хр. О, да, ето още няколко имена на този народ: ахейци, дорийци, йонийци, аргивци…, не е като да са безименно племе. И освен това имат исторически опит с това да бъдат глезени от благосклонни владетели.

Народ със сложна съдба

Разбира се, гръцката история далеч не е само низ от благодеяния и щастие. Никоя история не е. Множество варварски народи (а варвари сме всички ние, които нямаме щастието да говорим гръцки от деца), не на последно място османските турци, са воювали с елините или ромеите и са унищожавали градовете и културата им. Както казах, стигнало се е и дотам самите носители на гръцкия език за известно време да не са сигурни какво друго освен християни са. Но пък тогава са знаели, че патриархът и султанът (заместил техния василевс) в някакъв смисъл бдят над тях.

За голяма радост, поне от падането на Константинопол в османски ръце насам, италианците и останалите западноевропейци са се научили да ценят някогашната цивилизация на Елада и да се опитват да й подражават в институциите, публичното говорене и изкуствата си. Както елините някога са си присвоили името на римляните, така и Италия се опитва да бъде нещо като ранномодерна имитация на древна Гърция. И от момента, в който християните от рум миллет започват борбата си за независимост срещу османския завоевател, Европа самоотвержено застава на страната на храбрите потомци на Херакъл и Ахил. Казандзакис неслучайно се присмива на тази европейска наивност. Но от 1828 година нататък Великите сили постоянно помагат на младата гръцка държава, възхищават се от възстановената, бедна, но витална нация, а властите в Атина се опитват всячески да оправдаят доброто отношение, което светът им засвидетелства. Но въпреки всички усилия, далеч не цялото население е сигурно доколко се идентифицира едновременно с Перикъл и с Василий ІІ.

В 1913-а и 1918-а нашите съседи имат огромния късмет да са на правилната, тоест печелившата страна в два сериозни конфликта. Няма защо да им завиждаме век по-късно, въпреки големите грехове на андартите и армията им в Македония и Тракия. Икономиката им е слаба, бедни са, а пораженията в 1922-а и в 1940-а (второто – след действително героична съпротива и след сърцати победи поне срещу Италия, трябва да им се признае) нанасят големи травми върху инак нелошото им самочувствие. Годините след Втората световна война са неспокойни и Гърция се колебае между комунизъм, план „Маршъл“, преврати, монархия и република. Правителствата най-често са корумпирани и непотистки – страната е печално известна с политическите си династии, предаващи си властта от поколение на поколение в низ от интриги и избори с предизвестен край.

Цяло чудо е, че във всичко това обикновеният грък запазва добро настроение, ако и да не е съвсем сигурен точно кой е. Като добавим известната средиземноморска склонност към въздлъжка следобедна почивка, то съвременната туристическа индустрия, добрият климат и влизането в Европейската икономическа общност през 1981-а се оказват истинска благословия за нашите южни приятели.

Лекомислен народ

Тъкмо тази принадлежност обаче Гърция не оцени. Последните тридесетина години са време, в което обединяваща се Европа подновява стария си навик да помага на гърците. Инвестициите и щедрите, доста изгодни заеми, както и слабият финансов надзор над дадените пари, съпроводен с голямо доверие, се оказват грехът на Европейския съюз. При това смея да отбележа, че не всички включващи се в ЕИО страни се радват на същите удобства и привилегии като Елинската демокрация. Гърция в много отношения е или поне досега беше глезеното дете на Европа. Междувременно сиестата, купонджйските навици и щедростта към все по-раздутия чиновнически щат (колко византийско) превръщат гръцкото всекидневие в нещо, близко до безкраен празник.

Някой би ли пуснал прочутото сиртаки на Микис Теодоракис за музикална илюстрация? Проблемът е, че това сиртаки обаче идва след репликата на прекрасния Антъни Куин в ролята на симпатичния мошеник Зорба:

– Ей, началство, ама че великолепно сгромолясване, а?

Чест прави на гръцките правителства, че не крадяха безогледно като българските, а все пак позволиха и населението да се порадва на европейските пари. Това създаде бизнеси, позволи още по-дълги сиести и комфортни пенсии. Не прави чест на гръцките правителства обаче, че лъжеха за размера на публичния дълг и създадоха нова криза за Европа, точно когато Русия и ИДИЛ се явяват огромен риск за сигурността на нашия континент. Определено е срамно, че сегашният кабинет на „Сириза“ и Ципрас си послужи с безогледен популизъм и дезинформация, за да накара народа си да не приеме доста разумните и отстъпчиви предложения на гръцките кредитори за облекчено изплащане на огромните дългове, направени от страната. Особено голям е личният позор за досегашния финансов министър Варуфакис, който подаде оставка, без да изчака резултата от „патриотичната победа“ на правителствената пропаганда срещу здравия разум.

Щастливото пиянство на гръцкия народ много скоро ще премине и изтрезняването ще бъде болезнено, като след меденосладкото вино на Омировите герои. В Гърция предстоят фалити. Много фалити.

Боя се, че накрая като опит за дефиниция няма да остане веселият виц, че гърците са турци, преструващи се на италианци. По-скоро ще излезе, че на юг от нас живеят симпатични хора, които не са съвсем сигурни в идентичността си и най-вече в това колко могат да си позволят да похарчат за почерпка. Изглежда, че никой вече няма да си купи кола на старо от Гърция. А ако съседите ни се надяват на Путин, значи продължават да смятат света за толкова наивен, колкото са те самите. Но, както споменах в началото – да се надяваме, че до няколко години прочутият елински рационализъм ще е взел връх над византийската мистика.

ДС