Кеазим и лалетата

„Аз съм много упорит човек. Не се отказвам никак лесно. И ще ти кажа защо: йога съм от близо петдесет години. Това ме е научило да приемам трудностите със спокойствие. Ако друг беше попаднал в условията, в които съм живял и рисувал... нямаше да издържи“, казва Кеазим Исинов. Снимки: Орлин Огнянов, НДК - Кеазим и лалетата

„Аз съм много упорит човек. Не се отказвам никак лесно. И ще ти кажа защо: йога съм от близо петдесет години. Това ме е научило да приемам трудностите със спокойствие. Ако друг беше попаднал в условията, в които съм живял и рисувал... нямаше да издържи“, казва Кеазим Исинов. Снимки: Орлин Огнянов, НДК

Имам хубави приятели. Понякога – като скъперник на Молиер, като златолюбец – си стоя ей така – сам самин – и си мисля за тях, както скъперникът брои своите дублони и златни талери. Чувството е приятно. Смес от богатство, гордост и какво ли не.

Трябва някой ден – когато имам време – да помисля точно какво представлява това чувство. Хората рядко се занимават внимателно със съдържанието на собствената си душа. А аз се чувствам длъжен да го правя. За доброто на всички. Напук на идиотите, които смятат, че да знаеш повече (за себе си и за света) е тъжно и те прави да въздишаш често-често. Напротив – мисля аз, – да знаеш много за себе си и за света (така или иначе твоето „много“ пак ще си е микроскопично) е най-прекрасното нещо и като че ли една от най-добрите основи на щастието.

Ще ми се да знам какво ме кара да се чувствам така богат и доволен от приятелите си…

Може би това, че като ги имам за Свои Приятели – и те са талантливи, умни, благородни и най-вече – интересни и богати на житейска надареност (сега измислям тоя термин, но се надявам да се разбира) – въобразявам си, че и аз имам всичките тия неща… тия качества стават и мои качества по някакъв чудодеен начин.

Америка за България

Човешката душа е способна да прави какви ли не сложни трикове за собственото си добруване. Когато си мисля за моите приятели – и те са хубави, мъдри, благородни и още повече – талантливи хора – аз се чувствам като човек, изкачил се на връх. А на върха има гнезда на орли. И орлите кацат в гнездата си с невъобразим замах на гигантските си криле (о, не сте виждали орли, но наистина са грамадни!) и разклащат целия тоя разреден и чист въздух. И чувствам, че на тоя връх съм в добра компания. Е, малко ме е и страх. Това все пак са орли!

Хубаво е да имаш гениални приятели.

Тук, естествено, някой чесънко, пиперко, байганко и дребен злобарко ще каже: Защото са си твои приятели, затова си въобразяваш, че са толкова гениални и прекрасни! За да можеш чрез тях, егоцентрик и мегаломан такъв, да се самовъзвеличаеш! Казваш „Леле какви приятели имам”, само за да си помислят хората „Леле, щом има такива приятели, какъв ли големец ще да е и той?!”. На тогоз аз ще отговоря: Пък ти си българче! Стой си там и се лекувай от това.

Мда. Имам – сред тия много и много приятели – един художник. Всъщност, поне двайсет от приятелите ми са художници. Но за този ще разкажа сега.

Bookshop 300×250 2

Като започнах да пиша за него, веднага ми хрумна, че трябва да спомена колко изключителен е. След това си дадох сметка, че едно способно да се вълнува, да оценява и да се се възторгва внимание – насочи ли се към един определен човек – винаги ще намери у него неща, достойни за възторг. Съзнанието на оценителя е много важно за това, което бива оценявано – нека помним това! Има хора, на които и Мона Лиза да им дадеш – ще изпуфтят, ще се извърнат и ще си пуснат някое особено култово риалити.

Но всъщност не е съвсем така. Тоя релативизъм нещо не е по вкуса ми. Не всеки е достоен за възхищение… Това е дълга тема – и все пак помислете върху нея.

