La La Land

Културата 28 г. след Десети ноември: диктатура на парите

Най-влиятелните личности в изкуството са и граждански най-активните - Георги Господинов и Александър Морфов

Колко артистична златна ръка! А може би е жълта? Пари ли проси, бъдещето ли сочи... Снимка: Емил Георгиев

Четено: 759 пъти E-mail

Свободата е голямата ценност в културата 28 години след края на тоталитарния режим. Интелектуалците, които се включиха в анкетата на „Площад Славейков“ „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“, все още изпитват еуфория от отсъствието на догми в естетиката, от липсата на пропаганда, манипулация и цензура – поне формално.

Свободата след промените обаче се превърна в диктатура на парите – и оскъдицата им предизвика появата на различни уродливи проявления. Чалгата е новият всевластен господар в почти всички форми на изкуството, а нейните звезди оказват значително по-голямо влияние на публиката от най-ярките личности от културния ни елит – защото чалгата не слиза от екрана на най-гледаните телевизии. Заради липсата на лустрация старите влъхви на социализма придобиха статут на патриарси в културата – парадоксът е, че и те страдат от чалгата, защото за широката публика имената им вече не говорят нищо. Свободата също не означава нищо съществено за представителите на чалгата – за тях свободата е възможността да се отдадат на музикално порно. В театъра свободата доведе до явлението „мечки“ – но хубавото е, че не всички „мечки“ произвеждат читалищен театър. Като най-реформиран сектор, книгоиздаването създава от чалги до четива, които задоволяват и най-претенциозния вкус. А най-зле е симфоничната сцена, където днес берем плодовете на безпаричния преход – качествени музиканти липсват дори в най-добрите оркестри като Софийската филхармония и оркестъра на БНР, и концертите им стават все по-лоши.

Попитахме и кои са най-влиятелните имена в българската култура. Тъкмо заради този въпрос анкетата ни не получи желаната популярност, защото за българските творци продължава да е проблем да коментират публично своите колеги – за останалите нито добро, нито лошо. Немалко артисти не се интересуват какво се случва на българската сцена, а нерядко – кой и какво играе в същия театър. Някои дори не се познават, ако са от различни поколения. Но най-лошото е, че хората на изкуството у нас нямат гражданско самосъзнание, те не припознават проблемите на обществото като свои – затова и когато самите артисти имат проблем, тяхната публика не ги подкрепя, те са сами на площада.

А тъкмо посочваните като най-влиятелни имена в българската култура са и граждански най-активните творци: Георги Господинов и Александър Морфов. А като емблема на прехода беше посочен спектакъла „Хъшове“.

Най-доброто в анкетата „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“

Александър АЛЕКСИЕВ, актьор:

Не мисля, че има „най-влиятелна фигура в българската култура”. През няколко години се появяват личности, които моментно успяват да ни събудят от няколкомесечен сън, да ни раздвижат, да ни провокират да мислим и да се борим за това, в което вярваме… А после всички ние пак притихваме в лек сън. Моментни проблясъци.

Елена КРЪСТЕВА, журналист:

Ако си представим българската култура като сграда, на мен ми изниква образът на санирана панелка – вътре е същата, каквато си е била и преди 1989-а, но върху сивото отвън са залепени парчета стиропор или фибран, наплескани са различни цветове, за да се получи обща щедра шарения и фалшиво усещане за веселие. А вътре продължава да е сиво – не знам дали 18 процента или 50 нюанса – и пълно с какви ли не агенти. Едни маскират сивотата с фестивали и в името на традициите и съхраняването на българската култура й слагат калпаци и беневреци, други се оттеглят в мълчание накрай света, трети опитват да държат глава над сивия поток, но не се знае докога ще им стигнат силите.

Иван НИЧЕВ, режисьор:

Не съм съгласен с определението „провал“. Подобни катастрофични визии налагат някои, които тъгуват за миналото, когато техните фамилии решаваха бързо всички свои проблеми в партийната централа.

