Пролетен панаир на книгата
Площад е в ремонт

Кеазим и лалетата

„Аз съм много упорит човек. Не се отказвам никак лесно. И ще ти кажа защо: йога съм от близо петдесет години. Това ме е научило да приемам трудностите със спокойствие. Ако друг беше попаднал в условията, в които съм живял и рисувал... нямаше да издържи“, казва Кеазим Исинов. Снимки: Орлин Огнянов, НДК

E-mail

Имам хубави приятели. Понякога – като скъперник на Молиер, като златолюбец – си стоя ей така – сам самин – и си мисля за тях, както скъперникът брои своите дублони и златни талери. Чувството е приятно. Смес от богатство, гордост и какво ли не.

Трябва някой ден – когато имам време – да помисля точно какво представлява това чувство. Хората рядко се занимават внимателно със съдържанието на собствената си душа. А аз се чувствам длъжен да го правя. За доброто на всички. Напук на идиотите, които смятат, че да знаеш повече (за себе си и за света) е тъжно и те прави да въздишаш често-често. Напротив – мисля аз, – да знаеш много за себе си и за света (така или иначе твоето „много“ пак ще си е микроскопично) е най-прекрасното нещо и като че ли една от най-добрите основи на щастието.

Ще ми се да знам какво ме кара да се чувствам така богат и доволен от приятелите си…

Може би това, че като ги имам за Свои Приятели – и те са талантливи, умни, благородни и най-вече – интересни и богати на житейска надареност (сега измислям тоя термин, но се надявам да се разбира) – въобразявам си, че и аз имам всичките тия неща… тия качества стават и мои качества по някакъв чудодеен начин.

Човешката душа е способна да прави какви ли не сложни трикове за собственото си добруване. Когато си мисля за моите приятели – и те са хубави, мъдри, благородни и още повече – талантливи хора – аз се чувствам като човек, изкачил се на връх. А на върха има гнезда на орли. И орлите кацат в гнездата си с невъобразим замах на гигантските си криле (о, не сте виждали орли, но наистина са грамадни!) и разклащат целия тоя разреден и чист въздух. И чувствам, че на тоя връх съм в добра компания. Е, малко ме е и страх. Това все пак са орли!

Хубаво е да имаш гениални приятели.

Тук, естествено, някой чесънко, пиперко, байганко и дребен злобарко ще каже: Защото са си твои приятели, затова си въобразяваш, че са толкова гениални и прекрасни! За да можеш чрез тях, егоцентрик и мегаломан такъв, да се самовъзвеличаеш! Казваш „Леле какви приятели имам”, само за да си помислят хората „Леле, щом има такива приятели, какъв ли големец ще да е и той?!”. На тогоз аз ще отговоря: Пък ти си българче! Стой си там и се лекувай от това.

Мда. Имам – сред тия много и много приятели – един художник. Всъщност, поне двайсет от приятелите ми са художници. Но за този ще разкажа сега.

Като започнах да пиша за него, веднага ми хрумна, че трябва да спомена колко изключителен е. След това си дадох сметка, че едно способно да се вълнува, да оценява и да се се възторгва внимание – насочи ли се към един определен човек – винаги ще намери у него неща, достойни за възторг. Съзнанието на оценителя е много важно за това, което бива оценявано – нека помним това! Има хора, на които и Мона Лиза да им дадеш – ще изпуфтят, ще се извърнат и ще си пуснат някое особено култово риалити.

Но всъщност не е съвсем така. Тоя релативизъм нещо не е по вкуса ми. Не всеки е достоен за възхищение… Това е дълга тема – и все пак помислете върху нея.

Този приятел, за когото говоря, е художникът Кеазим Исинов.

В неговите вени тече татарска кръв; и помашка, и турска, и може би – и кръв от тази на живелите през 3-4 век в цяла Мизия вестготи (каквато е най-вероятно кръвта на моите синеоки мизийски дядовци).