Този приятел, за когото говоря, е художникът Кеазим Исинов.

В неговите вени тече татарска кръв; и помашка, и турска, и може би – и кръв от тази на живелите през 3-4 век в цяла Мизия вестготи (каквато е най-вероятно кръвта на моите синеоки мизийски дядовци).

Кеазим е един от най-големите български художници. Ето това е една хубава илюстрация за това, колко относително и някак – глупаво относително – е цялото това нещо с национализмите, етническите принадлежности, националните гордости и т.н. Татарите от Татарстан ли да се гордеят с него? Или испанците – като наследници на вестготите? Или турците от Кония, или помаците от Мадан? Или българите?

Тук е хубаво да направим една небрежна аналогия с горките македонци, които искат да се наричат на един славен народ от миналото (на когото най-вероятно по някакъв начин са наследници, доколкото и ние сме наследници на траките, а сегашните гърци – на елините), но не им позволяват. Всичко това за умния човек звучи ужасно глупаво. Но да си припомним, че у нас „свестните считат за луди”, а умните – за глупави, естествено. Та така – аз бих казал: Кеазим е гордост за България, за Турция, за Татарстан, за Вестготското кралство, но според мен – той е гордост просто за всеки, който го познава.

Кеазим е един нисичък, мургав по татарски, извънредно благ, умен и пъргав седемдесет и седем годишен човек. Роден е в село Садовец на река Вит (затова направих това отклонение за Мизия и вестготите). Обича да разказва, а когато някой му разказва добре – слуша с такова внимание, че понякога си казвам: Ах, защо отминаха времената на добрите разказвачи и на великите слушатели? Изпълнени с внимание и почит към словото и към майсторството на разказвача? Защо настанаха времена на глупашко „Няма време” и малоумна втораченост в нищонеказващи екранчета?

И ето. Срещаме се с Кеазим в едно кафене, където има куп негови картини. Целите стени са в негови картини. Това е неговото царство или неговия поднебесен каганат. Картините са изящни. Той е нещо средно между иконописец и Ван Гог. Има нещо и от Одилион Рьодон. Но да казваш за един голям майстор на кого прилича, е някак смешно и омаловажително.

Кеазим прилича най-вече на Кеазим. Ярка палитра, фин, ювелирен похват на полагане на боите. Грееща светлосянка, бликове от златна светлина. Икони на живи и влюбени хора в райски, земни цветове.

Картини от изложбата „Човек, земя, космос“ на Кеазим Исинов през 2015 г. в НДК

Кафенето се намира срещу японското посолство. Веднага си помислям, че татарите са били племе, погълнато от вълната на монголите на Темуджин – Чингиз хан. Много по-късно самите монголи са били наречени татари (което е странно, защото самите татари са били претопени в монголската вълна) в целия западен свят. И сега всички, които наричаме татари са наследници на пълчищата на Чингиз и неговите внуци Бату хан, Хулагу хан и Кублай хан. А монголите и японците са от близки езикови семейства. Смята се, че монголския и тюркските езици принадлежат към голямата група на Алтайските езици, а японския е близък до тях. Както и да е. Просто си помислям, че някак си картините на Кеазим са близо до неговите далечни езикови роднини. Но не съм сигурен дали Кеазим знае татарски. Най-вероятно не. Просто светът е едно малко място, цялото пронизано от невероятно много и най-разнообразни, изумителни връзки на Всичко с Всичко!

Пием кафе и Кеазим ми разказва историята си.

– Шефе, да ти кажа – свойски разказва старият майстор – аз съм много упорит човек. Не се отказвам никак лесно. И ще ти кажа защо: йога съм от близо петдесет години. Това ме е научило да приемам трудностите със спокойствие. Не ми правят впечатление. Ако друг беше попаднал в условията, в които съм живял и рисувал… направо ти казвам – нямаше да издържи. Щеше да се откаже. Много трудни!