Ще посоча някои проблеми, които пораждат справедливо недоволство от днешната ситуация в средите на хората, занимаващи се с култура.

a) Създаването на десетки висши учебни заведения по изкуствата, които много бързо преситиха пазара и създадоха армия от фрустрирани млади хора, които нямат реализация;

б) Няма правила на играта, които справедливо да филтрират лансирането на по-талантливите за сметка на по-посредствените. Вината е както на държавната администрация, така и на гражданското общество, което вместо да търси правото си на участие в тези процеси остави това в ръцете на казионните творчески съюзи, които в този си вид са се превърнали в пълна отживелица или пък на активисти, които лобират само за собствените си интереси;

в) Най-големия проблем е, че комерсиалното в най-уродливите му форми завладя пазара и за съжаление и е акламирано вече не само от жълтите медии.

Виолета ЦВЕТКОВА, журналист:

Провалът в българската култура не е един. На първо място беше липсата на ясна цел, посока и представа какво точно искахме да постигнем, когато решихме да „прогоним държавата от културата”. Това се оказа изгодно за държавата и тя с охота се освободи от ангажименти към хора и дейности в тази сфера. Но колко изгодно беше за самата култура през 90-те години набързо и недомислено да се окаже без киносалони, без книжарници, без част от театрите, библиотеките и читалищата, а след време и без Киноцентър? Да се учудваме ли, че през тези 28 години най-бурен бе растежът на чалгата и жълто-кафявите медии, при положение, че им бе отворено достатъчно свободно пространство за действие? Последствията са ясни – опростачихме се, с лека ръка рушим, но трудно градим, живеем сред грозни „модерни билдинги”, заговорихме на език, пълен с цинизми и побългарени чуждици, отгледахме необразовани поколения (според официалната статистика); крачката между култура и псевдокултура е твърде къса, публиката се радва на ерзаци, защото критериите за красиво и качествено са размити.

Второ, до ден-днешен липсват важни закони, които да „отпушат” финансирането на проекти в сферата на духовността. Именно затова „меценат” е все още екзотика у нас; затова книгите са с най-висок ДДС в Европа; затова няма фонд „Българско кино”, в който да се натрупват средства за нови филми… Да изброявам ли още?

Трето, пишем стратегии за националната ни култура, забравяме ги, после пишем нови; закриваме структури, откриваме други, пак закриваме – никаква полза, само празнословие, пилеене на пари и енергия.

Четвърто, завистта и лицемерието в творческите среди са пагубни, всеки се „спасява поединично”, затова общата картина е напрегната и по-скоро тъжна.

Пето, най-срамното – държавният бюджет за култура е под един процент от БВП. Това означава отношение. Отношение на държавата към нейното собствено лице. Културата е лицето й. То не е просто спектакъл, песен, книга или картина. По него четеш всичко за тази държава и хората й. И когато го поддържаш трайно, в мига на събуждането, неизмито и несресано, няма как то да изглежда достойно и да твори велики дела.

Гергана ДИМИТРОВА, издател:

Големият ни провал, защото всички участваме в него, е, че позволихме бутафорията и унищожаването на културното ни наследство; не направихме нищо, докато Слави Трифонов и другите като него възпитаваха лош вкус; когато събаряха архитектурни паметници, не протестирахме; когато заменяха паветата с некачествен асфалт, не протестирахме; когато прокарваха метрото през древните останки под София, не протестирахме. Не пожелахме да ни пука в нито един момент, в който театърът, музиката, литературата, телевизията се отдалечаваха от културата и бяха замествани с шоу.

Колкото повече стават паметниците със светещи очи и пеещи копита, създават се странни образувания като Замъка в Равадиново и Двора на кирилицата, надстрояват се археологически обекти, толкова повече ще се отдалечаваме от културата. Все повече ще стават хората, които не са наясно какво е култура, защото нямат с какво да сравнят кича.

Жаклин ВАГЕНЩАЙН, издател:

Българските творци реално имат националност, но нямат държава. Често казваме за видни личности, че са от български произход, но рядко пред света те представляват България. Дефектът на българската култура е, че се самоизолира и изживява като локална, за което няма никакви причини освен ниското самочувствие на българина, подхранвано от медии, политици и прочие, т.е. отново от държавата. Творците ни са разделени – лобита, журита, повтарящи се имена… Така наречените дейци на културата рядко се подкрепят или радват на чуждия успех. Никъде по света не съм виждала да е толкова разпространен феноменът „хейт“. Ако не беше английска дума, щях да твърдя, че ние сме я измислили. Сякаш много от активните хора в сферата на културата се дърпат надолу едни други, вместо като акробати да се качат на рамената един на друг.