Кеазим е един от най-големите български художници. Ето това е една хубава илюстрация за това, колко относително и някак – глупаво относително – е цялото това нещо с национализмите, етническите принадлежности, националните гордости и т.н. Татарите от Татарстан ли да се гордеят с него? Или испанците – като наследници на вестготите? Или турците от Кония, или помаците от Мадан? Или българите?

Тук е хубаво да направим една небрежна аналогия с горките македонци, които искат да се наричат на един славен народ от миналото (на когото най-вероятно по някакъв начин са наследници, доколкото и ние сме наследници на траките, а сегашните гърци – на елините), но не им позволяват. Всичко това за умния човек звучи ужасно глупаво. Но да си припомним, че у нас „свестните считат за луди”, а умните – за глупави, естествено. Та така – аз бих казал: Кеазим е гордост за България, за Турция, за Татарстан, за Вестготското кралство, но според мен – той е гордост просто за всеки, който го познава.

Кеазим е един нисичък, мургав по татарски, извънредно благ, умен и пъргав седемдесет и седем годишен човек. Роден е в село Садовец на река Вит (затова направих това отклонение за Мизия и вестготите). Обича да разказва, а когато някой му разказва добре – слуша с такова внимание, че понякога си казвам: Ах, защо отминаха времената на добрите разказвачи и на великите слушатели? Изпълнени с внимание и почит към словото и към майсторството на разказвача? Защо настанаха времена на глупашко „Няма време” и малоумна втораченост в нищонеказващи екранчета?

И ето. Срещаме се с Кеазим в едно кафене, където има куп негови картини. Целите стени са в негови картини. Това е неговото царство или неговия поднебесен каганат. Картините са изящни. Той е нещо средно между иконописец и Ван Гог. Има нещо и от Одилион Рьодон. Но да казваш за един голям майстор на кого прилича, е някак смешно и омаловажително.

Кеазим прилича най-вече на Кеазим. Ярка палитра, фин, ювелирен похват на полагане на боите. Грееща светлосянка, бликове от златна светлина. Икони на живи и влюбени хора в райски, земни цветове.

Картини от изложбата „Човек, земя, космос“ на Кеазим Исинов през 2015 г. в НДК

Кафенето се намира срещу японското посолство. Веднага си помислям, че татарите са били племе, погълнато от вълната на монголите на Темуджин – Чингиз хан. Много по-късно самите монголи са били наречени татари (което е странно, защото самите татари са били претопени в монголската вълна) в целия западен свят. И сега всички, които наричаме татари са наследници на пълчищата на Чингиз и неговите внуци Бату хан, Хулагу хан и Кублай хан. А монголите и японците са от близки езикови семейства. Смята се, че монголския и тюркските езици принадлежат към голямата група на Алтайските езици, а японския е близък до тях. Както и да е. Просто си помислям, че някак си картините на Кеазим са близо до неговите далечни езикови роднини. Но не съм сигурен дали Кеазим знае татарски. Най-вероятно не. Просто светът е едно малко място, цялото пронизано от невероятно много и най-разнообразни, изумителни връзки на Всичко с Всичко!

Пием кафе и Кеазим ми разказва историята си.

– Шефе, да ти кажа – свойски разказва старият майстор – аз съм много упорит човек. Не се отказвам никак лесно. И ще ти кажа защо: йога съм от близо петдесет години. Това ме е научило да приемам трудностите със спокойствие. Не ми правят впечатление. Ако друг беше попаднал в условията, в които съм живял и рисувал… направо ти казвам – нямаше да издържи. Щеше да се откаже. Много трудни!

Рисувам в нещо като коридор – като млад – и хората ме прескачат. За да минат – прескачат ме – нали разбираш? А аз въобще не ги и забелязвам. Това, което е трудно за други – за мен е незабележимо. Рисувам си и нищо не забелязвам.

