Лист wallpaper
Площад е в ремонт

Кан 2018: Повече от филм за луксозна публика

Драмата „Донбас“ като парабола между трагедия и фарс

Режисьорът Сергей Лозница показва сложното лице на конфликта в Източна Украйна, в който няма неутрални или невинни участници.

E-mail

КАН, специално за „Площад Славейков“

Украинският режисьор Сергей Лозница е от новите любимци в Кан. Впрочем, той е украино-немски режисьор, тъй като от години живее в Берлин и проектите му са осъществени преимуществено от немски продуценти.

Има изненадваща ранна биография, която предопределя до голяма степен изключително рационалния му режисьорски стил. Роден е през 1964 г. в Киев, а на 23 години завършва висше образование по приложна математика в Политехническия университет. След това работи като научен сътрудник в Киевския кибернетичен институт и се занимава с изследвания в областта на изкуствения интелект. Но по-късно интересът към киното го отвежда във Висшия държавен институт за киноизкуство в Москва (ВГИК, най-старото киноучилище в света, създадено през 1919 г). Там завършва режисура през 1997 г. Започва професионална работа и създава 18 документални филма, сред които се помнят особено силните „Блокада“ (2006, монтажен филм за Ленинградската блокада през Отечествената война), „Майдан“ (2014, за украинската „цветна революция“), „Аустерлиц“ (2016, за жертвите на Холокоста). Междувременно се насочва и към игралното кино. Още първият му опит „Щастие мое“ (2010) е селектиран в основния конкурс в Кан. След това партизанската драма от времето на Втората световна война „В мъглата“ (2012) и екранизацията „Кротката“ (2017, свободна интерпретация по Достоевски) също са в официалното състезание.

А тази година новият му филм „Донбас“ (2018) е избран от селекционерите в Кан да открие втората конкурсна програма „Особен поглед“, включваща 18 филма от Бразилия, Мароко, Германия, Аржентина, Индия, Кения, Китай, Южна Африка, Белгия и други страни. Впрочем, самият „Донбас“ е копродукция на филмови компании от 5 европейски страни: Украйна, Германия, Франция, Холандия и Румъния.

„Донбас“ е лесно разпознаваем като тема още от заглавието си. Този известен миньорски регион в Източна Украйна с концентрирано руско население е постоянно в актуалните новини заради сложните политически и военни събития, които се разиграват върху изстрадалата територия през последните години.

По същество „Донбас“ е игрален филм, но изцяло построен върху достоверни документални събития, дълго проучвани от режисьора, подбрани като драматургични ядра със своя вътрешна логика и внимателно организирани в цялостен разказ. На моменти филмът се възприема като чисто документален, докато режисьорското решение не смени „почерка“ и включи в монтажната структура откровено постановъчни епизоди. За неподготвения зрител тази смяна на „инструментариума“ е рискова и може да го доведе до временно объркване какво точно гледа. Но с развитието на екранния разказ все по-отчетливо се откроява режисьорската идея да представи с адекватни художествени средства драмата на обикновените хора от региона, принудени години наред да живеят в трагично по своята същност и нелогично като житейска ситуация всекидневие.

Сергей Лозница определя в режисьорските си бележки това състояние на битието, като се позовава на цитат от разказа „Болка“ на известния „лагерен“ писател Варлам Шаламов:

„Банално е да кажем, че историята винаги се повтаря: първо като трагедия, после като фарс. Но това не е пълната истина – има и трета форма на същите събития: изопаченото им възприятие като в криво огледало от подземния свят. Те са невъзможни и в същото време реално съществуващи някъде край нас“.

Филмът е изграден от 13 привидно несвързани епизода, всеки от които е базиран на документално достоверни събития, случили се в Източна Украйна през 2014-2015 година. Режисьорът се обляга на тях и показва добронамерено, без неуместни пристрастия сложното лице на конфликта, в който няма неутрални или невинни участници. Той се стреми да бъде обективен, защото си дава сметка, че това е регион, в който се води бавна хибридна война с въоръжени конфликти от различно естество: от една страна – официални въоръжени сили, от друга – всякакви банди и групировки, осъществяващи грабежи и насилие върху цивилното население, което живее в страх, заблуда, омраза, безправие и несигурност.

Хуманният патос на филма е очевиден и извън съмнение. Симпатиите на автора подчертано са на страната на обикновените хора, които независимо от коя страна на конфликта са попаднали поради стечение на обстоятелствата, еднакво понасят несгодите на войната и нестихващите сблъсъци. Затова някои от епизодите на филма отекват в зрителското съзнание като тежки трагични акорди, докато в други режисьорът си позволява иронична, дори пародийна жанрова форма (например кичозна сватба с фарсов характер под знамето и герба на регионалната „държава“ Новорусия).

„Донбас“ прави световната си премиера в Кан. Но това не е само фестивален филм за луксозни фенове на Лазурния бряг. Той би трябвало да се гледа като художествен „документ“ за реални събития, които във всекидневното им тиражиране от медиите малко или много банализират истината и притъпяват сетивата на претоварените с подобна информация зрители. Затова „Донбас“ трябва да се гледа имено като жанрова парабола между трагедията и фарса. Затова е уместно е да си припомним в случая мъдрата фраза на ренесансовия мислител Еразъм Ротердамски:

„Малцината, чието подло благополучие се крепи върху народното страдание, умишлено поддържат състоянието на война“.

Тази отдавна проумяна истина се разчита на екрана и между кадрите на „Донбас“.


ДС