Благой ИВАНОВ, кинокритик:

Най-значимото постижение е, че засега ставаме за резил все още само на родна територия… Най-големият ни провал е горе-долу същото: не сме направили за последните 30 години НИЩО на световно ниво.

Боянка АРНАУДОВА, музикален критик:

Най-голямото постижение е освобождаването на нашата култура от подчинението и догмите на една естетика, на един модел на мислене, разкрепостяването й. След 1989-а творците на българската култура имат свободата да пишат, рисуват, композират според собствените си представи за света и битието, да творят без автоцензура, със свои идеи, а не да следват постулатите на социалистическия реализъм. И това е големият дар, който получиха след промяната.

Бойко БОГДАНОВ, режисьор:

Най-значимото постижение на българската култура след 1989 г. е, че диша. Също и разкарването на бакалина-министър с пурите му, лъжите му, пълното отсъствие на ниво на компетентност и… вулгарната му простотия и разрушителна, опустошителна стихия. А най-доброто в българската култура след 1989 г. е излизането от ярема на идеологиите и относителното, макар и бавно европеизиране тук-таме в части от хоризонтите на създаващите я автори.

Мария КАСИМОВА, журналист:

Все още надделява влиянието на малкия, леко пошъл и много битов човечец, чиито вкусове културата ни се опитва да удовлетвори, за да се продаде и съществува. А имаме сили, ако не да спрем да се интересуваме от него, поне да го предизвикаме. За мен това е пътят към истинския обект на изкуството – преодоляване на границите, а не вместването в тях.

Боян АНГЕЛОВ, поет:

Големият провал на културата е превръщането й в стока и отдръпването на държавните институции от задълженията си да я подкрепят – финансово и морално.

Георги НЕДЕЛЧЕВ, журналист:

Може би най-значимото постижение на българската култура е това, че не само е жива и мърда, а се опитва и да се развива в крак с времето, да се адаптира към новите реалности. А провалът й е, че все още изпитва затруднения да стане интегрирана част от световната такава. Това, че обича да търси вината за проблемите си навсякъде другаде, но не и в себе си.

Иван ДИМИТРОВ, писател:

Най-голямото постижение на българската култура е, че в България още има култура. Културата е в унизителна позиция по време на целия преход, който (вярвам) още не е свършил. Строим магистрали, огромни зали, небостъргачи, комин до комин… Назначаваме поредния директор на водопад и очакваме от него да ни каже дали цензурата може да се яде. А сме с най-малкия бюджет за култура в ЕС! Българските актьори са с по-малки заплати от албанските и македонските!

Игор МАРКОВСКИ, актьор:

Най-значимото постижение на българската култура е, че остана на последно място в духовния живот, разпрострял се на територията, наречена България.

Кирил КАДИЙСКИ, поет:

Най-голямото постижение е премахването на монопола на държавата (разбирай управляващата тогава партия – БКП) в областта на културата и създаването на условия за свободни творчески изяви, било лични, било колективни. Това обаче не беше причина държавата да абдикира по такъв начин. Има сфери в културата, които – ако искаме да имаме едно нормално развитие – са немислими, или поне са обречени на вегетиране без нейната решителна подкрепа. Но тъй като държавата ни не е съвсем нормална, излишно е да търсим нещо повече в културата.

Касиел НОА АШЕР, актриса:

Всяко едно правителство в последните „преходни“ години арогантно и безцеремонно осъществява геноцид върху българската култура и изкуство. Повечето от така наречените „творци“ се приспособяват, нагаждат и примиряват. Всеки се спасява поединично. Големият провал на културата ни е страхът. Шестващата третична, наподобяващо-плагиатска „култура“. Липсата на креативност и иновации в изкуството, която ражда „мъртъв“ културен продукт. Политиката на държавата към творците, но и самите ние.