– А нещата ти са толкова фини! – казвам аз с благоговение; всяка негова мазка сега ми се струва като съвършено и мъдро-осъзнато йогинско движение.

– Да, шефе, понякога, за да ги направя, спирам дишането си… хм, понякога не трябва да дишаш, когато правиш най-тънките неща… Не дишам и пак не ми прави впечатление. Не ми тежи. По минута… Йогата учи на това.

– Забележително!

– Това да ти кажа, ми е черта от детинство… Знаеш ли, ще ти разкажа как го открих това свое качество…

– Разкажи ми.

– Значи, шефе, аз от дете съм работлив… работата не ме плаши. Като реставрирах една църква, вече голям, на 40-50, до църквата имаше нивичка. Човекът там си засял малко жито. И вика – аз хубаво го посадих, ама кой ще го ожъне? Няма кой да го ожъне, вика. И тогава аз, шефе, му казах – имаш ли сърпове? Сърп остър имаш ли? И взех – сърп като бръснач – и два декара ли, колко там – и ги ожънах! Ръцете ми не се виждат, а аз жъна, ръцете ми хвърчат, нали разбираш? И трудното не ми прави впечатление!

– Два декара са си доста много – въздишам аз, чувствайки се безсилен пред тоя енергичен човек от по-корави времена.

– Много са си, ама не са чак толкова много – усмихва се Кеазим под татарските си мустаци. – Не ме плаши… напротив, това, което е по-трудно, ме предизвиква да го направя. Ето сега да ти разкажа…

Това беше на края на първия клас в Художествената гимназия. Аз вече се бях развил доста. Като пристигнах, бях едно селянче, отраснало в глад, нямахме понякога и хляб да ядем на село, нищо не знаеш ти, покрива на къщата ни – сламен… А аз къде ти съм виждал картина, къде съм виждал художник! Но за една година се бях поокопитил. И ето – идва изпитът в края на годината. Много важен! Ако го минеш – минеш. Ако не – отиваш си на село! Така…

И ни дават… дават ни едно лале! Лале, шефе. Гипсов модел на лале. Нали знаеш – на такива се учи светлосянка, да изграждаш обем… Уж не е сложно, но си е много тънка работа това… Аз се чувствам много подготвен… И какво се случва? Настаняват ни по жребий на столовете срещу лалето. Нали разбираш – от позицията ти зависи много! Има и лесни, има и трудни позиции. Нали лалето се вижда от различните места различно! И на мен какво да ми се падне? Пада ми се пълен фас. Право срещу лалето, шефе! Право срещу него!

– Тоест, това значи… – опитвам се да допълня аз.

– Това значи, че не виждаш никакъв обем… че трябва да предадеш обема, дълбочината на тоя релеф… на това лале, а не ги виждаш… отпред гледано е плоско, шефе! Извънредно трудно се рисува обемна фигура във фас…

– Брей че късмет! – възкликвам аз.

– Да, шефе… Как би постъпил всеки в моето положение? Хм. Идва учителят и вика: Кеазиме, мръдни си малко стола – наляво или надясно – няма да пречиш на никого. Просто да не си съвсем пък фронтално. Малко обем да ти се открие на това лале! А аз викам: Не, тука ми се е паднало, така ще си го рисувам. Учителят се опитва да ме убеди да се помръдна – за мое добро, че ще ме скъсат иначе, нали разбираш, да ме спаси от изгонване човека – но аз: не! И започвам да рисувам. И рисуваме – един час, два часа, три часа, четири часа. Другите деца стават. Отиват, ядат кифли, почиват си. Пак се връщат. А аз само рисувам. Аз си знам и си рисувам. Не ходя да се разсейвам и да си играя. Само гледам, гледам и както си е лалето – така го рисувам! Право във фас – а аз правя едни обеми, една светлосянка… Седя, в мене кипи… напрежение… но съм уверен, седя си и най-спокойно си рисувам!

