La La Land

Как и защо се роди социалистическият реализъм

За негов автор е определян болшевикът журналист и литературовед Иван Михайлович Гронский, пратен в ГУЛАГ

Текат последните дни на паметника „1300 години България“, но дебатът около него не затихва. Снимка: Емил Георгиев

Четено: 2314 пъти E-mail

Демонтажът на паметника „1300 години България“ вече е на финалната си права. Фината работа със свалянето на скулптурите приключи, остава само премахването на бетонната конструкция. А вместо да затихнат, споровете около него стават все по-яростни. Темата непрекъснато се мести между естетическите качества на паметника и политическата му оценка. Защитниците му подкрепят неговата аполитичност. В тази връзка публикуваме текст, който изяснява отношението към паметниците и тяхната роля по време на социализма, определени съвсем ясно още по времето на Сталин.

Напомняме, че паметникът „1300 години България” е построен през 1981 г. по инициатива на Людмила Живкова, като символ на „героичното минало на българския народ, неговото социалистическо настояще и комунистическо бъдеще”. Пред паметника с масивни бронзови цифри са изписани годините 681, 1944, 1981. На откриването му Тодор Живков казва:

„Нека този паметник бъде ярък символ на нашия устрем напред за изграждането на нашето мило, социалистическо отечество!“

Социалистическият реализъм – заръка на Ленин и Сталин
Асен ГЕНОВ

В далечната 1925 г., само няколко години след комунистическия преврат, в Русия се формира РАПП – Руска асоциация на пролетарските писатели. На 18 юни същата година Централният комитет на Всесъюзната комунистическа болшевишка партия приема резолюция, с която се определя политическия курс в литературата. Целта на това решение на ЦК е да повлияе на различните „групировки” в писателските среди, установявайки хегемонията на пролетарските писатели. „Визията” на болшевиките включва разбирането, че „ръководството в областта на литературата принадлежи на работническата класа в цялост, с всичките му материални и идеологически ресурси”. Постановлението, озаглавено „За политиката на партията в областта на художествената литература”, има за цел да помогне на пролетарските писатели „да си заработят историческото право на хегемония”.

ЦК на ВКП(б) счита – даже посочва това в резолюцията си, че „би било съвършено неправилно да се пренебрегне основния факт в нашия обществен живот, а именно фактът на завоюването на властта от работническата класа и наличието на пролетарска диктатура в страната”.

Стратегията е ясна: преди завземането на властта пролетарската партия разпалва класова борба и води линия за взривяване на цялото общество, гласи решението на ЦК на компартията. След това, в периода на самата пролетарска диктатура, пред партията на пролетариата стои въпросът как да се разбере със селяните и бавно да ги привлече на своя страна. Комунистическите лидери допускат и възможността за „известно сътрудничество с буржоазията”, докато не я изместят постепенно.

В крайна сметка целта на ЦК на ВКП(б) през 1925 година е „идеологически да отвоюва от буржоазията техническата и всяка друга интелигенция и да я постави в служба на революцията”.

Така или иначе РАПП изживява времето си и се стига до разпускането ѝ. През 1932 г. Политбюро на ЦК на ВКП(б) приема Постановление (с дата 23 април), озаглавено „За преустройство на литературно-художествените организации”. В него се констатира, че „през последните години на социалистическото строителство е достигнат значителен – както количествен, така и качествен ръст в литературата и изкуството”. Само преди няколко години, приема Политбюро, „в литературата имахме значително влияние на чужди елементи, а кадрите на пролетарската литература бяха все още слаби”…

В решението се констатира, че съществуващите творчески организации са „отеснели и пречат на сериозния размах на художественото творчество”. Възниква „опасност те да се превърнат в средство за култивиране на самоизолация”, граничещо със сектантство. Политбюро е притеснено от факта, че „значителни групи от писатели и художници могат да бъдат откъснати от политическите задачи на съвременността” и разпорежда „ликвидиране на Асоциацията на пролетарските писатели”. По отношение на другите творчески съюзи – музикантски, композиторски, архитектски и др. се предприемат „аналогични промени”.

Преминава се към подготовка на Първия всесъюзен конгрес на писателите в СССР. Организацията се проваля през 1933-а и пролетта на 34-а година. През юни едноличен организатор и ръководител на подготовката на Конгреса става Андрей Жданов.