Рисувам в нещо като коридор – като млад – и хората ме прескачат. За да минат – прескачат ме – нали разбираш? А аз въобще не ги и забелязвам. Това, което е трудно за други – за мен е незабележимо. Рисувам си и нищо не забелязвам.

– А нещата ти са толкова фини! – казвам аз с благоговение; всяка негова мазка сега ми се струва като съвършено и мъдро-осъзнато йогинско движение.

– Да, шефе, понякога, за да ги направя, спирам дишането си… хм, понякога не трябва да дишаш, когато правиш най-тънките неща… Не дишам и пак не ми прави впечатление. Не ми тежи. По минута… Йогата учи на това.

– Забележително!

– Това да ти кажа, ми е черта от детинство… Знаеш ли, ще ти разкажа как го открих това свое качество…

– Разкажи ми.

– Значи, шефе, аз от дете съм работлив… работата не ме плаши. Като реставрирах една църква, вече голям, на 40-50, до църквата имаше нивичка. Човекът там си засял малко жито. И вика – аз хубаво го посадих, ама кой ще го ожъне? Няма кой да го ожъне, вика. И тогава аз, шефе, му казах – имаш ли сърпове? Сърп остър имаш ли? И взех – сърп като бръснач – и два декара ли, колко там – и ги ожънах! Ръцете ми не се виждат, а аз жъна, ръцете ми хвърчат, нали разбираш? И трудното не ми прави впечатление!

– Два декара са си доста много – въздишам аз, чувствайки се безсилен пред тоя енергичен човек от по-корави времена.

– Много са си, ама не са чак толкова много – усмихва се Кеазим под татарските си мустаци. – Не ме плаши… напротив, това, което е по-трудно, ме предизвиква да го направя. Ето сега да ти разкажа…

Това беше на края на първия клас в Художествената гимназия. Аз вече се бях развил доста. Като пристигнах, бях едно селянче, отраснало в глад, нямахме понякога и хляб да ядем на село, нищо не знаеш ти, покрива на къщата ни – сламен… А аз къде ти съм виждал картина, къде съм виждал художник! Но за една година се бях поокопитил. И ето – идва изпитът в края на годината. Много важен! Ако го минеш – минеш. Ако не – отиваш си на село! Така…

И ни дават… дават ни едно лале! Лале, шефе. Гипсов модел на лале. Нали знаеш – на такива се учи светлосянка, да изграждаш обем… Уж не е сложно, но си е много тънка работа това… Аз се чувствам много подготвен… И какво се случва? Настаняват ни по жребий на столовете срещу лалето. Нали разбираш – от позицията ти зависи много! Има и лесни, има и трудни позиции. Нали лалето се вижда от различните места различно! И на мен какво да ми се падне? Пада ми се пълен фас. Право срещу лалето, шефе! Право срещу него!

– Тоест, това значи… – опитвам се да допълня аз.

– Това значи, че не виждаш никакъв обем… че трябва да предадеш обема, дълбочината на тоя релеф… на това лале, а не ги виждаш… отпред гледано е плоско, шефе! Извънредно трудно се рисува обемна фигура във фас…

– Брей че късмет! – възкликвам аз.

– Да, шефе… Как би постъпил всеки в моето положение? Хм. Идва учителят и вика: Кеазиме, мръдни си малко стола – наляво или надясно – няма да пречиш на никого. Просто да не си съвсем пък фронтално. Малко обем да ти се открие на това лале! А аз викам: Не, тука ми се е паднало, така ще си го рисувам. Учителят се опитва да ме убеди да се помръдна – за мое добро, че ще ме скъсат иначе, нали разбираш, да ме спаси от изгонване човека – но аз: не! И започвам да рисувам. И рисуваме – един час, два часа, три часа, четири часа. Другите деца стават. Отиват, ядат кифли, почиват си. Пак се връщат. А аз само рисувам. Аз си знам и си рисувам. Не ходя да се разсейвам и да си играя. Само гледам, гледам и както си е лалето – така го рисувам! Право във фас – а аз правя едни обеми, една светлосянка… Седя, в мене кипи… напрежение… но съм уверен, седя си и най-спокойно си рисувам!