Олга НИКОЛОВА, литературен критик:

Ако човек се запита какво ще остане от тези тридесетина години, ще му е трудно да посочи нещо, което недвусмислено се откроява като голямо постижение. Това са десетилетия на разпад и много малко градеж. В това се състои и големият ни провал – не запретнахме ръкави да отсеем зърното от плявата, да отделим полезното и хубавото от калпавото и фалшифицираното от соца, да насърчим действително талантливите. Сега жънем бурени.

Подемът през 90-те много бързо загуби мощност, българските артисти се капсулираха в някакви кръгове, като на практика изгубиха огромна аудитория из цялата страна. Сега тази аудитория стои отстрани и гледа с омерзение как културата ни все по-дълбоко затъва в старите механизми на соца – шуробаджанащина, провинциализъм, затвореност в клишетата, страх от заемането на позиция, опортюнизъм. Тези процеси се задълбочиха през последните години. Резултатът е най-явен в опропастените завинаги археологически обекти, а за малцината будни тук-там той е явен и в другите области на културата. Надявам се хората да си дадат сметка колко работа има за вършене и всеки да се заеме с нещата, които са му присърце и в които го бива най-много, та дано след някое и друго десетилетие да сме положили някакви основи.

Димитър БОЧЕВ, писател:

Най-голямото постижение на българската култура за всички времена и епохи е несъмнено гибелта на комунизма. Гибел, която е преди всичко културен феномен. Да обясня. Доколкото антитеза на културата е варварството и доколкото комунизмът е най-изявеното варварство в цялата ни хилядолетна история, погледнато дори само формално логически, преходът от комунизъм към демокрация значи реабилитиране на националната ни култура от дебрите на идеологизираното варварство, в което тънеше поколения наред.

Христо КЬОСЕВ, журналист:

Най-значимото постижение на българската култура е наличието.

Иво ДИМЧЕВ, артист:

Всичко, което е излязло от рамките на Българското и от Българско се е превърнало в Световно и е легитимирано като Световно от достатъчно много адекватни НеБългари, мога да призная за постижение на Българската Култура. Претенции от рода, ама тя българската култура си е за българите в България, намирам за глупави и просташки, защото влиянието на световната култура върху българските автори е доста значимо.

Така че един български писател например, който е прочел тонове западна и източна литература и е на почит единствено и само в България, не ми го навирайте като постижение. Същото се отнася и за художниците, режисьорите и музикантите.

Най-големият провал на българската култура е липсата на музикални гении, способни безкомпромисно да влязат в сърцето на селянина и да обезглавят чалгата. За мен дали слушаш чалга или пък да си глух, е абсолютно равносилно.

Недялко ЙОРДАНОВ, поет:

Изживяхме тежка криза на културата ни в първите години след промяната. Пълен срив на театъра като един важен фактор в определяне на обществените настроения. Развенчаване на големи наши творци от всички области на изкуството, дамгосването им като тоталитарни слуги и подмазвачи на властта. Разделяне на близки приятели – хора на изкуството – на сини и червени… И още, и още абсурди… Например съсипването на народните читалища.

Днес нещата постепенно идват на своето място. Театърът живна, публиката като че ли се завръща, макар че няма солидна съвременна българска драматургия. Призна се, че и в онова гнило комунистическо време е имало не само лагери и забрани, но и велики режисьори и артисти, певци и музиканти, художници и скулптори. Времето винаги е било най-верният съдник и няма начин конюнктурното и повърхностното да оцелее, а трайното и истинското да се забрави.

Капка ТОДОРОВА, журналист:

За мен най-голямо развитие след 1989 година се случи в българската литература. Тя се освободи реално. Днес всеки, който иска да пише, може да го прави. Не са необходими препоръки от партийни секретари, връзки в Съюза на писателите, добър семеен произход и спазване на партийната линия. Няма цензура в литературата. И съответно на българската литературна сцена изгряха много звезди – автори, които със сигурност бележат нов етап в развитието й и творбите им ще се четат и от бъдещите поколения. Освен това е направена крачка и извън България – има автори, звезди и на международната литературна сцена, наши творци, които влияят поне мъничко на литературата в световен мащаб.

