Bookshop Wallpaper

Космосът на Вежинов (откъс)

Сборникът „Над всичко“ събира фантастиката, създавана от писателя

Павел Вежинов (1914 - 1983). Снимка: БТА

Четено: 738 пъти E-mail

Павел Вежинов е сред авторите, радвали се на изключително добър прием по време на тоталитарния режим. Като убеден комунист, той става член на партията през 1944-а – и след държавния преврат по-късно същата година пред него не е имало спънки да създава произведенията, които желае – включително и потребни за политически цели. Като талантлив разказвач, той има голям успех сред читателите. Висока, съответно, е и оценката, давана му от властта – ордени, постове, депутатско място. По творбите му са снимани филми, сценарист е в киното, изучаван е в училище.

Eлка Константинова определя историите на писателя за „вълнуващи приключения на ума“. Извън най-популярните си произведения – „Бариерата“, „Нощем с белите коне“, „Белият гущер“, „Следите остават“ – Вежинов пише и фантастика. В темите за свръхестетвеното, общуването с извънземен разум, пътуването във и през времето, странстването в Космоса, откриването на нови галактики и нови възможности за изява на човешкия разум, Вежинов открива надчовешко съвършенство и красота. Тези търсения може да са били неговото бягство от действителността, търсене на смисъла извън затвора на политическата система, а Космосът вероятно не е бил непременно толкова далече, а примерно зад Желязната завеса.

Неговият коментар дава друго обяснение:

„В моето творчество винаги съм приемал фантастичното като условност, метафорична възможност за постигане или обобщение на човешките истини“.

Антологията „Над всичко“ включва повестта „Над всичко“, разказите „В един есенен ден по шосето“ и „Моят пръв ден“, новелите „Сините пеперуди“ и „Когато си в лодката“ и романа „Гибелта на „Аякс“. Тези произведения са размишление за противоречивостта на човешката природа, за способността на човека да надмогва себе си, за да приеме другия. Повестта „Над всичко“, дала заглавието на сборника, въплъщава идеята, че въпреки всички перипетии и житейски изпитания над всичко остават съпричастността, любовта, мисълта за другия.

Представяме ви откъс от антологията „Над всичко“.

В един есенен ден по шосето

Белият стол нямаше облегало, усещах целия си гръб изтръпнал. Бях стоял тук повече от час и през цялото време той нито веднъж не помръдна в тясното си легло. Може би затова чаршафите му бяха така гладки, сякаш в тях лежеше не човек, а труп.

– Няма смисъл – каза той уморено, – няма никакъв смисъл в цялата тая история…

Исках да му възразя, но усещах, че нямам сили. Той помълча малко, после продължи без никаква връзка:

– Всичко, което наричаме субективен живот, е всъщност нещо съвсем нереално… Както са нереални облаците, отразени в гладкото езеро. Ако езерото се развълнува и отражението изчезне, това не означава, че са изчезнали и самите облаци… Всичко, което се е случило на неговата повърхност, е смърт без значение…

– И все пак трябва да се живее – отвърнах аз безсмислено.

– Защо?

– Защото така е естествено…

– Сигурно си прав! – отвърна той колебливо. – Естествено, но безрадостно. Излизаш от нищо, съществуваш и се превръщаш отново в нищо… Друго е, разбира се, ако пристигаш до някаква цел, в която да се осъществи собственият ти смисъл…

Аз замълчах. Голямата бяла стая бавно потъмня, някъде в далечината се чу тътен. Само неговото лице си остана все тъй бяло, с чисти, гладко обръснати бузи, с трепкащи ръждиви клепачи. Той погледна към прозореца и каза тихо:

– Идва буря, трябва да си вървиш…

– Нищо – отвърнах аз. – С кола съм, няма значение…

– Не, не – върви… Пътят ще стане хлъзгав, опасно е…

Наистина като че ли нямаше смисъл да стопя вече и малкото, което с толкова труд бях изградил. Станах и храбро му протегнах ръка, но той се усмихна посърнало и не подаде своята.

– Върви, върви!…

Доктор Веселинов беше в кабинета си, наведен над своите рентгенови снимки. Тая, която държеше в ръката си, кой знае защо, ми напомни на далечна, разсеяна в черния мрак галактика.

– Има ли напредък? – попита той, без да повдига глава.

– Мисля, че има – отвърнах аз несигурно.

– В края на краищата трябва някак си да го убедите – каза той. – Операцията е все пак някакъв шанс. Макар и нищожен!…

– Да, знам – казах аз.

