Ленард Коен, свещеното чудовище на меланхолията

Наследник на традициите на Густав Малер

С последния си албум You Want It Darker Ленард Коен се сбогува с живота и приема смъртта. - Ленард Коен, свещеното чудовище на меланхолията

С последния си албум You Want It Darker Ленард Коен се сбогува с живота и приема смъртта.

Когато преди месец Нобеловият комитет в Стокхолм обяви, че присъжда награда за литература на Боб Дилън, в литературните среди настъпи смут. Нестандартният избор даде статут на „несистемната” поезия на Дилън, която академичните норми трудно ще преглътнат.

Днес, 16 ноември, стана окончателно ясно, че Боб Дилън не желае тази награда. Той заяви официално, че няма да отиде в Стокхолм, за да я получи, „поради други ангажименти”. Такъв шамар Нобеловият комитет не е получавал от времето на Сартр, който през 1964 г. заяви, че не желае наградата, за да остане напълно независим и за да не се превърне в „институция”.

Присъждането на наградата, както и нейното отхвърляне, още дълго ще захранват салонното бърборене около правото на „несистемната поезия” да се нарича такава. Особено там, където правилата на естаблишмънта, включително литературния, са трудно преодолими.

Най-добрата оценка за смисъла на тази награда, отнесена към Боб Дилън, даде едно друго „свещено чудовище” на… поезията? на прозата? на музиката? На синкретиката между тях? Името му е Ленард Коен. С едно изречение тай постави на място и Нобеловия комитет, и споровете за мястото на Дилън:

Америка за България

„Да се даде Нобелова награда за литература на Боб Дилън, е все едно да се признае, че Еверест е планина”, написа Коен.

Направи го не само в защита на Дилън, но и в отговор на настъпилото почти моментално раздвоение в Света на нестандартните поети, който се раздели на привърженици за Нобел за Коен и за Дилън, като че ли двамата биха могли да бъдат противопоставяни.

Ако Коен смяташе Дилън за Еверест в поезията, Дилън също искрено се прекланяше пред Коен като пред гений:

„Когато се говори за Ленард, се пропуска да се споменат неговите мелодии, които, според мен, както и стиховете му, са неговата най-голяма гениалност. Също и контрапунктовите гласове – те придават небесен характер и мелодическо извисяване на всяка от неговите песни. Доколкото ми е известно, никой не е постигнал това в съвременната музика”.

„АКО НЯМАХ ЛОШИ СЪНИЩА“

Значението на Коен е съизмеримо днес с огромната болка и тъга от неговата загуба само преди седмица. Тя може да се сравни с безутешната скръб на феновете при смъртта на Елвис, Ленън или Майкъл Джексън. Тримата обаче имаха статут на попзвезди, докато Коен не се побира в нито едно клише, поради което остава още по-мистериозен, обаятелен и съблазнителен.

Ленард Коен не е особено познат в България по много причини, които най-общо могат да бъдат обобщени чрез „културна изолация“. В това отношение не трябва да се заблуждаваме. Въпреки някои компенсаторни практики, дори българските елити през последните сто години (с малки изключения) не са били във връзка с интегралното богатство на онова, което днес наричаме най-общо „световна културна традиция“. Това се отнася както за музика (в продължение на много десетилетия в репертоара липсваха важни периоди като църковните оратории на Бах, оперите на Вагнер, цялата авангардна музика на ХХ век, с малки изключения от руски и съветски модернисти), за танцова драма, за каквато музейният класически руски балет не оставяше никакво място, поради което Марта Греъм, Били Форсайт, Мерсе Кънингам, Иржи Килиан бяха почти изцяло неизвестни, за живопис, която не се интересуваше от Ротко, Полък, Уорхол, или за литература или поезия, при които интересът към модерността беше сведен до Евтушенко, а четенето на Достоевски се смяташе за акт на интелектуално свещенодейство.

Нека не се заблуждаваме. Дори новатори като Елвис или Ленън в средата на миналия век си пробиха донякъде път в културните интереси на младежта или чрез танцовата ритмика, или чрез твърде директни идейни послания, някои от които бяха дори поощрявани от левичарските тенденции и режими. А Ленард Коен остава уникално явление. Той не носи директни послания и не е „борец за мир“, подобно на Джон Ленън. Нещо повече – твърди, че войната го интересува, поради което два пъти се забърква в нея: първият път като отива в Куба и вторият, когато през 1972 г. се записва доброволец в израелската армия по време на войната на Йом Кипур. Отнася се към любовта, както никой друг от неговите съвременници. За него тя е нежност, еротика, пътуване, приятелство и… многообразие.

За Коен отдавна се говори по начин, който е запазен за много малко сценични знаменитости. Той предизвиква необикновено страхопочитание поради обстоятелството, че упражнява трудно определимо влияние, близко до мистиката и до онази невидима граница, която граничи със свят, в който се свещенодейства.