Накрая, шефе, взимат работите. Ние седим, нямаме си работа, седим и чакаме да ги оценят. И чакаме ли, чакаме! А накрая ни викат да ни кажат резултатите. Влизам, а в залата тихо. По едно време в тишината аз чувам така… шепот, чува се шепот! Шушукат: Кеазим, Кеазим… И аз – както съм-самичък там, пред комисията, мъничък… изведнъж преподавателите започнаха да ръкопляскат! И подвикват: Кеазим, Кеазим.

И така, да ти кажа, шефе, аз разбрах, че съм станал художник!

После дойде и Академията, там ме поорязаха, опитаха се да ме вкарат в някаква рамка… но аз не съм лесен… и си се запазих, не се промених много… почти никак не се промених.

След това дойдоха изложби, работа, работа, работа, картини… Понякога не мога даже да си представя, че съм ги рисувал аз… Откъде у мен, у един човек – такава енергия?! Чудя се така понякога. Но ти казвам – тогава с това лале станах художник. Още го пазя. Пазя го и го нося даже със себе си. Когато ходя някъде – или в чужбина, или в провинцията – нося го със себе си!

– Наистина ли?

– О, да шефе! За мен то е един голям символ.

– Да, то наистина е голям символ. И то не само за теб… Вече и за мене – казвам му и се усмихвам. – Къде го пазиш?

– Ами вкъщи е. Години стоя при майка ми. В Садовец. Стояло с години под покрива. Валял го дъжд. Валял го сняг. Прах и паяци. Но то си стояло и нищо не му станало… е, почти! Времето на нищо не прощава. Сега си го пазя.

– Пази го! Такива неща са ценни – казвам аз и се замислям доколко ценно може да е едно интимно нещо. Освен за този, който има връзка с него, естествено. Който има силни спомени с него. Може би само за него е ценно? – мисля си.

Най-вероятно то става ценно за всички – казвам си – когато се разкаже история за него; и когато от историята му се направи притча. Така то става от лична ценност в ценност за всички хора. Да.

– А после, шефе, да ти кажа… – продължава след известно мълчание Кеазим – ме викат в Холандия да ми дадат една награда. Ти знаеш – разказвал съм ти. Награда на една голяма международна изложба. С две хиляди участници. Посветена на връзката между изкуството и природата. Голямо нещо, огромна изложба! И аз – получавам награда. Не съм свикнал със светски неща, шефе. Не ги обичам. Отбягвам ги и се чудя какво да кажа на публиката. Защото нали трябва да държа реч… поне да кажа няколко думи… И тогава се сетих, тогава ми хрумна така: Нали нося със себе си лалето! С него станах художник! А Холандия нали е страна на лалетата!

– Ей, че хубаво съвпадение! – усмихвам се аз и Светът ми се струва наистина малък и направен специално като за хората и техния малък, голям, човешки гений.

– Не съвпадение, шефе, а знак! И аз взех лалето. Като дойде време да изнасям речта си, аз просто казах: Вижте това! С него аз станах художник. Вие, вашата земя, е земя на лалетата. Всичко е свързано в тоя свят. И чрез всичко Господ ни дава някакви знаци. Въпросът е да ги разберем.

И им разказах историята на моето лале. А холандците ме слушаха и само кимаха с глави. Май им хареса историята.

– Някой ден трябва да ми го покажеш… – казвам аз.

– Кое, лалето ли? – усмихва се Кеазим и сръбва кафе по турски или по татарски, или по йогински, или въобще – по космически начин. – Ами ще ти го покажа. Пак е в Садовец. Занесъл съм го. Значи – трябва да отидем там. Там, шефе, там земята се слива с космоса.

– Добре! Ще видим лалето в Садовец – казвам аз и също отпивам от кафето си.

– Ще отидем! – казва Кеазим и поглежда някъде надалеч.

Bookshop 728×90