Bookshop March 2017 2

Лилия Абаджиева: Вълнуващо е, че сме съвременници с Карастоянов, Славов и Русков

Режисьорката пред „Въпросите на Площада“, дни преди премиерата на новия й спектакъл „Ако нямах лоши сънища“ в Театър „Азарян“

„Обърнах се към Шекспир още в ранните си студентски години. Неговият свят ме предизвиква и възторгва едновременно, той за мен е Вселена, път за себепознание и изследване на човешкото в човека“, споделя Лилия Абаджиева. Снимка: Павел Червенков, детайл

Четено: 1174 пъти E-mail

Лилия Абаджиева, един от най-виталните режисьори на родната драматична сцена, е пред премиера на новия си авторски спектакъл „Ако нямах лоши сънища“, продукция на Национален дворец на културата. На 4 и 5 октомври са първите бягства на публиката в света на Шекспир и на Абаджиева. Пътешествайки през няколко пиеси на Барда, представлението изследва „желанието за власт, копнежа по абсолютното през неговите възходи и падения и търсенето на отговора на въпроса дали този свят съдържа смисъл, който го надхвърля“. По думите на режисьорката, Шекспир съчувства на Човека и се опитва да го оневини пред Бога.

Абаджиева е автор на повече от 30 спектакъла. Освен в България, е поставяла в Германия, Русия и САЩ. Работила е като асистент на проф. Крикор Азарян в режисьорския му клас в НАТФИЗ, била е гост-преподавател в Кьолнския и Калифорнийския университет. Носител е на най-високото отличие на Министерството на културата „Златен век“.

Дни преди премиерата на „Ако нямах лоши сънища“ в Театър „Азарян“, поканихме Лилия Абаджиева да скицира един портрет на съвременната ни култура чрез „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Оставям отговора на този въпрос на изкуствоведите.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Ако Яворов, Дебелянов, Лилиев, Далчев и Гео Милев пишеха на английски, немски, френски или испански, поезията им щеше да принадлежи на цялото човечество.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Иван Милев, Илия Петров, Дечко Узунов (с късните си акварели) и Златю Бояджиев са българските художници, оказали най-силно влияние върху мен още в юношеството ми. Въпреки че години по-късно имах възможност да посетя големите световни музеи, тези художници си „съперничат“ в сърцето ми само с рисунките на Леонардо, Вермеер, Рембранд, Гоя и импресионистите.

Стефан Москов, Бойко Богданов и Стоян Камбарев са режисьорите, които са ми дали представа, че театралният спектакъл може да създава свят.

Иван Черкелов и Красимир Крумов-Грец са не просто част от поколението на новата вълна в българското кино, техните филми „Парчета любов” и „Екзитус” ме научиха още преди да започна да припадам по Камю, че бунтът е другото име на свободата.

– А кои са недооценените?

– Не мога да отговоря на този въпрос.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Няма как да отговоря на този въпрос, защото не съм принадлежна към никакви лобита. Не бих могла да дефинирам какво означава „успех“.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Очаквам с нетърпение премиерата на „Ако нямах лоши сънища“, продуциран от Национален дворец на културата за сцената на Театър „Азарян“ :-).

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Най-значимото културно събитие за мен са постиженията на съвременните български романисти – Христо Карастоянов, Недялко Славов, Милен Русков, Александър Секулов, Георги Господинов. Това, че сме съвременници на тези писатели и че се разхождаме по едни и същи улици с тях, ме изпълва с вълнение. Чувствам се като в „Алис и градовете“.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Не мога да изброя три издателства. С този въпрос все повече и повече се усилва споменът ми за времето, когато си разменяхме лексикони с въпроси в училище.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Да.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Не разбирам уловката на оксиморона. Но ако няма уловка, вижте отговор на въпрос номер 7.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Надявам се да има идея и стратегия за културна политика в нашата държава.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Вижте първата част на отговора на въпрос номер 10.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– За съжаление няма приемственост. Изглежда много малко хора са чели „Традиция и индивидуален талант”. Ти не се появяваш от нищото, ти си част от една последователност.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Не мога да отговаря.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Не бих могла да кажа коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци, но мога да кажа кои са темите, които изследвам в своята работа.

