Коледен разказ

Снимка: Румен Добрев

Четено: 3015 пъти E-mail

В този час на деня барът беше празен. Всички вече си бяха вкъщи за Бъдни вечер. Но барманът Карло беше самотник и знаеше, че трябва да има едно отворено място до късно и за самотниците. Преди да стане барман, той беше работил като учител и понякога обичаше да съзерцава подобни евтини фрази и дори да им вярва.

Буковите цепеници в камината се разсипваха с тих пукот и преди да потъмнее, жаравата за миг светваше и изтръгваше от наредените по рафтовете зад бара бутилки алкохол ветрила от червени лъчи. Щеше да мине време и алкохолът от тези бутилки щеше да се превърне в думи, в смях, в сълзи, в любовна пот, в крясъци, в разкаяние. Но имаше време дотогава. Барманът Карло се беше убедил в едно – че не остава неизпита бутилка.

Всъщност, в бара имаше един човек. Някак не върви барът да е съвсем празен. Трябва да има поне един посетител. Тъй че и тук беше така. Седеше на високото столче, подпрял лакти на полираното от стотиците лакти дърво и равномерно отпиваше от чашата си с уиски. Щом изпиеше питието си, той засилваше тежката чаша по плота към Карло и барманът пак му я напълваше до половината. И на свой ред я засилваше по гладката повърхност към единствения си клиент. Този човек не разреждаше уискито. Пиеше го чисто.

Мъжът беше облечен в дълъг кожен шлифер. Беше свалил шапката си и я беше поставил до себе си на бара, само че обърната наопаки, както би я оставил на паважа някой уличен музикант.

Карло не знаеше много за този посетител, но знаеше достатъчно. Беше дошъл преди шест месеца, за да организира предстоящия златодобив. В селището имаше дом за сираци, построен преди години от някакви чужди дарители. Златотърсачът си хареса за база точно сградата на дома. И за два месеца успя да изхвърли децата от него. Сега чакаше да пристигнат тежките земекопни машини. Беше разпуснал работниците си за празниците, беше се обръснал, беше си лъснал чепиците, беше облякъл дългия кожен шлифер и преди час-два се беше изтърсил тук.

Карло пак хвърли поглед към лицето му, което се отразяваше в старинното помътняло огледало отсреща. Това със сигурност не беше лицето на човека, който някой би искал да покани на сватбата си. Клепачите му бяха тежки и виолетови, такива клепачи щяха да подхождат единствено на погребален агент. За сметка на това устните му бяха месести и червени, като на някой, който цял ден се е упражнявал, защото е решил за един ден да се научи да свири на тромпет. На всичкото отгоре беше без вежди и вероятно за да компенсира този жалък факт, беше оставил дългите си старомодни бакембарди да растат на воля, а това, няма как да не признаем, му придаваше ни повече, ни по-малко вид на изтънчен орангутан.

Карло знаеше и името му. Наричаха го сеньор Голдони.

В този момент летящата врата на бара изскърца – Карло много се гордееше с тази летяща врата, която поръча при най-добрия дърводелец в околността и която му излезе страшно солено, толкова, сякаш я беше поръчал не на дърводелец, а на златар. Но Карло знаеше – един добър бар се познава още от прага, от вратата. Това беше още една от евтините фрази, с които беше пълен цилиндърът на мъдростта му. Но толкоз бяха възможностите на един бивш учител в областта на мъдростта.

Карло вдигна глава и видя, че в бара влиза най-очакваният на Бъдни вечер човек. В бара влезе самият Дядо Коледа. Само че Карло не очакваше никакъв Дядо Коледа и доста се изненада. Новодошлият наистина се беше постарал с костюма. А май и дългата му сива брада беше съвсем истинска, не беше от залепен памук. На всичкото отгоре в движенията му не се забелязваше онази скованост, която е характерна за изпълнителите на тази роля. Той съвсем свободно отиде до бара, зае стола вдясно от първия клиент и високо и ясно, макар и дрезгаво, каза:

– Едно уиски! Чисто!

Още един, дето го пие чисто, помисли си Карло. Когато се съберат двама, които пият уискито чисто, това не е на добре. Но побърза да изпълни поръчката.

Докато чакаше питието си, Дядо Коледа не си губеше времето. Той извади от гънките на наметалото си тежичка на вид кожена кесия, дрънна я на плота, развърза я и измъкна от нея една монета. Повъртя я в пръстите си, за да се види добре, че е златна, а сетне, с ловко движение, я изстреля нагоре, като я завъртя с палец, тя прелетя през главата на Голдони и се приземи право в шапката му от другата му страна. Сетне, доволен от себе си, Дядо Коледа отпи от чашата си и изпръхтя.

Голдони завъртя глава и известно време гледаше монетата в шапката си. Сетне се обърна към Дядо Коледа.