Най-големият провал в културата е възходът на, как да го нарека, култа към паметниците. В България сигурно има по три паметника на глава от населението. Ако не и по 30. И този култ не секва, като в момента май дори конкурираме Македония – така наречения „Дисниленд на историята“. Тази страст към паметниците може да послужи дори за психологическа експертиза на цялата нация. Не сме имали възможността да строим огромни катедрали, които да внушават страх от бога, затова в по-късен етап сме си измислили нови божества и сме им издигнали скулптури, които по-често всяват страх и ни учат кой е „врагът“ и кой „жертвата“, отколкото да са стремеж за някаква естетика.

Милена ФУЧЕДЖИЕВА, писател:

Най-значимото й постижение не е нейно – свободата на изразяване като експериментиране с всякакви форми и възможността да кажеш всичко без цензура или автоцензура са постижения на свободния свят срещу несвободния, в който живяхме до ’89 г. Това постижение не означава непременно качество, защото е необходимо първо количеството, следвайки диалектическият материализъм, че количествените натрупвания създават качествени. Но има движение към качеството. Постиженията все още не са много, но ги има във всяка сфера на изкуството, както и в битието на българина. Българската култура вече дава път на пешеходците, създава петиции, пази природата и животните, доколкото може. Провокативно кърми в молове… Това е шега.

А големият й провал е неспособността на творците от моето поколение да се видят като богове на собствената си машина. Остатъчното вкопчване в травмата от несигурността на свободата. Тоталната липса на градско-европейска елегантност, освен в няколко броящи се на пръсти творци. Художествено-творческата интелигенция продължава да бъде локална.

Димитър СТАЙКОВ, театрален критик:

Най-значимото постижение на българската култура е освобождаването от задължителния идеологически поклон към комунизма и Съветския съюз. А големият й провал е наивната вяра, че ще съществува независимо от политическите структури и климат.

Асен АСЕНОВ, организатор на културни събития:

Най-големите успехи дължим на отделни личности – Георги Господинов, Недко Солаков, Иво Димчев, Галин Стоев, Тео Ушев, Сашо Морфов, Александрина Пендачанска, Явор Гърдев, Санчо Финци, Соня Йончева, Маргарита Младенова и още много прекрасни български творци, които моля да ме извинят, че пропускам.

Това обаче са все лични успехи, не национални. За 27 години България не успя да създаде нито една значима международно културна институция или съвременен продукт Made in BG. Ние си останахме затворени в локалността. Нямаме какво друго да покажем на света днес, затова още показваме тракийското злато и „Мистерията на българските гласове“, които са сред най-успешните културни продукти, създавани по времето на соца и се отнасям с голям респект към тях.

Недялко СЛАВОВ, писател:

Най-значимото постижение на българската култура е освобождаването й от Червения Цензор. А големият й провал е замяната на Червения Цензор с Кадифения Цензор.

Георги ТОШЕВ, журналист:

Големият й провал на българската култура е липсата на адекватна държавна политика в областта на културата, продадените държавни киносалони.

Райчо АНГЕЛОВ, поет:

Най-значимото постижение на българската култура е фестивалите на открито – музикалните най-вече. Свободното книгоиздаване. А големият й провал е Вежди Рашидов.

Мила ИСКРЕНОВА, хореограф:

Културата за мен е сбор от естетика, етика и човеколюбие, като на първо място поставям човеколюбието. Мисля, че най-големият провал на културата ни се намира точно в тази зона – на човеколюбието.

Панайот ДЕНЕВ, журналист:

Най-значимото постижение на българската култура е свободата – в мисленето, в търсенето, в отвореността към света. Големият й провал е същата тази свобода, разбрана от мнозина като слободия, която наложи задръстеност, лош вкус, нисък, дори никакъв критерий. Провал е невъзможността за мнозина в културата да проумеят, че няма никога да се върне партийно-държавната хранилка за пропагандни поръчки и некадърни и ялови автори.

Милена ВЪЛНАРОВА, художник:

Най-значимото постижение на българската култура са хората, които се интересуват от нея. А големият й провал е толерирането на имитациите.

Всичко в „Най-доброто в българската култура след 1989 г.“


ДС