Накрая, шефе, взимат работите. Ние седим, нямаме си работа, седим и чакаме да ги оценят. И чакаме ли, чакаме! А накрая ни викат да ни кажат резултатите. Влизам, а в залата тихо. По едно време в тишината аз чувам така… шепот, чува се шепот! Шушукат: Кеазим, Кеазим… И аз – както съм-самичък там, пред комисията, мъничък… изведнъж преподавателите започнаха да ръкопляскат! И подвикват: Кеазим, Кеазим.

И така, да ти кажа, шефе, аз разбрах, че съм станал художник!

После дойде и Академията, там ме поорязаха, опитаха се да ме вкарат в някаква рамка… но аз не съм лесен… и си се запазих, не се промених много… почти никак не се промених.

След това дойдоха изложби, работа, работа, работа, картини… Понякога не мога даже да си представя, че съм ги рисувал аз… Откъде у мен, у един човек – такава енергия?! Чудя се така понякога. Но ти казвам – тогава с това лале станах художник. Още го пазя. Пазя го и го нося даже със себе си. Когато ходя някъде – или в чужбина, или в провинцията – нося го със себе си!

– Наистина ли?

– О, да шефе! За мен то е един голям символ.

– Да, то наистина е голям символ. И то не само за теб… Вече и за мене – казвам му и се усмихвам. – Къде го пазиш?

– Ами вкъщи е. Години стоя при майка ми. В Садовец. Стояло с години под покрива. Валял го дъжд. Валял го сняг. Прах и паяци. Но то си стояло и нищо не му станало… е, почти! Времето на нищо не прощава. Сега си го пазя.

– Пази го! Такива неща са ценни – казвам аз и се замислям доколко ценно може да е едно интимно нещо. Освен за този, който има връзка с него, естествено. Който има силни спомени с него. Може би само за него е ценно? – мисля си.

Най-вероятно то става ценно за всички – казвам си – когато се разкаже история за него; и когато от историята му се направи притча. Така то става от лична ценност в ценност за всички хора. Да.

– А после, шефе, да ти кажа… – продължава след известно мълчание Кеазим – ме викат в Холандия да ми дадат една награда. Ти знаеш – разказвал съм ти. Награда на една голяма международна изложба. С две хиляди участници. Посветена на връзката между изкуството и природата. Голямо нещо, огромна изложба! И аз – получавам награда. Не съм свикнал със светски неща, шефе. Не ги обичам. Отбягвам ги и се чудя какво да кажа на публиката. Защото нали трябва да държа реч… поне да кажа няколко думи… И тогава се сетих, тогава ми хрумна така: Нали нося със себе си лалето! С него станах художник! А Холандия нали е страна на лалетата!

– Ей, че хубаво съвпадение! – усмихвам се аз и Светът ми се струва наистина малък и направен специално като за хората и техния малък, голям, човешки гений.

– Не съвпадение, шефе, а знак! И аз взех лалето. Като дойде време да изнасям речта си, аз просто казах: Вижте това! С него аз станах художник. Вие, вашата земя, е земя на лалетата. Всичко е свързано в тоя свят. И чрез всичко Господ ни дава някакви знаци. Въпросът е да ги разберем.

И им разказах историята на моето лале. А холандците ме слушаха и само кимаха с глави. Май им хареса историята.

– Някой ден трябва да ми го покажеш… – казвам аз.

– Кое, лалето ли? – усмихва се Кеазим и сръбва кафе по турски или по татарски, или по йогински, или въобще – по космически начин. – Ами ще ти го покажа. Пак е в Садовец. Занесъл съм го. Значи – трябва да отидем там. Там, шефе, там земята се слива с космоса.

– Добре! Ще видим лалето в Садовец – казвам аз и също отпивам от кафето си.

– Ще отидем! – казва Кеазим и поглежда някъде надалеч.


Aqua Reotier