С работата ми по Шекспир са свързани всички етапи от развитието ми като режисьор. Обърнах се към Шекспир още в ранните си студентски години. Неговият свят ме предизвиква и възторгва едновременно, той за мен е Вселена, път за себепознание и изследване на човешкото в човека. Човекът, поставен в гранична ситуация, там, където абсурдът, надеждата и смъртта си разменят реплики. Шекспир през поезията и философията изразява вътрешния свят на човека през всичките му бездни и копнежи.

Шекпир с неговите пиеси е философския и чувствено-психологически I-cloud на света. Шекспир ме кара да вярвам, че съществува известна точка на духа, от която нататък животът и смъртта, реалното и въображаемото, божественото и демоничното престават да бъдат схващани като противоречия. Изследвайки човешката природа през перипетиите на желанието за власт, на копнежа по абсолютното през неговите възходи и падения, преследването на смисъла и търсенето на отговора на въпроса дали този свят съдържа смисъл, който го надхвърля, Шекспир съчувства на Човека и се опитва да го оневини пред Бога. Неговите герои не осмислят душевното си състояние разсъдъчно. Те мислят, но при това мислят поетично, но не като рационалисти, които разсичат живото чувство на съставните му части. Анализират отношенията между това, което те по силата на естествената потребност искат и изискванията на идеалния морал. В тези характеристики ренесансовият идеал за човека е носталгичен призив към възвишеното.

В моята практика съм имала невероятната възможност да развивам шекспировата си театрална лексика не само в българската театрална ситуация, но и в руската, немската и американската театрални традиции; през различни школи и представи за театралното; през безценния опит от сблъсъка на културни идентичности.

Изключителна като възможност за себепознание и откриване на нови смисли и значения през представата ми за театралното беше последната година. Поставих една от най-магичните за мен пиеси на Шекспир „Цимбелин”. А в спектакъла „Ако нямах лоши сънища” изследвах теми, които винаги са ме карали „в сърцето си да чувствам странна битка, която не ми дава да заспя”.

В този спектакъл в най-пълна степен е явен отказът от вярването, че театърът трябва да е подвластен на наративното. „Ако нямах лоши сънища” въплъщава вярата ми, че физичните закони за времето и пространството не са валидни за белезите на театралното. Поетическото през театралното е възможност гравитацията да бъде преодоляна, да се преодолеят законите на материалното…

„Дания е затвор”, светът е затвор, тялото е затвор за душата. „Душа нещастна, ядко на плътта изгаряна от страсти денонощно. Защо тъгуваш вътре в нищета, а кичиш свойта къща тъй разкошно…” „Ако нямах лоши сънища” е обръщане към душата, към сетивата, към подсъзнанието, изследване на това как животът се превръща в сън, а сънят превръща се в живот.

Идеята за свръхинтерпретацията винаги ме водила при работата ми с Шекспир, а по отношение на театралната лексика, която развивам през годините, тук е достигната нова степен на условност: метафизичното е явено през театралното. „Ако нямах лоши сънища” е „Шекспир Карусел“, човешкото същество и неговото „пътешествие“ върху колелото на Фортуна… Като театрална метафора Фортуна е явена в сценографския образ на спектакъла: въртележка с люлки, като от лунапарк за забавление, но и като въртележката или кръговрата на живота, през важните въпроси, които си задаваме, когато решим да „слезем” от нея.

„Ако нямах лоши сънища” проектира вечния ни копнеж по един прекрасен, съвършен свят. Свят, в който е възможно мечтанието да се състои и да се удържи. Моят последен театрален опит е предусещането на човешкото същество, че тялото му изисква от съзнанието му онова все още непостижимо действие, чрез което ще престане да бъде тленно.

„Ако нямах лоши сънища” е предчувствието на Човека, че неговото „аз“ ще се превърне във всеобхватна светлина без време и пространство, че неговото „аз“ ще бъде зад вратата от опал и диамант, където битието ще бъде нещо друго.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Не мисля.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Тялото на българската култура е невредимо: без фрактури, рани и кръвоизливи. Има леки признаци на тахикардия.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– А коя е първата, според Вас?

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– И в този час, когато с проятжна безнадеждност аз нося своите стъпки, загубен в тъмен град, към някаква далечна трагична безконечност… Изчезва улицата, грешният площад… Не съм от тоя свят! Не съм от тоя свят!

Аз съм вик из тежък сън и гърчене в пленителните нокти на някакъв неврастеничен страх. Но аз съм съчетан от диви танци, но аз съм въплътен в игра и смях!


Всичко от „Въпросите на Площада“


Пловдив Джаз Фест 2017