Bookshop March 2017 2

Когато Шекспир срещне Гео Милев

Светът е все по-малко сцена и все повече зала за фитнес, или Лошите сънища на Лилия Абаджиева

Началото е бавно – в ритъма на мистериозна, мрачна и изпълнена с тревожност музика на сцената виждаме как ходещият човек всеки момент сякаш ще загуби равновесие и ще се строполи. Снимки: Павел Червенков

Четено: 1476 пъти E-mail

Намирам се пред наскоро ремонтирания Театър „Азарян” и както всеки път, когато ходя там, се оглеждам за едни свои стари обувки, които така и не намирам. Събрала се е пъстра тълпа, в която различавам спортния журналист Камен Алипиев, Дими Стоянович, Кева Апостолова, а най-голямо е учудването ми, когато съзирам неуспелия кандидат-директор на БНТ Иван Гарелов. От друга страна в присъствието на подобна разнородна публика няма нищо необичайно, все пак става дума за спектакъл на Лили Абаджиева, на лошото дете на българския театър от 90-те, а и до днес. На една неподправена театрална фурия, която на пресконференцията преди малко е казала, че за съжаление българският театър все повече прилича на риалити предаване.

Спектакълът се казва „Ако нямах лоши сънища”, а театърът, в който е поставен, не е случаен. Дълбоката връзка между Крикор Азарян и Лили Абаджиева е всеизвестна, а може би най-големият орден, който някога е получавала Лили Абаджиева, е реакцията й преди години срещу изгонването на Крикор Азарян от НАТФИЗ. Един скандал, за който е писано много, затова ще помълча за минута и ще добавя, че „орденът“ на Лили Абаджиева все още е петно върху няколко други имена.

В залата ни посреща висока метална конструкция с люлки, които се люлеят не върху въжета, а върху синджири. Фонът е осветен в синьо. Публиката малко по малко заема местата си и представлението започва.

Началото е бавно – в ритъма на мистериозна, мрачна и изпълнена с тревожност музика на сцената виждаме как ходещият човек всеки момент сякаш ще загуби равновесие и ще се строполи. Но той все пак успява да се задържи изправен. Тази картина е накъсвана от кратки клоунади, при които музиката рязко става жизнерадостна, а актьорите влизат в ролите на клоуни. Двете сцени се редуват, задавайки по този начин трагикомичния код на представлението. Съвременният човек не е цялостен, не може да съществува в чисти жанрове. Съвременният човек е нелеп и затова се оказва страдалец и клоун едновременно. Без да го иска, често без дори да го съзнава.

В хода на това мрачно и безпрогледно на пръв поглед представление, в което човекът сякаш дори е забравил да говори по човешки, защото в лицето на бездната на съществуването неговите нерви и мускули са опънати до скъсване, клоунадата периодично ще се появява, за да ни връща към жанра на трагикомедията. За да ни отчужди от случващото се и да ни напомни, че това е театрално представление. Нещо повече – това е представление, което тотално отрича вживяването, съчувствието, съпреживяването на героите.

Това не е спектакъл, който можеш да те накара да ревнеш, просто в него липсват традиционните роли. Вместо съдба, има съдби. Вместо участ на конкретния герой, може да се говори за участта на хората изобщо. На хората, които са така запленени от външното, така са се отрекли духовното и са се посветили на физическото, че дори когато произнасят великите Шекспирови реплики като „Да бъдеш или да не бъдеш”, те сякаш правят гимнастика – лицеви опори, коремни преси, раздвижвания на краката. Защото днес е светът е такъв – той все по-малко е сцена и все повече се е превърнал във фитнес зала, в която ние играем едни други игри, в които вдигаме тежести, бягаме по лентите на настоящето, замръзнали на едно място, а пред нас се е изпречило Нищото. Денят ни е толкова шумен, всичко е изпълнено с толкова скоростно движение, планетата се върти все по-бързо, че ние все по-малко успяваме да си кажем нещо, а камо ли да се чуем. Затова и все повече вместо с нормален тон си говорим с крясъци. Което на свой ред поражда крясъци от другата страна. И така се получава един затворен кръг, от който каквото и да правим, не можем да избягаме.

