Тодор Колев: За това ли беше всичко, за тези пари?!

Какво и защо за него нямаше смисъл

Тодор Колев (1939-2013) - Тодор Колев: За това ли беше всичко, за тези пари?!

Тодор Колев (1939-2013)

Най-откровеното си интервю Тодор Колев даде през 2011 г., две години преди да си отиде на 15 февруари 2013-а, в началото на протестите. Разговаряхме малко след новината, че ще получи „Икар“ за цялостно творчество. Уговорихме се да се видим близо до дома му в квартал „Хладилника“, в една неуютна сладкарница, където и да шепнеш, звукът рикошира като в баня. Той ни чакаше на тротоара край един знак „Стоп“, което фотографът Иван Донов превърна в един от най-добрите портрети на актьора.

По онова време Тодор Колев вече не даваше интервюта, затова журналистите се бяха отказали да го търсят. Бяха ми нужни големи усилия да се преборя с неговото „Няма смисъл“, чух го много пъти. Той беше твърдо убеден, че каквото и да каже от страниците на най-авторитетния вестник, от ефира на която и да е телевизия, няма да бъде чут.

По-късно, в еуфорията на наградите „Икар“ на 27 март, той като че ли бе щастлив и отнесен зад широката си усмивка. Връчиха му статуетката, посочиха му микрофона да каже нещо и прозвуча отново: „Няма смисъл“. Последваха бурни абсурдни аплодисменти. Аз също ръкоплясках, както и съседът ми по стол в салона – човек с опасен чар, който се представи за акробат на име Сашо Парапета, получил билета си за церемонията уж от… Тодор Колев. Същият този „Ястребовски“ ми предложи връзките си в мафията, ако се наложи.

Да се върнем в сладкарницата. Тодор Колев бе потънал някъде в първите десетина-петнайсет минути, но по-късно у него се разкърши артистът с мустака и бомбето, смяхме се много – жалко, че наблизо не се намери и цигулка. Разговорът беше дълъг, с много паузи, недовършени изречения, наложи се да режа оттук-оттам, нямаше място за всичко… Сега, в „Площад Славейков“, вече има място, където да публикувам многоточията на Тодор Колев – а може би „има и смисъл“, защото онова, в което той не вярваше, все пак се случи. Десетки хиляди българи излязоха на улицата, за да поискат сметка на властта и това стана, точно когато изпращахме Адама. В това интервю той каза, че само с нещо крайно, с палене и чупене ще бъде постигната истинската промяна у нас.

Америка за България

Предлагам интервюто от в. „Труд“ без съкращения. Не ми беше лесно да го чуя отново.

– Зарадва ли ви новината за наградата „Икар” за цялостно творчество, която ще получите в неделя (б. а. – 27 март 2011 г.), г-н Колев?

– Неудобно ми е да говоря за себе си, но съм бил носител на всякакви награди навремето, когато имаше селекции, национални прегледи за българска драма… Аз обичам да си гледам работата. Вярно е, трудих се, и то много, дълги години. И това, което съм правил, явно е нещо добро – факт е, че името ми се знае дори от децата. Това е професия, животът си тече…

– В последните години се оттеглихте от публичното пространство, имате две роли в театъра, а като водещ в „Денсинг старс“ беше голямо удоволствие да ви гледаме заради културата, която внасяхте…

Colibri april 2017

– Не знам дали си давате сметка какво ми казвате! Това е най-големият комплимент, който мога да получа за работата си. Защото тук става въпрос ни повече, ни по-малко за култура. Би ми било много мъчно, ако получа някоя…, ха-ха, награда, която ще ме обиди, отколкото това. Защото нашата работа е трудна… и извинявам се, че ще си позволя да кажа някои добри думи за себе си, но след толкова години работа човек може да си го позволи. Особено, когато има защо. Когато правиш сериозни, значими неща – е едно, а когато на сергията продаваш не култура, а семки…, е доста различно.

– Навремето вие също продавахте „семки“ от телевизионния екран с „Как ще ги стигнем…“, но с финес, който днес липсва.

– Е, как, не сте права! Пълно е с телевизионни „звезди“, с комици. Цяла България им се възхищава.

– А вие възхищавате ли им се?

– Ами какво да правя? Довечера аз също като вас ще си пусна телевизора, защото нещо трябва да мърда, трябва да се развличам. Днес в българския театър и в телевизията правят неща, които в никакъв случай не може да си позволите лукса да ги видите някъде по света…

Вече има хора, които си позволяват да правят опити да ме купят и аз да участвам в тези програми.

– Кой, телевизионни продуценти ли?

– Да, дришльовци, нещастници, бездарници. Да ме купят за сериали, за шоута, за всичко.

– На всички ли отказвате?

– Почти на всички. Днес нещата много се измениха, застрашителни са мащабите, които приема това скъпо удоволствие да правиш театър или кино. Стоя, гледам и не вярвам.

– Да разбирам ли, че сте имали покана за „Комиците“ и сте отказали?

– Да, имал съм, разбира се, и никога няма да отида при тях. Това са принципни неща. Какви комици?!

Ще ви кажа кое е страшното: Къци Лафазанов е много голям артист, аз знам кой е той, играл съм с него.

– Казвали ли сте му го?

– Не, защо? Той или го знае, което го допускам, или въобще не го интересува. Но не Кръстю Лафазанов е бедата. Объркани са стойностите, нещата са разместени.

Седнете и гледайте „Оскарите“, там светът върви, накъдето трябва. А тук някакви пигмеи в изкуството правят опити и намекват, че едва ли не публиката, техният народ им е длъжен да ги харесва, че те трябва да работят на всяка цена. Защо да работят? Защо?!

– В годините, когато преподавахте с Крикор Азарян в НАТФИЗ, усещахте ли, че от студентите ви могат да излязат големи актьори?

– Разбира се и много им се радвам. Но знам какво им струва това. Камен Донев и Мариус Куркински са каймакът на кафето, но имам и други студенти, които са много добри актьори. Вижте, аз нямам самочувствието, че съм направил някакви чудеса с тях или без тях. Големият номер е друг. Оказа се, че те издържат на напрежението и ходят да се борят с „мечките“, както казвам. Да играеш „Сътресение“ и да се конкурираш с „Вражалец“ – извинявайте, моля ви се! За какво става дума?!

1 2Следваща страница

Bookshop 728×90