Ленард Коен е Джон Дън, ако Боб Дилън е Шекспир

В работата си Коен бе като Дън – имаше рядката способност да се грижи за опасенията на ума, тялото и духа с еднаква прецизност

Сакралното и чувственото се сливат в песните на Ленард Коен. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Ленард Коен е Джон Дън, ако Боб Дилън е Шекспир

Сакралното и чувственото се сливат в песните на Ленард Коен. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Първият път, когато си мислех съзнателно за смъртта на Ленард Коен, беше през 2002 г. Слушах неговия албум от 2001-а Ten New Songs, докато обмислях по моя си начин написването на роман, в който заглавието на всяка глава да е взето от някой стих в „Песни и сонети от Джон Дън“. Спомням си, че слушах следните редове, сред стотиците на Коен, които ценя високо: „Не бойте се, приятели, елате / присъстваме тук тъй неусетно / Създадени в любов сме / в любов и ще изчезнем“. 

В този момент цяла мрежа между биографични и тематични връзки между Дън и Коен внезапно изплува в съзнанието ми. Никой човек не е остров. Смърт, не се гордей. Поносимата и непоносимата лекота на битието ни. Начинът, по който любовта ни прави и преправя. Светското тайнство на физическата любов. Любовникът като светец. Висшата сериозност на любовта и смъртта, толкова преплетени. Трайната щедрост към своите слушатели. Има ли други двама поети с по-голямо доверие в интелигентността на аудиторията си от Дън и Коен? Написах няколко бележки за идеята и подчертах последния ред: Ленард Коен е Джон Дън, ако Боб Дилън е Шекспир.

Двамата поети имат отдавнашна връзка в моето съзнание. А откакто бях тийнейджър, Дилън и Коен са съществени светлини в моето съществуване, значителна част от усета ми за човешките неправди и трансцендентното. Това е свързано с красноречието им, разбира се, с техния постоянно прераждащ се поетичен интелект и майсторско остроумие. Но също и с общата им чувствителност – и двамата се утвърждават едва след ръкопашни схватки с обезсърчението както в личната, така и в обществената сфера.

„Източени са соковете на света“, казва Дън, но да знаеш за такава катастрофа и след това да пишеш и пееш за нея, значи да се възползваш и да обръщаш ситуацията.

Америка за България

„Аз съм боклук – пее Коен, – но още стискам този малък, див букет.“ Падналото състояние е единственото състояние, но то се оказва най-свято, чисто и истинско.

И все пак, докато лиричният дар на Дилън е див, обилен и невъздържан, този на Коен е прецизен, смирен по монашески. Докато Дилън волно обитава разнообразния свят, Коен по-често кръжи около смъртните противоречия, разположени между леглото на влюбените и църковния олтар – които за него често пъти са едно и също нещо. Докато геният на Дилън често без усилие постига главозамайващо качество, тази на Коен изглежда магически премерен. Всеки има дни за Дилън и дни за Коен. И те са много различни.

Подобно на Дън, Коен започна като голям любовник-поет, анатом на сърцето и завърши като поет-свещеник, анатом на душата. И, разбира се, подобно на Дън, когато започнете да се вглеждате малко по-отблизо, ще откриете, че любовното и аскетичнато, профанното и сакралното, Ерос и Танатос са тясно обвързани.

„Чувал съм, че душата се разтваря – пее Коен, – в покоите на своите копнежи.“

Colibri april 2017

Има също съзвучия и в начина, по който се прави самият стих. Подобно на Дън, Коен притежава рядко срещаната способност да изказва опасенията на ума, тялото и духа с еднаква прецизност в едно произведение или понякога в един ред – и никога едното не е за сметка на другото. Неговото писане носи усещането, че е създадено с жестока враждебност – „пожар от светлина гори във всяка дума“ – да бъде ярко живо с интелигентната енергия на човешките парадокси: твърденията веднага се контрират, вярванията се подкопават, тезите са превзети от антитези, задълбоченото и сериозното храбро излизат на преден план – само за да изчезнат през люковете на подигравката, остроумието и самоиронията.

Така драмата на интелигентността на Коен, както и на Дън, по някакъв начин се превръща в драма на всяка човешка интелигентност; за всички нас, които сме заети дълбоко долу с играта назад и напред между любовта и смъртта; между изкуплението на човешката интимност и нуждата ни от Бог изкупител, който да ни избави от преходността ни. Бог, с вярата в който между другото и Дън, и Коен имат големи проблеми.

„Ти, който ме създаде, ще оставиш делото ти да изтлее?“ (Дън)

„Горят милиони свещи за любовта, която не дойде.“ (Коен)

Техните свещени стихове не са толкова за божественото, колкото за човешкото търсене на божественото; и за двамата Бог е Великият отсъстващ, който все пак представя дългия си списък с искания.

Може би някои от тези съответствия се дължат на изненадващи сходства в някои аспекти от биографиите им. Дън е роден през 1572 г. във видно католическо семейство, когато преследванията са били католическо право по рождение. По майчина линия той произхожда от сър Томас Мор и неговият прачичо е бил глава на тайната йезуитска мисия в Англия.

Коен е роден през 1934-а във видно еврейско семейство в Монреал. По майчина линия произхожда от равин и талмудически писател. В детството си и двамата живеят с информацията за брутални религиозни насилия: за Коен на друго място, в Европа, но с ужасяващи мащаби; за Дън точно там в собственото му семейство и ужасяващо лично. И двамата са от семейства, които ценят интелигентността, и двамата познават Библията интимно, и двамата търсят мехлем за раните си – може би дори и спасение – във връзките си с жени.

Но най-много от всичко те споделят смесването на сакралното и чувственото. Спомняте си за края на „Свещен сонет 14“ на Дън, където героят учудващо се обръща към Бог, като че ли иска от него насилствена любов: „Вземи ме при теб, окови ме, защото, / без да ме поробиш, няма как да съм свободен, / нито ще съм целомъдрен, без да ме насилиш“. Помислете за петия куплет от песента на Коен Hallelujah: „Може би над нас има Бог/ що се отнася до мен, научих всичко от любовта…”, който изглежда нелогичен, докато осъзнаем, че за Коен любов и Бог са едно и също нещо.

Последните записани думи от последната песен в последния албум на Коен  – издаден миналия месец – ми изглеждат като крайния дестилат от тази смес. Любовта към човек и един труден Бог, адресирана заедно – в един последен, красив дъх на неутолим копнеж: „Иска ми се да има договор, който можем да подпишем / между твоята любов и моята“.

ДС