Културата – финансово непосилна

Изкуство в пенсия, или за голямата плазма и Педя Човек Лакът Брада

„Много от културните събития бих искала да посетя. Концерти, например, но ме спират цените на билетите. Непосилно е, не можеш да избереш само едно събитие, все заслужава и още нещо да се види. Затова съм телеман“, сподели в интервю за „Площад Славейков“ Слава Рачева. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Културата – финансово непосилна

„Много от културните събития бих искала да посетя. Концерти, например, но ме спират цените на билетите. Непосилно е, не можеш да избереш само едно събитие, все заслужава и още нещо да се види. Затова съм телеман“, сподели в интервю за „Площад Славейков“ Слава Рачева. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Като съвсем млада журналистка основната ми работа беше да ходя по пресконференции на културни събития и да ги отразявам в информационни текстове. Беше си чудесна възможност за един млад човек да следи всичко, което се случва на артистичния хоризонт у нас, при това без да плати и лев. Принципно пресконференциите в театрите винаги са съпътствани със специално въртене на спектакъла, на концерти на журналисти се дават безплатно най-добрите места – и изобщо една от хубавите страни на тази професия е наистина прекият и често напълно финансово свободен достъп до изкуство.

Още на първите подобни събития, на които отивах по работа, ми направи впечатление присъствието на една групичка възрастни хора. Бяха около десетина-дванайсет, всички със сигурност над шейсет и пет. Бодри, чистичко облечени, жените с леко по-официален вид, маркиран от някой и друг пластмасов гердан с цветни топчета, а мъжете неизменно със сака и заметнати през врата шалове. Появяваха се на всяко мероприятие, обявено за медии и изглеждаха като отдавна сформирана и добре смазана бойна единица. Чакаха се, запазваха си места на първите редове, поздравяваха се, махаха си и с шепот се викаха из салоните – изобщо грижеха се за групата си точно като хора, на които им е важно да я поддържат здрава и цяла. Почти винаги поне двама-трима от тях идваха преди всички и започваха да си говорят. И аз – нали съм си любопитна – започнах всеки път да се опитвам да си намеря място близо до тях, едва забележимо да се присламча, за да ги слушам какво си говорят. А те си говореха само за изкуство! За всичко това, което вече бяха гледали или пропуснали, за това, което предстоеше, правеха връзки между събитията, които аз, поради младостта си, нямаше как да правя, обсъждаха, спомняха си артефакти отпреди трийсет-четиресет години и ги цитираха с удивителни подробности.

„Абе ти помниш ли „Дон Кихот“-а в Сатирата през осемдесетте, бе? Мюзикъл беше и бяха изкарали на сцената жените, облечени като войници от „Междузвездни войни“ с фенери да го търсят!“… „А едно време Гришата Вачков каква роля направи ей на тая сцена, а?“… „Страхотна е Лили Абаджиева, интересно момиче, малко ми напомня Юлия Огнянова в първите ѝ години, ама по-дръзка, по-така…”

С времето свикнах със „старческата група“, както типично за младежкия си цинизъм тогава ги наричахме. Дотолкова, че даже се оглеждах за тях и наум си ги представях всичките, за да видя кой ми липсва. И за липсващия искрено се притеснявах – да не би да е болен, да не му се е случило нещо… А когато откроявах бялата му глава на следващото събитие и чувах останалите да му свеждат информация какво е пропуснал от културния живот, ми ставаше хубаво за него.

ARA MALIKIAN

Трябва да е минала поне година, година и нещо, докато един път реших да попитам какви са тези хора и защо винаги присъстват на всички затворени за медии културни събития. „Ми не знам, те открай време си идват“ и вдигане на рамене бяха единствените отговори, които получавах. Познаваха ги навсякъде, пускаха ги без проблем, дори ги знаеха по имена, но така и нямаше пиар, организационен секретар или просто администратор, който да знае нещо повече. Просто всички ги приемаха за даденост, за част от декора, ако щете за „кадем“ дори.

В края на краищата аз поразнищих историята. Никой от тях не беше журналист и не пишеше за никаква медия. Връзката тръгнала от една от достолепните дами, която била разпоредителка в театър, та покрай тази си мъничка длъжност взела да ходи по разни спектакли безплатно. Тук колежката я пуска, там друга ѝ слага допълнително столче и така опознала цялата културна мрежа от салони и зали в столицата и нейния персонал. Полека-лека контактите ѝ плъзнали и по модерните пиар отдели в културните институции и някак влязла в списъците на задължително канените. В същото време започнала да привлачва по приятелка-две, след това на свой ред тези приятелки също си създали нужните контакти и ето ти я стабилната пенсионерска група от заклети зрители на всичко артистично под софийското небе!