Това не е спектакъл, който можеш да те накара да ревнеш, просто в него липсват традиционните роли. Вместо съдба, има съдби. Вместо участ на конкретния герой, може да се говори за участта на хората изобщо.

Текстовете, с които работи Лили Абаджиева, са изцяло класически – няколко пиеси на Шекспир, като в началото е „Хамлет”, а към края е „Крал Лир”. Този път обаче към чуждата класика режисьорката е добавила и една кратка, но ударна доза от родната – поезия на Гео Милев. Един от българските поети, който е белязан с най-трагична съдба, когото Лили Абаджиева нарича „хамлетовски персонаж”. Основна заслуга за нахлуването на Гео Милев в театралните видения на бившата (но донякъде и настояща) асистентка на Крикор Азарян, която продължава и до днес да бди над паметта на легендарния си учител, е романът „Една и съща нощ” на Христо Карастоянов, който на свой ред Иван Добчев постави в Народния театър под името „Гео”.

Актьорите скачат от роля в роля, и всеки един от тях е аватар на съвременния човек. Мракът на сцената изпъква все по-силно на фона на синия и червен фон, които се сменят в зависимост от атмосферата на конкретната сцена. И е пронизван от един от най-големите символи на съвременния технологически прогрес (който иронично води до регрес в областта на духовното) – лазерът.

Актьорите скачат от роля в роля, и всеки един от тях е аватар на съвременния човек.

За да създаде тази цялостна и потапяща атмосфера, в която говоренето е обърнато на бълнуване, а шепотът и мълчанието са се превърнали в невъзможни жестове, трябва да споделя, че дължината на представлението от два часа идва леко тежко на театралния зрител. Не за друго, а защото той също е съвременен човек и цял ден е търчал, спорил, викал, борил се е със зъби и нокти за запазването на човешкото в себе си във вълчите времена, в които минава битието ни. Времена, белязани от агресия, безцеремонност, все по-голяма разпищоленост. Времена, в които на трона на деня се е качила простащината, която не търпи никой друг освен себе си. Която в духа на световния популизъм се обявява за Бог, докато под цялата нейна натруфеност и показност се е свил един съвсем мъничък демон. Демон, който се уголемява единствено чрез силата на пиара, медията, социалната мрежа.

Признавам, че това е представление, което може би няма скоро да гледам. Защото то изследва кошмарите на днешното съществуване по един плътен и всепроникващ начин. Защото то е отражение на деня и те блъска в главата като чук с целия шум, полифония, крясък, от който идваш и който тайно се надяваш, че ще оставиш поне за миг, докато се намираш в обетованата земя на театъра.

В същото време бих посъветвал да го гледа всеки, който иска да се сблъска с хаоса на днешното живеене, поднесен по начин, който те залива като цунами и те завлича в откритите води на океана. Там те грабват теченията на миналото, които обаче нямат силата да те отведат до бъдещето и ти се превръщаш в поредния удавник на настоящето. В един жив удавник, който не се дава на мощната стихия, а дори повече се ожесточава, вкопчен в инстинкта си за живот като в последна надежда. Като в сал, който може да те докара поне до някой остров, на който да корабокрушираш. И така да се отървеш от цялата жлъч на деня.

Това представление може да предизвика катарзис, стига да отвориш сетивата си към него и да се оставиш на волята му. Лили Абаджиева е изключително чувствителен режисьор, който като диктофон записва всички клаксони, пищящи спирачки и цялата глъч на деня, а после с помощта на средствата на театъра прави от това изкуство, което отчаяно крещи:

„Къде изчезва човекът? Къде изчезва? Къде?… Къ-?…”

Представление, което се надява да няма лоши сънища, но пред теб сънува кошмар след кошмар. А когато се събуди, с ужас открива, че най-големият кошмар тепърва предстои – в действителността извън театъра.


„Ако нямах лоши сънища“, авторски спектакъл на Лилия Абаджиева по Уилям Шекспир, Театър „Азарян“, НДК
Участват: Александър Кадиев, Асен Данков, Васил Витанов, Васил Ряхов, Георги Кацарски, Моню Монев, Никола Додов
Сценография и костюми: Васил Абаджиев
Музикална картина: Лилия Абаджиева


Ако нямах лоши сънища | Премиера