Вероятно най-близо до същността на този автор се доближават онези, които се стремят да възприемат едновременно различните пластове на многообразната му поезия, еротични, меланхолични, мистични или с ясни препратки към определени събития като войната, съпротивата, Холокоста, емиграцията, като най-често образуват заедно обща тъкан в рамките на една и съща поема и дори на един-единствен стих. Така Dance me to the end of Love може да бъде тълкувана като любовна балада, но също така и като приспивна песен от времето на Холокоста, чиято люлка е Аушвиц. Същата трактовка може да има и прочутата First we take Manhattan, изпълнена като че ли от survivor, който може да е Робинзон на Даниел Дефо, но и „оцелелият от Варшава” от Арнолд Шьонберг.

Ленард Коен предоставя многобройни жокери на своята публика за тълкувание на символиката на текстовете му под формата на заснетите различни версии на неговите балади, в които режисьорското тълкувание на самия Коен помага да се проникне в скрития смисъл на думите.

Онова, което убягва на пръв поглед у Коен, е че той е интегрален автор, който разказва с помощта на визуални средства изключително талантлива музика и интерпретира с богатия си на тембри баритон, всъщност една необикновено красива литература. Защото Коен е преди всичко литератор. Независимо от своята световна известност и слава като пеещ бард, той е автор на два романа – „Любимата игра“ и „Красиви неудачници“ – както и на шест стихосбирки, някои от които издадени в стотици хиляди екземпляри: Spice Box of Earth, Let Us Compare Mythologies, Flowers for Hitler, Parasites Of Heaven, Selected Poems, Energy of Slaves.

Въпреки че се смята преди всичко за писател, Коен се качва на сцената като певец, за да се изхранва от красивия си глас по времето, когато литературата му не носи пари. Той открива много бързо предимствата на интегралното изкуство и го развива във висша степен. Онова, което го прави необикновено автентичен, е че Коен спазва строго етичен протокол, който го кара да разказва с цялата й сложност не само собствената си биография, но и биографията на времето, в което е израснал и живее и чиито рани не иска да лекува, защото ги смята за източник на истина. За него еврейската принадлежност не е религия, а същност, от която понякога се отдалечава (например за да отиде като будистки монах в Тибет), за да се завърне после към нея с още по-голяма сила. Макар самият той да е роден в Канада през 1934 г. и фактически да не е изпитал Холокоста, съдбата на евреите несъмнено импрегнира неговите меланхолия и песимизъм до степен да възприема живота като върховна милост, а смъртта – като изцеление от умората на скръбта.

Затова излезлият само три седмици преди неговата смърт последен албум със знаменаталната балада You want it darker е всъщност последна глава, епилог на историята на неговия живот, каквото представлява творчеството му. Живот, през който през цялото време Коен се е готвил за смъртта като присъда, надвиснала над него още от първия ден на зачатието му.

You Want It Darker

If you are the dealer, I’m out of the game
If you are the healer, it means I’m broken and lame
If thine is the glory then mine must be the shame
You want it darker
We kill the flame

Magnified, sanctified, be thy holy name
Vilified, crucified, in the human frame
A million candles burning for the help that never came
You want it darker

Hineni, hineni
I’m ready, my lord

There’s a lover in the story
But the story’s still the same
There’s a lullaby for suffering
And a paradox to blame
But it’s written in the scriptures
And it’s not some idle claim
You want it darker
We kill the flame

They’re lining up the prisoners
And the guards are takin gaim
I struggled with some demons
They were middle class and tame
I didn’t know I had permission to murder and to maim
You want it darker…

След Густав Малер едва ли някой е написал по-депресивна музика от тази в последния албум на Коен. Самата балада You Want It Darker е основана на възгласа на отчаяния Исак: „Тук съм, тук съм, Господи, готов съм“, а Hineni, hineni/ I’m ready, my lord е взет от онзи текст от Тората, който се чете за Рош а Шана. С тези текстове, изпети от най-отчаяния и меланхоличен кантор, Ленард Коен се сбогува с живота и приема смъртта.

През 1934-а, годината на рождението на Ленард Коен в Канада, Алма Малер пренася в куфар през Пиринеите партитурите на първия си съпруг Густав Малер, бягайки от нацистите в Европа за Америка. Десет години по-късно Малер е един от най-изпълняваните европейски композитори в Америка, а след 50-те години и в Европа. Неговата меланхолия стана символ на трансцеденталното страдание, на болката-катарзис и на любовта-религия.

В известен смисъл Ленард Коен се явява наследник на тази традиция. Със средствата на едно синкретично изкуство, включващо поезия, музика и визуалност, канадецът е феномен, който тепърва ще откриваме във всичките му фасети.

ДС