Тук симпатичната част на историята свършва.

Всъщност, за мен тя свърши още тогава, когато си дадох сметка, че „старческата група“, която така ревностно поглъщаше всяка доза изкуство, беше нещо като щастлив елит, като късметлийски отряд от десет-дванайсет човека. Особено на фона на милионите пенсионери в тази страна, за които ходенето на концерт или театър и изобщо потребяването на живо изкуство беше и все още е абсолютен мираж, напълно невъзможно.

Colibri april 2017

Тази истина ме бодна в стомаха и съвсем наскоро, когато прочетох интервю на актрисата Слава Рачева – жената, която стои зад най-милия герой от нашето телевизионно детство Педя Човек Лакът Брада. Наред с всички онези истини, които тя казва за съвременните деца и тяхното технологично ежедневие, между разказите за внуците и правнуците, ей така, в едно изречение споделя, че не може да ходи по концерти, защото ѝ е… финансово непоносимо. Актрисата Слава Рачева, гласът на добрите истории от нашето не толкова отдавнашно минало, Педя Човек Лакът Брада не може да потребява толкова изкуство, колкото ѝ е необходимо, по единствената причина, че не може да си го позволи! Бюджетът ѝ не го позволява, при все че е заобиколена от семейството си и не се оплаква – децата даже ѝ подарили голям и модерен телевизор, за да може да си гледа на хубав екран филми и сериали…

Вижте още: СЛАВА РАЧЕВА: ВРЕМЕТО НА „ЛЕКА НОЩ, ДЕЦА!“ СИ ОТИДЕ

Стана ми студено и самотно от тази история с големия телевизор на Слава Рачева. Представих си кукличката на Педя Човек, която запълваше черно-белия екран на моето и наше „Лека нощ, деца!“, вторачена самотно в гигантския екран на шарената, модерна плазма. Големият, пъстър и супер хай тек телевизор с размери на стая и плоска до безпаметност повърхност, който постепенно поглъща старомодната кукличка с кръгло носле и залепена брадичка. Някакво място в пространството, където символът на нашето порастване бива изяден и смлян от бездушността на живота, който неусетно си построихме.

Спирам с метафорите, преди съвсем да са ме стреснали. Днес съм по-близо до годините на онези хора от „старческата група“, която като талисман присъстваше на всяко артистично събитие. И знам, че с остаряването и опита интересът към онази част от живота, която наричаме „култура“, е много по-специален и по-дълбок. Младостта обикновено те тика да опиташ вкуса на изкуството, но не за всеки той остава нужен като хляб и сол. Онези обаче, които го превърнат в смисъл на живота си или в начин да си обясняват необяснимото, остават свързани с него на екзистенциално ниво. Не могат без изкуството, не оцеляват, без да го вкусват, без да се оставят да им размества пластовете. И не, не говоря нито за превенция на Алцхаймер, нито за профилактика на старческа деменция – говоря за нуждата от изкуство на живи същества, чийто единствен „грях“ е, че са остарели толкова, че не могат да си платят за него. Но тези, за които млякото и хляба винаги са в праволинейно съревнование с храната за духа, няма как да го разберат. За тях така или иначе никога не е момент за изкуство, защото винаги има нещо за ядене, пиене и материално придобиване. Затова и ниските доходи на пенсионерите и невъзможността им да си купят малко духовно щастие са им наистина последна грижа. Като прибавим и принципното пренебрежително-унижително отношение към старостта у нас, цинизмът може да стигне виртуозни висоти. Не ни е „нормално“ старите хора да ходят „да се забавляват“ по салони и зали – я да си гледат сериалите у дома, да правят зимнина и да броят стотинките за лекарства и промоции в супера!

Знам, че с този текст няма нито да променя пенсионната система, нито да размътя тинята в главите на ония, за които пенсионерът е същество със забавени функции и никакви духовни нужди. Но някак просто ми се иска онази „старческа група“ от моята журналистическа младост да не е така самотна. Иска ми се повече да ги виждам тези хора – със саката и шалчетата през врата и герданите от цветни топчета – на реда пред мен в театъра, където тайно да подслушвам и да научавам как „еее, ама Методи Андонов какъв ражисьор беше“, „Само Леон Даниел можеше да го постави така“, „Нямаше такава трупа като на театъра на Армията през осемдесетте!“… Иска ми се да ги виждам как си шушукат, за да се информират набързо за пропуснатото и да ги засичам със светнали лица по концертните зали.

Изкуството наистина е за младите. Но за младите духом, за които любопитството и нуждата от правене на неща и добродушно пакостене са ДНК. И благодарение точно на тях ние, които вървим по петите им, го разбираме.

Избрано

Младост

ДС