Едва сега той се поизправи и ме погледна със своите странни очи с цвят на зехтин…

– Сега разчитам само на вас… За негова собствена воля не бива да се говори…

Излязох навън с душа, натежала от болнични миризми и тревоги. Над дефилето наистина се бяха надвесили черни буреносни облаци, но тогава не им обърнах внимание. Къси, нервни вихрушки танцуваха по циментовия двор и заливаха с прахоляци колата ми. Тъкмо потеглих и закапаха първите капки – едри и силни като летящи куршуми. Едва тогава ми мина през ума, че гумите ми са съвсем изтъркани. Не се тревожех особено – така отпаднал и угнетен се чувствах след тежкия разговор. Изтеглих колата на заден ход и бавно запъплих по стръмнината.

Бурята ме завари още в първите километри. Беше позакъсняла септемврийска буря, но пълна с грохот и трясъци. Върху предното стъкло се заизливаха такива потоци вода, че се принудих да спра. Отбих внимателно колата на червеникавия банкет и угасих мотора. Дъждът все тъй плющеше, трясъците следваха един след друг. Познавах тия бури в кънтящото Искърско дефиле, някога ги обичах. И все пак бях направил добре, че спрях. По асфалта като река течеше черна искряща вода, която от време на време блясваше с мъртвото отражение на мълниите. Оттатък асфалта, без никаква преграда, идваше червената, дъхаща на изпарения пропаст. От мястото си не виждах нейното дъно, но бях сигурен, че там колата ми не би изглеждала по-голяма от детска играчка.

Отворих страничното стъкло и се поотместих от кормилото, за да не ме пръска дъждът. После запалих цигара и се облегнах назад. Чувствах се много гадно в тоя момент, мисълта за смъртта не ме напускаше. Той се беше примирил с нея и това беше най-страшното. Никак не разбирах какво значи това – да се примириш със смъртта, – нито пък можех да го усетя. Дрехите ми все още издаваха противната миризма на санаториума, чувствах, че ми се гади. А какво би станало, ако тръгнех внезапно направо към пропастта? Всеки би нарекъл това безумие. А тогава защо да не е безумие всичко, което вършим в своето съществуване? Ето това е, може би, което има в душата си моят приятел. Рамената ми леко потрепериха и аз побързах да затворя стъклото.

Най-после бурята като че ли попремина. Все още валеше – слаб дъжд, носен от вятъра, мътен и сив. Отново запалих мотора. Там някъде далече на запад в гъстата маса на облаците навярно се беше отворило малко прозорче, защото асфалтът порозовя. Потеглих бавно по стръмнината, след това постепенно усилих хода. В тоя момент съвсем бях забравил моите гуми, които така приятно свистяха по наводнения асфалт. Розовината още повече се усили, червеникави изглеждаха дори ниските брезови горички, които растяха по планинския склон.

Не бях изминал може би и два километра, когато за пръв път видях човека. Зърнах го отдалече – вървеше от лявата страна на пътя, леко приведен и унил, съвсем сам сред околната пустотия. Така както го гледах откъм гърба, стори ми се възрастен човек, почти старец. Фигурата му беше суха, раменете охлузени, в мършавата му шия се усещаше напрежението на стария вол, който безнадеждно мъкне нанякъде колата си. Когато наближих съвсем, забелязах, че е облечен в груб, износен панталон и в брезентово яке. На гърба си носеше мръсна, полупразна раница, която висеше на кръста му като зелена, отбрулена от бурята круша. Бях го вече отминал, когато неочаквано и за себе си спрях. Наистина преди години често взимах в колата си случайни хора, но отдавна не бях го правил. Не ми се вярваше да съм станал по-равнодушен, може би малко по-мързелив. Но все пак тогава спрях. Усетих как при внезапния удар на спирачката колата лекичко се под-хлъзна, но отново не обърнах внимание. Без да бързам, отворих вратата и погледнах назад към стареца.

Всъщност не беше старец, навярно нямаше и шейсет години. Както очаквах, лицето му беше доста мършаво, силно набраздено, почти грубо, като лицата на старите гъбари, които през всичките сезони скитат из тия гори. Човекът ме погледна бегло, но продължи пътя си, навярно не беше помислил, че спирам заради него. Направи ми впечатление, че не изглеждаше много мокър, навярно се беше прислонил някъде през бурята.

– Качете се! – казах аз. – Стига да съм по пътя ви…

Той погледна със съжаление калните си обуща.

– Ще ви изцапам…

– Нищо, качете се…

Човекът колебливо приближи колата. Обърнах се и му отворих задната врата. Отново ми направи впечатление, че дългополото му яке е почти сухо.

