Bookshop Wallpaper

Клети сираци и величави роби

Традиционна тридневна българска сватба се проведе в Арбанаси през юли 2017-а, част от фолклорния събор „Болярска среща“. Снимка: Ростислав Грънчаров

Четено: 2778 пъти E-mail

Случайно да сте показвали „Козият рог“ на чужденец? Е, аз съм го показвала. Даже на двама, датчани. Поискаха да видят български филм. Изобщо не се поколебах, за мен „Козият рог“ и тогава, и сега, е най-добрият български филм. Освен това има съвсем малко текст, което е добре, когато трябва да се превежда филм.

Нищо подобно. Наложи се да говоря през цялото време. Да обяснявам – това сега турци ли са или българи, ама как ги различавам – те били толкова еднакви, а защо се мразят, и защо искам да ги убедя, че турците са жестоки, не е ли жесток всъщност бащата… По средата на филма го спрях, извадих исторически атлас, разясних накратко българската история от създаването на държавата до Берлинския конгрес и пуснахме отново филма. Ако мислите, че им беше станало по-ясно – не, не беше. Цялото събитие – замислено като родолюбиво и гордо начинание – се оказа недоразумение и мъка.

Така ще се почувства вероятно и семейство Макрон, ако прочете подарената им от българското президентско семейство „Време разделно“. Но те няма да я прочетат, разбира се. Такива подаръци се правят, за да влязат в някакъв склад, където вече има натрупани подобни сувенири. В този смисъл няма никакво значение какво сме подарили на семейство Макрон – за тях няма. За нас обаче има. Защото тази книга някой я е избрал като символ, а символите имат значения.

За романа на Антон Дончев са се казвали колкото добри неща, толкова и лоши. Най-странното е, че всички те са верни. Добра книга, но…Лично за мен това изречение може да се съкрати до запетайката: „Време разделно“ е сравнително добра книга. В смисъл – четивна. Книга, просто книга. Не учебник, не изследване, не извор за исторически факти, а книга. Субективна художествена измислица, каквато е всяка книга. Доста по-субективна от обикновено, като всяко нещо с поръчков замисъл. Вълнуваща в голямата си част, с елементи на екшън, хорър, трилър и романтика, както гласят съвременните понятия. „Време разделно“ обаче отдавна е натоварена с нещо повече, възложени са й роли, които са прекалено големи и непосилно трудни за книга. Тя трябва да ни обрисува пред настоящите и бъдещите поколения, а ето че и пред света. И да ни обрисува като какви? Като велики страдалци. Като жертва – ето че си дойдохме на думата и на любимата роля. Ние, жертвите.

„Време разделно“ се превежда на чужди езици (с финансовата подкрепа на българската държава) и се подарява на чужд държавен глава по същата причина, поради която „Балканджи Йово“ е най-предано защитавания текст в учебната програма. Те трябва да ни напомнят на нас – родителите, те трябва да научат тях – децата ни, от тях се очаква да кажат – на света, че българите сме историческа жертва на едно робство, което е свършило преди близо век и половина, но продължава да е толкова важно, че ние все още се изживяваме предимно като жертви.

Премиерът ни отразява точно този народен манталитет. „…Кой ми е помогнал на мен, сирака, да стана кмет, премиер?“ – това са думи на Бойко Борисов в лекция пред студенти за развитието на селските райони и бъдещето на България през юни 2011 година в село Падина край Девня. Майката на „сирака“ Бойко Борисов умира, когато той е на 38 години, а баща му, когато е на 48 години. Щом един министър-председател се позовава на аргумента, че е при това положение сирак, логично е народът, който го е избрал да смята, че е жертва на нещо, което е свършило преди век и половина. За манталитет, става дума.

Да си жертва е доста привлекателна роля. Тя носи много печалби. Най-малката – получаваш съжалението на околните. А ние обичаме да ни съжаляват. Цялото ни национално хленчене и мрънкане е заради едното съжаление. Съжаленият се чувства разбран, приласкан, приютен, това се все приятни неща. Но по-важното е, че жертвите не са виновни. Как да са виновни, като са жертва, виновни са, разбира се, насилниците. А насилници в българската история и съвременност – колкото щеш. Ние сме малки, ние сме много малки, но затова пък безкрайно ценни и затова всеки иска да ни притежава и управлява. Съдбата ни се решава на салфетка, на която някой чертае разпределението на света и ние сме винаги от лошата страна на чертата. Но все някой ще ни съжали и ще ни освободи. След което ще ни пороби. И тогава ние обръщаме глави на другата страна в очакване на отсрещен освободител от поробител, който преди това ни е бил освободител. За което нямаме никаква вина, нали сме наясно? – жертвата никога не е виновна.

Но всъщност най-изгодното е, че не се налага да правим каквото и да било. Когато си жертва, не ти се налага да работиш. Твоите усилия са обречени. Затова няма смисъл да бъдат полагани. Така или иначе ти си жертва и насилникът решава какво ще се случи. Ти не носиш отговорност – представяте ли си каква лекота на битието е това?

Ако не вярвате на мен, ще се наложи да повярвате на Иван Вазов – този поет на величавото народно страдание и основен източник на познания по българска история. Ето какво пише Иван Вазов в главата „Силистра-йолу“ в „Под игото“:

„Защото при другите си лошавини, игото има и една привилегия: да прави народите весели. Там, дето арената на политическата и духовната деятелност е затворена с ключ, дето апетитът за бързи забогатявания от нищо се не дразни и широките честолюбия не намират простор да се разиграят, обществото изхарчва силите си в дребни местни и лични сплетни, а разтуха и развлечения търси и намира в мъничките обикновени и лесни блага на живота. Една бъклица вино, изпита под прохладната сянка на върбите край шумливата кристална речка, прави да забравиш робството: един гивеч, изпечен с алени патладжани, миризлив магданоз и люти пиперки, изяден на тревата под надвисналите клоне, през които се гледа високото синьо небе, е едно царство, а ако има при него цигулари, то е върхът на земното щастие. Поробените народи имат своя философия, която ги примирява с живота. Един безизходно пропаднал човек, често свършва с един куршум в черепа си или в клупа на едно въже. Един народ поробен, макар и безнадеждно, никога се не самоубива: той яде, пие и прави деца. Той се весели. Погледнете народната поезия, дето са се отразили тъй ярко народната душа, живот и мироглед. Там покрай черни теглила, дълги синджири, тъмни тъмници и гнояни рани, преплитат се тлъсти печени агнета, червени руйни вина, люта ракия, тежки сватби, вити хора, зелени гори и дебели сенки, из които е избликнало цяло море от песни…“.

Това е Иван Вазов, по мое лично мнение по-голям познавач на историята и народната душевност от Антон Дончев. Прочетете го още веднъж и ще разберете не само защо подарихме на Макрон „Време разделно“. А и защо ни беше толкова важно как е облечена Деси, как се излага Бойко, каква е била прегръдката на този с онзи в сантиметри и т.н. Само не ни интересуваше защо Макрон дойде в България. И защо се засили да напада Полша, като че ли някой му беше пуснал Вагнер (по Уди Алън). И какво спечелихме или загубихме не разбрахме. Но то и няма значение… виж по-горе Иван Вазов.


Източник: „Редута“

Вижте още: КОЙТО ПРОЧЕТЕ ТАЗИ КНИГА, ДА СЕ ПРЕВЪРНЕ В ЧЕХЪЛ


Bookshop 728×90