– Имаш ли още? – попита.

– Имам – отвърна Дядо Коледа. – Защо?

– Ами продължавай да хвърляш тогава.

– Не бързай. За тебе има друг подарък. Това беше само така, за разгрявка на пръстите. Можеш вече да ми я върнеш.

Голдони не помръдна.

– Това беше чиста случайност – каза той. – Другият път ще издрънчи на пода, ще видиш. И ще трябва да лазиш на четири крака, за да си я намериш. Защо не опиташ пак?

Изведнъж се чу изстрел, куршумът закачи периферията на шапката и я събори на пода. И монетата шумно издрънча върху дъските.

– Прав си – каза Дядо Коледа. – Сега трябва да лазя, за да я намеря. Слушай, защо не ми я подадеш ти? Така и така си по-млад.

Голдони слезе от стола, наведе се, взе си шапката и дълго я нагласяше на главата си. Сетне се наведе още веднъж, вдигна монетата и я остави пред Дядо Коледа.

– Заповядай – каза той.

– Благодаря – отвърна Дядо Коледа.

Пистолетът беше изчезнал от ръката му отново някъде в гънките на наметалото му. За сметка на това там се беше появил някакъв свитък.

– Преди да ти дам истинския подарък, ще трябва да прочетеш това.

Дядо Коледа разви свитъка върху плота и го затисна от двата края с ръце. Върху свитъка бяха написани четири точки:

1. Голдони да забрави за златодобива.

2. Голдони да върне дома на децата.

3. Голдони да си вдигне чуковете и да се разкара от селището.

4. Като уверение, че ще изпълни горното, Голдони да се подпише на свитъка.

Дядо Коледа измъкна дебел черен фулмастер.

– Ето – каза той и го подаде на Голдони.

Голдони се подписа.

Дядо Коледа не си губеше времето.

– А сега дойде ред и на истинския подарък – каза той.

И се видя, че държи в пръстите си един патрон.

– Върхът е позлатен – каза той. – Специално за теб. Това е, така да се каже, коледният ти подарък. Надявам се, че оценяваш истинската му стойност и значение за теб.

В този момент двете крила на летящата врата се отвориха тъй, сякаш някой ги отвори с шут. Така си беше. В помещението влетя режисьорът на клипа.

– Окей! Окей! Край на репетицията. Започваме снимките.

В помещението шумно нахлуха още хора. Те носеха камери, прожектори, кабели и огромни, мъхнати като пчели, но с размерите на зайци микрофони. Някой пъхна под летящите крила на отворената врата дървени клинове, за да стои така – отворена. Отвън на площада вече беше спрял рекламният камион-цистерна на най-продаваната марка безалкохолна напитка в света. Карло беше клекнал до камината и пушеше. В ушите му ехтеше като сирена гласът на режисьора.

– Радостта на децата е по-скъпа от златото. Това е нашето послание. Актьорите да си прочетат отново сценария, за да влязат в ролите си. След пет минути започваме.

На площада вече се въртяха група деца, те по подразбиране трябваше да бъдат изгонените сираци от дома, на които гримьорките от екипа вече поставяха върху лицата съзвездия от блещукащи лунички в знак, че радостта се е завърнала при тях с любимата напитка.

Но Карло не се трогна от призива на режисьора и остана клекнал до камината да пуши. Той нямаше нужда да влиза в никаква роля. Той наистина навремето беше работил като учител. И като барман беше поработил доста. Затова нямаше нужда да чете сценария. Реши да излезе навън да си проветри главата. Излезе и огледа площада. В средата имаше заградено с мрежа пространство, с размери четири на четири метра. Вътре беше разстлано сено, върху което пристъпваха четири еленчета. Това сигурно бяха еленчетата на Дядо Коледа и когато им дойдеше редът, щяха също да вземат участие в снимките. Но сега просто им беше студено. Карло, незнайно защо, сякаш тласнат от невидима сила, пристъпи към заграждението, хвана мрежата и протегна ръката си над нея. Едното еленче пристъпи и го подуши. Дъхът му пареше. И в този миг в главата на Карло се появиха кой знае кога и къде прочетени стихове:

Животните Го топлеха с дъха си!

– Започваме – ревеше отвътре режисьорът. Карло обаче не тръгна към помещението. Той направи друго.

Обиколи заграждението с еленчетата, видя откъде се влиза, отвори мрежата и влезе при тях. Те се сбутаха в отсрещния край, а той изчака да свикнат с присъствието му. После седна върху тънкия пласт сено. Едно по едно животинчетата пристъпиха към него. Подушваха го и той усещаше меките им бърни. Накрая останаха скупчени около него и почти го скриха.

Сякаш тъкмо те, животинките, най-добре разбираха какво се случва.