Как почти изгубих идеята си за Родината

Защото сме вторачени в калпаци и патлаци, в изтезания и страдания

Снимка: Емил Л. Георгиев - Как почти изгубих идеята си за Родината

Снимка: Емил Л. Георгиев

Бях почти готова с тъжна и дори срамна лична равносметка за 2017 г. Бях напът да призная пред себе си, че съм загубила някъде патриотизма си. Някак тихо беше изчезнала моята идея за Родина, защото отвсякъде ме заливаха нейни образи в стил „Балкантурист на три морета“. Отказвам да виждам старата България като едно огромно пасище, по което щъкат облечени в носии кръшни моми с овчи погледи и юначни мускулести калпаклии. Омръзна ми, отрових се от едностранчивото и неподвижно лице на България, което всеки доморасъл патриотар рисува. Евтината стилизация на миналото ни е вездесъща – тя присъства в държавните инициативи, в представянията на културните ни институции, политиците я възприемат като удачен пиар.

Това не е моята представа за България.

И наистина бях готова да се предам. Да отхвърля патриотизма като емоция, да призная, че родолюбието ми е недъгаво и да живея с тъгата по една необичана родина, чието лице е скрито от мен. Но си спомних. Достатъчни ми бяха няколко дни обиколка в малките балкански градчета – Елена, Дряново, Трявна. Там наместих фокуса и си спомних коя България наистина обичам.

Моята България – и древна, и днешна – е пълна с хора, които поставят на първо място образованието, учението. В Елена – малко и закътано насред пищни гори и планински върхове градче – още в края на XVII век местната българска община създава училище. Българско училище. В началото на XIX век училищата са три!

Америка за България

Пак там се създава първото училище за учители – Даскалоливницата. И тръгват от нея по света изучени хора да създават учени хора.

Ето това е моята България. В нея сиромасите казват:

„И кърпата от главата си ще продам, за да ми се изучи детето“.

Не да се нахрани, не да се махне от беднотията, а да се изучи. Защото оттам идва и хлябът, и пътят после. Това обичните ми прадеди са го казвали преди векове, а днес някак сме го забравили, заменили сме го с пасторалната идилия на беззащитното „робство“.

Bookshop 300×250 3

Историята ни е пълна с герои. Истински, упорити, забравени. Не само със самотния рейнджър, в какъвто балкантурист-мисленето превърна Левски. Той не е бил сам. Попитайте някое дете днес за героите на България. Няма да чуете нито за Ангел Кънчев, нито за Панайот Волов, нито за Олимпий Панов, например. И дума няма да обелят децата за Неофит Рилски, за Иларион Макариополски, за Стоян Михайловски. А дори техните родители не са чували за Андрей Робовски или Иван Момчилов.

Левски е титан, но няма и не може да има само една личност, която да побере целия спектър от дейности, довели до истинското възраждане на страната ни. Липсва, до болка и загуба липсва представата за поевропейчените българи, изучили се навън, след като са сричали а-бе-то си в малките килийни училища в родните си градчета. Те са изтикани в ъгъла на историята, а точно техният ентусиазъм е върнал България на картата на Европа. Те са се връщали: от Одеса, от Прага, от Париж и Берлин, и са носели тежък и ценен товар: знания и умения.

Само си представете как са ги гледали онези с калпаците – бащите и чичовците им. Как са светели очите им от щастие, защото следващото поколение е идвало с надеждата не за повече богатство, а за повече можене. Чак тогава е била възможна Свободата. Защото тя не е в пасището и хляба, а в училището и книгите. Роби ли? Само на ограниченото мислене на закостенялата Османска империя, която не им е простила факта, че внасят Европа в гяурския вилает. Този сблъсък е страшен. Не християнската религия, не вярата, оцеляла и без това 5 века, е разгневила султана. Европейското мислене и новото просветителско разбиране за света са били в основата на конфликта и от двете страни.

По улиците на малките балкански градчета, които днес са в пъти по-бедни, отколкото са били тогава, са ходели нови хора. Те са съставяли учебници, писали са стихове, превеждали са – все на български. Светли хора, провиждащи светло бъдеще.

И още нещо осъзнах, застанала под Часовниковата кула в Дряново. Опънатите като струна стени, хармонията на разнородните камъни, събрани в съвършена структура, ми отвориха очите отново. Мерак се иска – и сърце, за да изградиш нещо такова. Не технологии. Днес имаме машини, компютри и технически нововъведения, но сме неспособни да вдигнем и една стена с подобно качество. Не сянка е вградена в нея, а отдаденост – на таланта, на моженето, на вярата в красивото и в бъдещето.

Мисълта за утре днес ни липсва. Изчерпваме последните резерви, оставени ни от онези алафранга деди, образованите и поевропейчените. Не създаваме нови запаси, защото сме се вторачили в калпаци и патлаци, в изтезания и страдания. Вързали сме се към собствената си представа за мрачно минало, а не виждаме светлината, която са запалили учителите на България още тогава.

Оставих си сърцето в Даскалоливницата. Точно там, до стената, на която с огромни букви е изписано това стихотворение с английско мото, написано в началото на XIX век от Стоян Михайловски:

Напред!

Go ahead!

Напред! Живота е сраженье!
Напред! И прав всегда ходи!
Напред, макар към поражение!
Ако ще паднеш, прав падни!

Напред! Целта си не забравяй!
Напред, напред, по правий път!
Назад не гледай! Не оставяй
безплодно дните да текат!

Напред! Със труд и ум, и дързост
се вдигат цели планини!
Напред! Тук долу има всяка мъдрост
в таз само думица стои!

Че ще пропаднеш, що ти става?
Не пада вечний идеал!
След тебе друг ще продължава,
щото си вършил и мечтал!

Ще доде друг да доизкара
несвършените ти дела;
без свършек нищо не остава,
без край е само мисълта!

Създавайте и на времето
не гледайте като на враг;
еднъж създаденото нещо
не може да загине пак!

На работа, и без почивка,
без страх и без душевен смут!
Светата божия десница
бди върху человешкий труд!

Напред, о, ратници избрани,
о, първозвани труженици!
Напред, каквото и да стане,
и земний шар да се срути!

Не чакайте всегда сполука,
но в себе вярвайте всегда –
такваз е земната наука!
Напред, бащи! Напред, деца!


Кое е събитието в културата, развълнувало ви най-силно през 2017 г.? Гласувайте!

Избрано

Вълшебство

ДС