До есента на 1934 г. творците в СССР са се „вдъхновявали” от идеите на „пролетарския реализъм”. Новите обстоятелства и политическа линия, начертана в решението на Политбюро на ЦК на ВКП(б) през 1932 година, пораждат необходимост от актуализация на термините. Под ръководството на Сталин се предприема „курс към консолидация на здравите сили в интелектуалните среди”, пише историкът Леонид Максименков.

Малко по-рано, през 1932 г., се ражда терминът „социалистически реализъм”. За негов автор е определян болшевикът журналист и литературовед Иван Михайлович Гронский (1894-1985). Той е работил в изданията „Известия”, „Красная нива” и „Новый мир”. Прекарва 15 години от живота си в ГУЛАГ, след което е реабилитиран в партията, но никога повече не му е позволено да се завърне към творческа дейност.

Концепцията за „социалистическия реализъм” е изцяло готова до провеждането на Първия конгрес на писателите в Съветския съюз (17 август – 1 септември 1934 г.), а определението на термина е включено в Устава на съюза на писателите на СССР и гласи следното:

„Социалистическият реализъм изисква от писателите правдиво, исторически коректно изобразяване на действителността в нейното революционно развитие. Правдивостта и историческата коректност трябва да са съчетани със задачата за идейната преработка и възпитание на трудещите се в духа на социализма”.

Основите на концепцията за „социалистическия реализъм” са положени още от Владимир Ленин през 1905 г. в неговата статия „Партийната организация и партийната литература”. В нея пролетарският вожд казва:

„Не може да се живее в общество и да сме свободни от обществото. Свободата на буржоазния писател, художник или актриса е единствено маскировка (или лицемерна маскировка) на зависимостта от торбата с парите, от подкупа, от съдържанието. Ние, социалистите, разобличаваме това лицемерие…”.

Само няколко месеца след решението на Компартията да разпусне РАПП, най-общо казано заради неуспеха в налагането на социалистическите идеи и заради разправиите между многото групировки сред писателите, Сталин провежда среща с писатели-комунисти в квартирата на Максим Горки. Тя се състои на 20 октомври 1932 г.

Вождът на народите се кара на събралите се писатели и ги предупреждава, че както те са критикували („умеехте да биете другите – сега потърпете сами”, казва им Сталин), сега самите те трябва да понесат критика. Йосиф Висарионович посочва като съществен проблем факта, че „морето на безпартийните писатели расте и се множи. Тях никой не ги ръководи…”.

Сталин посочва задачите на литературния фронт:

„Длъжни сте да създадете единна, сплотена комунистическа фракция, която пред лицето на океана от безпартийни писатели да излезе като единен, сплотен фронт, единен здрав колектив и, заедно с тях, да насочва литературата към тези цели, които си поставя Партията. А целта пред всички нас е една: строителството на социализма…”.

Информирайки ги за организационния комитет за подготовка Първия конгрес на писателите в СССР, Сталин е категоричен:

„Революционният социалистически реализъм за нашата епоха трябва да бъде главно основно течение в литературата…”.

Заповедите на Сталин са продължение и са изцяло в синхрон с идеите на Ленин за пролетарската литература и изкуство:

„Това ще бъде свободна литература, защото тя ще служи не на преситената героиня на скучаещите и страдащи от затлъстяване “горни десетина хиляди”, а на милионите и десетките милиони трудещи се, които съставляват цвета на страната, нейната сила, нейното бъдеще. Това ще бъде свободна литература, оплождаща последното слово на революционната мисъл на човечеството с опита и живата работа на социалистическия пролетариат, създавайки постоянно взаимодействие между опита на миналото (научният социализъм, завършващ развитието на социализма от неговите примитивни, утопични форми) и опита на настоящето (истинската борба на другарите работници).

На работа, другари!..”

„Новая Жизнь“ №12, 13 ноември 1905 г.
Из „Съчинения на В.И. Ленин“, 5 изд., том 12

Цикълът изглежда завършен, а инструкциите на Ленин са претворени в дела, както гласи комунистическият лозунг. Според тези инструкции, изкуствата, в частност, литературата, трябва да се „слеят с движението на истински водещата и докрай революционна класа…”.

И ако все още не разбирате кое е основното качество на социалистическия реализъм, отговорът се крие в популярната шега:

Соцреализмът е възхвала на началството в достъпна за него форма.


Източник: блог на Асен Генов


Bookshop 728×90