– Благодаря – каза той тихо и седна отзад.

Но не свали раницата си – това също ми направи впечатление. Навярно го беше страх, като слезе, да не забрави в колата своите гъби. Или пък изобщо не се беше качвал в кола, та нямаше и такива навици.

– За къде сте? – попитах аз, колкото да кажа нещо.

Човекът не ми отговори веднага.

– Без посока – отговори той. – Накъдето ме отвее вятърът…

Това бяха простички думи, но гласът му все пак ме учуди. Такъв обработен и културен глас би могъл да има най-малкото някой бивш гимназиален учител.

– Тъй е по-добре – отвърнах аз. – Защото съм само до Владо Тричков…

– Да, знам – каза човекът. – Вие имате там вила…

– Извинете, да не би да се познаваме?… Аз съм много слаб физиономист.

– А, не – вие не сте ме виждали – отвърна той. – Но аз ви видях веднъж с вашата въздушна пушка…

Стана ми неприятно. Наистина преди две години бях купил такава пушка за сина си, но не се успокоих, докато не изтребих врабците из цялата околност. Тоя спомен ми тежеше и колкото повече минаваше времето, толкова повече ме потискаше.

– Да, вярно е – измърморих аз недоволно. – Бяха ме хванали тогава някакви бесове…

Имах чувството, че човекът зад гърба ми се усмихва. Опитах се да го погледна в огледалото за обратно виждане, но той не беше в полето ми.

– Тая страст у хората май ще изчезне последна – отвърна той тихо.

– Коя страст?

– Тая – да се убива.

Гласът му звучеше меко, без никакъв укор.

– Е, много е да се каже убийство – измърморих аз обидено. – Всъщност това е лов.

– Е, да – лов – съгласи се той. – Но в края на краищата изчезва някакво живо същество…

Обърнах се и го погледнах. Стори ми се още по-тъжен и унил, очите му разсеяно гледаха някъде през стъклото.

– Вие да не сте вегетарианец? – попитах аз глупаво.

– Не съм – отвърна той. – Пък и не виждам смисъл. Преди години измъчвахме конете и застарели, ги давахме на касапите. И все пак страната беше пълна с коне. Сега ги заменихме с трактори… И какво спечелиха от това конете? Нищо, разбира се… Може би след някое и друго десетилетие коне ще има само в зоологическите градини…

– За съжаление, тъй е – казах аз.

– Наистина за съжаление… Доброто в природата е нещо безкрайно трудно за определяне…

Никога не бях очаквал такива думи от толкова простичък наглед човечец. И изведнъж ми се стори странно, че досега не бях чул нищо за него. Ако живееше някъде наоколо, както изглеждаше, как можеше да остане незабелязан? При всички случаи в тоя човек наистина имаше нещо загадъчно.

– Вие наблизо ли живеете? – запитах аз.

– Не, не съвсем – отвърна непознатият.

– Стори ми се, че сте излезли наоколо от някаква къща…

– А, не. Защо?

– Ами дрехите ви бяха почти сухи, когато се срещнахме.

– Да, съвсем забравих, че се занимавате и с криминални истории – отвърна той шеговито.

Това беше наистина прекалено. Аз се обърнах отново, погледите ни се срещнаха. Стори ми се в тоя миг, че никога досега не бях виждал такъв спокоен и проницателен поглед. И изведнъж нещо в очите му трепна.

– Внимавайте! – извика той.

В гласа му нямаше уплаха, аз не се стреснах. И едва в следния миг усетих, че колата се е подхлъзнала. Бързо се обърнах напред. Тъкмо бях започнал да слизам по дълъг и доста стръмен наклон, който се губеше някъде из завоите. Сега колата летеше с все сила надолу без никакво управление. Даже не успях да помръдна. И друг път ми се беше случвало да изпитвам такива мигове на пълно вцепенение. Просто стоях зад кормилото и нямах в себе си нищо – ни страх, ни мисъл, ни предчувствие. Успях само да схвана, че колата излезе от пътя и литна в пропастта.

Именно литна – това като че ли е най-точната дума. Помня, че дори не успях да затворя очи в очакване на страшния удар. И изведнъж забелязах изумен, че вместо да се срине в пропастта, колата изведнъж повдигна нос и плавно като птица полетя над бездната. Аз само държах кормилото, тя направи лек завой, после се върна над шосето и меко, почти неусетно прилепи гумите си на пътния асфалт.

1 2 3Следваща страница


Киномания